(с) Превод АТИ, 2016 г.

Дейвид Уилкок:  Здравейте, аз съм Дейвид Уилкок и вие гледате поредния епизод от Космическо разкритие с моя колега водещ Кори Гууд.

Здравей, Кори, как си, приятел?

Кори Гууд: Благодаря, добре съм.

ДУ: Сега ще поговорим още за Клифърд Стоун, който е бил рекрутиран от военните поради своята емпатия и способности да комуникира с извънземните.

Този човек е наистина удивителен. Надявам се, че сте гледали (чели;-) предишните епизоди, защото тези катастрофи с НЛО не се случват непрекъснато, макар че все пак се случват. И той е бил един от свидетелите, който е присъствал в такива случаи, струва ми се преди вече 20 години, и разказва за личните си срещи от близо с останки на катастрофирали извънземни кораби. .

Нека сега видим как е протекла още една от неговите удивителни срещи с извънземни.

Завръщане у дома

Клифърд Стоун: Следващото значимо събитие бе, че те поискаха да отида отново заедно с тях във Форт Белвуар, Вирджиния.

Зная, че това бе Форт Белвуар, защото те държаха едно от съществата, един от нашите „посетители” там. Те го държаха като „гост” в съоръжение, което се намираше в една гориста местност.

И аз отидох там. Когато пристигнах, той си стоеше там, и наоколо бе пълно с охрана.

В момента в който влязох в помещението, той вдигна поглед към мен. И когато той ме погледна, знаете ли, никой друг не можеше да чуе това….Както вече казах, в такива случаи аз мога да чувах също така както си говорим сега с вас, но аз мога и да усещам.

Той каза: „Страх ме е” и аз можех да почувствам страха и неговата загриженост за това дали ще види отново семейството си.

Казах му: „Да знаеш, че никой няма да те нарани.”  Той обаче изпитваше този страх.

Тогава аз продължих и го попитах: „Какво мога да направя?”

Той ми казва: „Моите хора идват за да ме вземат. И ако дойдат тук, те няма да наранят никого, но поради технологията с която ще ме извадят от вътрешността на тази сграда, много от твоя вид ще умрат и ще бъдат наранени.”

Попитах го: „Какво мога да направя, за да избегнем това? Трябва ли да им кажа?”

Той каза: „Не, те вече знаят, че това е възможно. Тези които са тук знаят това.”

Тогава аз продължих да го питам: „О кей, аз какво мога да направя?”

Той отговори: „Опитай се да ми помогнеш да изляза навън.”  Така че аз помолих един приятел да ми донесе някакви ножици за рязане на тел и да ги остави до оградата, защото сградата имаше телена ограда.

Тогава аз казах на полковника: „Виж какво, той ще ми каже нещо, но казва че няма да го направи ако наоколо има военни, защото то ще бъде придружено с малка демонстрация. Трябва сградата да бъде напълно опразнена от хора и да останем само той и аз.”

Човекът, който винаги наричах полковника, с неохота изпразни сградата.

Още веднъж, този извънземен бе…, не мога да го нарека типичен Сив, защото кожата му бе малко по-светла от тази на типичен Сив.

Чертите на лицето бяха почти същите. Главата не бе напълно кръгла и малко издължена. Имаше ясно очертана челюст и големи очи. Беше с някакъв жълтеникав оттенък, ако това говори нещо.

Когато погледнеше към мен, в ума ми се отразяваше всичко, което той чувстваше.

Ако ти е липсвало собственото дете, ако си имал някой, за който тъгуваш, трябва да си разбрал, че той също е тъгувал за близките си. Това е същото, но ти го усещаш от тяхната гледна точка. Това е трудно да бъде описано с думи. Ти го чувстваш обаче и тук се намесват и твоите емоции.

И в същото време, ти знаеш че това малко същество е готово да пожертва живота си, защото не иска да види как ни нараняват или унищожават, тъй като те идват за да го отведат.

Сградата бе изпразнена и аз му казах да ме следва, след което започнахме да излизаме навън.  И докато преминавахме по коридора, чух викове: „Стоп, стоп, стоп!  Спрете или ще стреляме.”

Тогава го накарах да застане пред мен. И той е пред мен и ние излизаме навън и аз прерязвам с ножиците телената ограда колкото можех по-бързо.

Той излиза навън. Тогава този кораб се появява над нас и от него излиза един сноп силна светлина, който достига  чак до земята. И когато светлината изчезна, него вече го нямаше. Той бе спасен.

(С разтреперан глас) Но аз мога да си спомня, че в онази нощ очаквах да умра, защото чух как хората зареждаха своите оръжия. И прецених, че бе само въпрос на време, преди те да… Ще ме застрелят в гърба, защото ще помислят, че съм предател.

Полковникът много ми се ядоса. Когато го потърсих, той бе силно разгневен и само ми каза: „Следващия път трябва да ни кажеш какво ще правиш.”

Аз му отговорих: „Как може да държите някого като „гост” под въоръжена стража и да го наричате гост?”

И цялата ситуация бе… Аз никога няма да разбера това. Той е бил изоставен от своите. Ние сме знаели, че ще има приземяване и моментално сме организирали една от така наречените „щурмови операции” (pounce operations), при която сме отишли моментално на място и сме се опитали да извлечем възможно най-много полезна информация, както и по възможност да заловим и извънземния кораб.

Никога не съм харесвал този тип сценарий. Никога не го разбрах напълно, защото ситуацията е такава, че… ще се опитаме да завземем кораба със сила?! Те имат възможност да се отбраняват, но не желаят да го правят. И това бе една от най-големите ми тревоги – какво ще се случи, ако се опитаме да направим това?

Това, което се случваше когато стигнем до един техен приземен кораб бе, че „посетителите” вече имаха наблизо друг спасителен кораб, който да ги отведе. Тогава ние изчакваме и не се приближаваме до кацналия кораб. В няколко случаи те отведоха своите хора и оставиха своя кораб на земята непокътнат. В такива случаи ние отиваме там и ето го кораба, целия кораб без никакви хора.

Отново обаче, и това ще звучи налудничаво, те ни мислеха за толкова незрели в галактически смисъл на думата, защото ние можехме да възпроизведем малки части тук и там, но никога, никога не можехме да възпроизведем целия кораб.

Е, мисля че ние сме възпроизвели достатъчно неща от тях, за да придобием определени технологии, след което можем да кажем, че не можем да направим нищо повече.Нямам информация от първа ръка дали ние имаме бази на Луната, на Марс или на Венера.

Когато казвам това обаче, аз зная от това което съм научил и от прочетена документация, която всеки може да прочете, че технологията за построяването на такива бази е съществувала от средата на 1950-те, а може би и по-рано.

Нека ви дам един пример.

Да вземем един лек автомобил от 2016 г. Нека го върнем назад в 1776 г. Използвам 1776 г. защото по онова време сме имали много слабо разбиране на технологиите. Щяхме да можем да разберем как се включват светлините. Нямаше да можем да ги възпроизведем, но щяхме да разберем как функционират.  Щяхме да разберем как действа горивото, но нямаше да имаме техническите възможности да извличаме нефт от земята, за да произведем бензин.  Щяхме да разберем, че са използвани някакви пластмаси, но никога нямаше да можем да ги възпроизведем.

Ето от колко далече тези същества идват при нас.

* * * * * *

ДУ: Добре. Както виждате, това е  доста информация на едно място. Не зная как е при вас, но аз не виждам пред себе си един човек, който лъже. Когато човек наблюдава Клифърд Стоун, той вижда нещо автентично.

Нека си спомним, че той е имал син, който е загинал заради това, че баща му е проговорил и това го е накарало да замълчи за много дълго време.

И нещата които той описва съдържат тези емоционално натоварени, конкретни подробности, които отсъстват при хората, които си измислят истории.

И така, Кори, той спомена, че извънземният е бил държан като „гост”.

КГ: Точно така.

ДУ: Дали това е някакъв саниран жаргон, който те използват, когато държат някого като затворник?

КГ: О, да.  Ако отидеш някъде, например за да предадеш някакво съобщение, и това са хора, които не са приятелски настроени към тези, чието съобщение носиш, най-често ти ще се окажеш техен „гост” в една стая без дръжки на вратите, докато те решат как да реагират.

ДУ: Хм-м. Нещо, което наистина ме поразява със своята образност подобно на сцена от филм – когато това същество му обяснява, че може да се случи събитие, което да нарани или убие много хора в базата, ако неговите хора се опитат да го изведат от вътрешността на базата. И след това, когато става самото спасяване, се появява този ярък лъч светлина.

Зноя, че това е само предположение, но би ли предположил как е възможно… Какви са някои от технологиите, които може да съществуват, които да причинят човешки загуби, ако някой бива извлечен от вътрешността на една сграда по този начин?

Защото  ние си мислим за Стар Трек и за тези лъчи, с които могат да те транспортират моментално навсякъде. Това е същото нещо.

КГ:  Те могат да правят това. Малко ме обърка това, че… Може би това същество му е казало това просто за да го стимулира да се задвижи.  Възможно е да съществува такава технология, но технологиите, които съм виждал и за които съм чувал не могат да нанесат поражения вътре в една сграда, при положение че същите технологии не нанасят поражения извън нея.

ДУ: Има едно нещо, за което се чудя. Дали е възможно тази конкретна група извънземни да използва някакво торсионно поле, което да предизвиква нарушаване на материята, така че ако попаднеш в него то предизвиква разхлабване на молекулните връзки или нещо подобно?

И това може потенциално да причини късо съединение на електрическите линии и да предизвика пожари в големи части от сградата, или експлозии.

Има ли лъчеви технологии, които предизвикват подобни експлозивни явления?

КГ: Това което описваш е… Съществуват торсионни оръжия които причиняват такива неща.

ДУ: Разбирам.

КГ: Просто не мога да разбера как те ще използват светлинен лъч, който да превърне молекулната структура в тази на светлината, след което да изтеглят светлината нагоре… просто не виждам как това може да причини загуби на човешки живот.  Може би най-много някакви поражения на сградата. Но отново, тази група може да използва технология, за която не съм чувал.

Или е възможно това същество да е използвало тази заплаха за да накара Стоун да му помогне да избяга.

ДУ: Защо тогава съществото ще иска да излезе навън и да избяга вместо просто да бъде транстортирано с помощта на лъча от вътре в сградата?

КГ: Не зная. Възможно е в сградата да е имало някакъв вид екраниране.

ДУ: Оу.

КГ: Да, зависи. Ако поставят някакъв вид екраниране в сградата, това разсейва много лъчения и прави трудно да се види кой и какво има вътре.

ДУ: Разбирам. И е възможно самото същество да бъде убито, ако се опитат да го извлекат от това поле, което са създали вътре в сградата.

КГ: Или лъчът може въобще да не достигне до него и те да не могат да го спасят, ако не е на открито, извън… каквато буферна бариера може да е имало там.

ДУ: Познаваш ли такива защитни полета които да съществуват в тези военни бази и които да попречат на подобни технологии да проникват и действат вътре в съоръженията?

КГ: Да, но това обикновено са бункери. Не съм чувал за сграда, която е на повърхността на земята, с телена ограда, защитена по този начин, но това не означава, че такива сгради не съществуват.

ДУ: Разбирам. Тогава може да е имало някаква целенасочена заблуда от страна на съществото, за да си осигури по-лесно транспортиране.

КГ: Възможно е.

ДУ: И е нямало да има никакви човешки жертви.

КГ: И това е възможно.

ДУ: Когато той описва външния вид на съществото, той казва, че кожата му е била по-бледа от тази на болшинството Сиви. Каза че е била белезникава, но също така и с жълтеникав оттенък. Когато гледахме двамата това, ти спомена нещо относно диетата.

КГ: Да. Различните Сиви имат… Тяхната кожа мени цвета си, ако не приемат подходяща храна, когато са в плен.

ДУ: Наистина?

КГ: Не зная колко време е необходимо за това. Не ми звучеше това същество да е било в плен достатъчно дълго време.

ДУ: Как кожата би сменила цвета си?

КГ: Става бледа, по-бледа и накрая почти бяла.

ДУ: Уха! Знаеш ли какво отсъства в диетата им, което ние не можем да им дадем?  Какво биха яли, ако живееха тук?

КГ: Това е както при нас когато страдаме от недохранване. Не зная те с какво се хранят. Преди известно време бях чел нещо в Интернет, че абсорбират чрез кожата си. Имаше обаче дузини различни видове същества, които изглеждаха като Сиви. Така че не всички имат една и съща биология.

ДУ: О кей. Друго нещо, което мисля че трябва да обсъдим е това негово сравнение между колите през 2016-а и 1776-та.

КГ: Стига да не става дума за Бенжамин Франклин.

ДУ: Ха, ха.

КГ: Да знаеш, че той вероятно би възпроизвел много неща.

ДУ: Какво мислиш за това, че извънземните са мислели, че ние няма да можем да направим много с тяхното оборудване и затова са позволявали то да слезе и да остане на Земята?

КГ: Ами по времето за което разказва Стоун, ние вече сме търгували с много от тези различни същества и сме разработвали технологии равностойни на техните.  

ДУ: Но очевидно Стоун не е имал достъп до такъв вид информация.

КГ: Точно така. Знаеш ли, едно от нещата които военните правят, е, че ако имат някакъв  хеликоптер, или кораб, който не разбират и от който не могат да извлекат нещо, те го разрушават. След като не са разрушили един изоставен извънземен кораб, предполагам че не са видели нужда, тъй като на някакво ниво вече са били разработили тази технология.

ДУ: Мислиш ли, че тези същества може да са се опитвали да насочват нашата еволюция и целенасочено да са ни подарявали тези неща, за да можем да достигнем по-бързо в развитието си до там, където трябва?

КГ: Възможно е. Това определено се е случвало, но вярвам че не много по-отдавна в историята.

ДУ: О кей. Едно последно нещо, което той споменава – „щурмова операция”. Виждал съм онлайн този термин да бъде употребяван за различни разсекретени кодови наименования на проекти. Виждал съм също така да споменават „Проект Щурм”. Питам се дали знаеш нещо за това.

КГ: Точно като теб и аз си спомням че съм чел за нещо такова, което бе военна програма, при която те мобилизират различни ресурси когато трябва да реагират на катастрофа на спътник, на секретен кораб, на чуждестранен кораб или на кораб с неизвестен произход.

ДУ: Сега тези щурмови екипи разполагат с гигантските C-5 Galaxy самолети. Те могат да побират предполагам между 250 и 500 тона товар.  След това всички тези тежкотоварни камиони излизат от самолета. И те моментално обявяват за защитен периметъра наоколо. Значи…

КГ: Това е една щурмова операция.

ДУ:…това е една щурмова операция.

КГ: Да.

ДУ: Сега ще видим още едно наистина удивително видео, където този път Клифърд има среща с НЛО и извънземни във Виетнам. Това са много удивителни неща и дава допълнителна представа за света, в който е бил въвлечен Клифърд.

Извънземни във Виетнам

Клифърд Стоун: Само два месеца преди да отида във Виетнам, имахме една ситуация с… Те ни казаха че трябва да отидем в една чужда страна, защото там имаме катастрофирал самолет и че това е един B-52.

Те имаха основание да подозират, макар че аз вече зная че въобще не са подозирали, защото ако имаше нещо такова, те щяха да го знаят със сигурност…., но те казаха че очакват, че на този В-52 може да има ядрени съоръжения.

Е, аз малко избързвам с разказа си, защото в случая ни казаха, че ще ходим на полево упражнение. За целта ни избраха поименно и не взеха цялото звено.

Откараха ни, струва ми се, в някакво място в Южна Каролина, в една военна авиобаза. Качихме се на самолет – пътнически самолет. Трябваше да ни закарат до Флорида, където да проведем полевото упражнение.

И така, ние потегляме и това трябваше да бъде полет от около два часа, но продължи много по-дълго. Летяхме шест или седем часа, не помня колко точно, след което кацнахме за да презаредим с гориво. Разбира се, нямаше да бъде нужно да презареждаме, ако летяхме от Северна Каролина до Флорида, но ето че ние презареждахме и докато това ставаше, казаха ни че всички ще останем в самолета.

Ако знаете как става презареждането…, те обикновено не допускат никой да бъде в самолета, защото ако стане инцидент, всички на борда ще се изпържат. Така че те не искат това да се случва. Всички трябва да напуснат самолета преди да започне презареждането.

Както и да е, ние сме в самолета и те го презареждат. Поглеждам през прозореца и се чудя: „Къде ли се намира това място?”  Едно от момчетата казва: „Ще те целуна отзад, ако това не е Оукланд.” И разбира се, всички започват да разговарят. „Чакай малко. Оукланд няма нищо общо… това съвсем не е близко до Флорида. За какво става дума тук?”

В този момент този, който винаги наричахме полковника извади своя 45 милиметров военен калибър и казва: „Аз лично ще застрелям следващия кучи син, който каже и една дума. Този път искам да затворите жалузите на прозорците и искам те да останат затворени.”

И там където нямаше седнали хора, той отиде и нареди да затворят всички прозорци. След това каза: „Ще ви бъде съобщено когато пристигнем на място. Това е всичко, което трябва да знаете в момента.”

И така, никой не трябваше да казва нищо, точка. Познавах този човек от няколко други случаи, когато сме били заедно, но не знаех дали наистина би застрелял някого или не. Ние обаче млъкнахме като… Можеше да чуеш карфица, ако паднеше на пода.

Двигателите нададоха силен рев когато самолетът излетя. Както и да е, ние летяхме и не зная – 14, 15 или 16 часа. Около два часа преди да кацнем, ни казаха: „Отиваме в една страна, където е паднал този В-52. Хората там не са приятелски настроени към американското правителство.  Трябва да отидем там, да проверим за оцелели и дали има изтичане на радиоактивен материал от самолета.”

И така ние се приземяваме. Спомням си, че беше тъмно. Беше нощ. И аз поглеждам надолу и виждам тези запалени огньове – не светлини, а просто огньове. По правило,  когато приближаваш едно летище, естествено е да има червени и сини светлини и прочие. Но ето че ние се приближаваме и сме още на няколко километра височина и всичко това ми се струва много странно. Това не е Флорида. Не съм виждал такива неща във Флорида.

Мисля си: „Това е някаква лудост.”

Ние обаче се приземяваме и те ни извеждат от самолета. И когато излязохме, сигурен съм, че някои от хората знаеха къде се намираме, защото имаше някакви обозначения и те бяха на виетнамски.

Никога не бях ходил във Виетнам и не знаех, че това е на виетнамски. Единственото което знаех, бе, че сме в чужда страна. В крайна сметка можехме да сме и в някоя южноамериканска страна. Не можех да се ориентирам. Също така не виждах никакви хора, които да имаха ориенталски вид. Бяхме само ние.

На земята имаше два хеликоптера, които ни очакваха.
Качихме се на хеликоптерите, Uh-1, Huey Slicks и отлетяхме. Изглежда че летяхме около два часа, но зная със сигурност, че отидохме в Камбоджа.

Напълно съм сигурен, че частта на Камбоджа, където отидохме, се нарича  Parrot’s Beak *)

*) Parrot’s Beak, в буквален превод – „папагалски клюн”.- Бел.прев.

Имаше един малък поток, който течеше през мястото, където ни свалиха. Това бе нещо като изходна позиция, от където трябваше да тръгнем в джунглата към падналия самолет.

В такива случаи, знаете, човек очаква да види пушек. Очаква да види разбити останки, той като самолетът трябваше да се е разбил на парчета.

Когато обаче се приближихме, никой не попита за гайрегов брояч или за нещо подобно. Достигнахме на това открито място и там бе този В-52, почти цял целеничък, ако не се брояха повредите, нанесени му от вражески огън.

Винаги ще казвам, че не знаех със сигурност, защото нямам секретна информация, но все още вярвам, че той бе поразен от ракети земя-въздух, вероятно повече от една. 

Хората вътре бяха умрели от раните, причинени от шрапнелите, ударили самолета.

И ние се приближаваме и аз винаги съм мислел, че В-52 е много, много по-голям. Не ме разбирайте погрешно, това не беше малък самолет. Това бе един голям самолет, но аз винаги съм мислел, че е много по-голям.

И аз започвам да вървя около него и се приближавам към опашката му. И когато заобикалям опашката му, чувам някакъв шум в храстите. Обръщам се и стискам в ръце моята карабина М-16. Все още не съм я насочил за стрелба, но я стискам здраво. Тогава поглеждам към този – типичен Сив – и отново, трябва да кажа че той бе висок около метър, който излиза от храстите

И си спомням до този ден точно какво ми каза. Той каза: „Клифърд, какво правиш тук?  Ти не би трябвало да си тук.”

Спомням си и все още мисля, че аз бях първият, който стреля. Не зная. Във всички случих насочих моята М16, стрелях и започнах да викам: „Виетконг, виетконг.”

И знаеш ли какво става когато почувстваш истинско унижение? Когато знаеш, че улучваш някого с откоси от М16 и това няма никакъв резултат. Чувстваш се напълно унизен, защото разбираш, че всяко друго оръжие, което би имал със себе си, би било безполезно. И вече си в ръцете на това, което току що си се опитал да застреляш.

И в цялата тази ситуация ние започнахме да отстъпваме. По това време вече стреляха и други хора.

Както казах, може би аз бях този, който стреля пръв. И защо съм викал: „Виетконг, виетконг?” Те не ни казаха, че сме във Виетнам. Те не ни казаха нищо.

Единствено бяха споменали за „малки хора”. Аз знаех какво означаваше „малки хора”.

Докато се изтегляхме, достигнахме обратно до потока, а те ни следваха отблизо през всичкото време. Повечето от нашите хора спряха да стрелят, защото, струва ми се, ние разбрахме че от стрелбата няма полза. Тя нямаше да ги нарани. В същото време те все още не се опитваха да ни направят нещо.

И въпросът бе, ако те имаха оръжия, те можеха да ги използват.

Пресякохме този малък поток. И когато се върнахме, незабавно ни казаха, че това, което сме видели са били местни жители.

Ние се питахме какъв цирк се опитват да разиграват тези хора. Тези същества, не, не, не. Те не са хора. Те не са местни жители. Аз вече знаех това от други мои преживявания.

Когато обаче се завърнахме на изходна позиция този, който винаги наричах полковник, каза: „Имам нужда от един доброволец, защото трябва да се завърнем там.”

Огледах се и видях как всички един след друг казваха: „Аз не отивам там”, „аз не отивам там.”

Аз също определено не исках да отида, но след като се замислих, взех моята М16 и се запътих обратно към потока.

Преди това, този който наричах полковник ме беше попитал: „Страх ли те е?”
Отговорих му: „Аз съм човек и се страхувам.”  Тогава обаче грабнах моята М16 и тръгнах обратно, защото никой не искаше да се върне доброволно, защото не знаехме какво можеше да ни се случи.

Тогава полковникът ми каза: „Мисля че ти каза, че се страхуваш?”

Обърнах се: „Да, господине, страх ме е, но аз трябва да зная какво се случва. Трябва да се завърна там.Трябва да видя какво става. Не виждам никакъв смисъл във всичко това.”

Един по един останалите войници грабнаха своите картечници и ме последваха. Те тръгнаха след мен.

И ние се върнахме обратно. Извадихме от самолета телата на загиналите. Поискахме помощ, за да бъдат пренесени. Тогава ни казаха, че няма инженерна бригада, която да извърши това. Казаха, че по-късно ще пренесат самолета на части.

В такива случаи те срязват самолета на пет части. Отрязват крилата. Отрязват и задната част. След това остава корпуса. След това идват така наречените летящи кранове  CH54s и пренасят самолета парче по парче.

След това се завърнахме отново на изходна позиция. Хеликоптерите дойдоха и ни прибраха и прелетяхме обратно. Качихме се на самолета, с който бяхме дошли и се завърнахме в САЩ.

* * * * * *

ДУ: Кори, нека започнем с нещо просто, преди да се занимаем с по-трудните моменти. Някои хора, които са скептично настроени, няма да повярват, че полковникът хей така ще пръсне мозъка на някой само защото е попитал дали пътуват за Флорида, след като изглежда че са в Оукланд, Калифорния.

Вярно ли е, че военните могат да считат дадена операция за толкова секретна, че ако даже се опиташ да разбереш накъде си тръгнал, те могат да ти пръснат мозъка?

КГ: Да. Да, те правят това с войниците. Те го правят и с цивилните. Това е… това е стандартна оперативна процедура.

ДУ: Защо не биха искали тези момчета да знаят къде отиват?

КГ: Имаме поговорка: „Отворените уста потопяват кораби.” Ако някой не притежава информация, той не може да я издаде. Това е част от раздробяването на дейностите с цел засекретяване.

ДУ: Значи ако човекът не притежава информация , той не би могъл да я издаде на враговете на САЩ, ако го заловят и изтезават. Това ли е част от идеята?

КГ: Или ако реши да я издаде на медиите.

ДУ: Разбирам. О кей, и така, той се озовава във Виетнам и това е в разгара на войната през 1968 г. И тук нещата стават наистина, наистина странни. 

Той обикаля около нещо, което изглежда като свален американски самолет по време на война, във Виетнам. Заобикаля самолета и вижда група Сиви. И тогава един от Сивите му казва… Те се обръщат към него по име и му казват, че не би трябвало да бъде там. Човече, това на какво ти прилича?

КГ: Това може да означава няколко неща, но чувството ми подсказва, че са искали да кажат: „Чакай малко, ти не трябва ли да се в Джорджия?”  или където там е бил по начало. „Как си се озовал на хиляди километри? Какво правиш тук? Ти си в САЩ.”

ДУ: Предполагам, че не мога да вникна в същността на това, а именно какво по дяволите правят тези Сиви в една американска война?  Защо ги е грижа какво се случва? Какво ще правят до един самолет, който току що е катастрофирал с тези мъртви хора в него?

КГ: Ами това е явление, което наблюдаваме при почти всяка война.

ДУ: Наистина?

КГ: Да. Когато има човешки същества, които извънземните считат за ценни, те често ги предпазват. Или ако нещо им се случи, те отиват на място за да видят какво е станало.

ДУ: Искаш да кажеш, че може би на този В-52 е имало хора, които Сивите са считали за много важни за тях,както и за Америка?

КГ: Само предполагам. Възможно е също… един В-52 би могъл да носи някои интересни неща.

ДУ: О кей.

КГ: Значи може да е имало и нещо друго в този В-52.

КГ: Това е една възможност.

ДУ: Бих искал да засегна един друг важен въпрос. До колкото знаеш, възможно ли е да е имало военни действия в които да са участвали едновременно американци и извънземни, например като тези Сиви във Виетнам?

КГ: О, да. Те не се бият заедно с нас, но имат споразумения с други извънземни за това каква роля ще изпълняват като наблюдатели или по някакъв друг начин. Те имат споразумения с определени извънземни преди да отидат на война и по време на войната.

ДУ: Чува ли сме, че както Труман, така и Айзенхауер са подписали тези съглашения със Сивите, в това число и договора „Tau 9”, който очевидно е засягал отвличанията.

Възможно ли е част от тези договорености със Сивите да са включвали позволение от страна на правителството на САЩ Сивите да отвличат определен брой американски граждани и в замяна на това да са ни оказвали някаква логистична подкрепа по време на война?

КГ: По онова време ние наистина не сме се нуждаели от тяхната логистична подкрепа, защото сме притежавали много от тези технологии, разработени от нас самите, особено в края на 60-те години на миналия век.

ДУ: Каква технология?

КГ: Технологии за наблюдаване на врага, средства за тактическа подкрепа на високо ниво.

ДУ: Тогава ако договорът е бил подписан, защо мислиш че тези извънземни ще ги е грижа какво се случва с нас по време на война? Все още се опитвам да достигна до същината на случилото се там.

КГ: Е, мисля че никога няма да узнаем какво се е случвало там. Всичко, което можем да направим, са само най-различни предположения. Има най-различни възможни причини те да са били там. Причините, които ти споменах са само някои от тях.

ДУ: О кей. Другото нещо, което за което всички биха искали да чуят мнението ти преди да завършим този епизод, е, как е възможно да стреляш по едни същества с М16 и да не ги нараниш? Какво по дяволите е било това? Те изглежда въобще не са обръщали внимание на тези наши оръжия.

КГ: Те имат защита срещу съвременните ни оръжия, даже и срещу кинетичните и високо енергийните оръжия.

ДУ: Ти също така бе споменал, че те прилагат „Проект Щурм” и в случай на ситуация „Счупена стрела”.

КГ: Точно така.

ДУ: Би ли обяснил на нашите зрители какво представлява това?

КГ: Ситуация „Счупена стрела” възниква когато дадено ядрено оръжие или е катастрофирало или е било изгубено в резултат на някакъв инцидент. „Счупена стрела” означава ядрено оръжие или устройство, което вече е извън нашия контрол.

ДУ: Уха!

КГ: Това е най-бързият начин по който реагират в такива случаи. Ако тези хора от тайните проекти получат съобщение че има ситуация „счупена стрела”, те моментално се качват на самолета и заминават. И завесата на секретността веднага бива спусната над тази ситуация.

ДУ: Добре. Благодаря ти, Кори. Благодаря и на всички зрители. Това са наистина удивителни неща, които ние ви поднасяме тук в Космическо разкритие, в Гая. Довиждане до следващия път.