Истината е нож с две остриета, за да я получим, първо трябва да изоставим нещо – като скъпите си илюзии.

ПРОЛОГ

Разказът, който следва е малко фантастичен и следователно някои може да изберат да не вярват, че такива неща са възможни. Въпреки това съм принуден да разкажа тази история и оставям на читателя, това какво и доколко от нея ще счете за реалност.

Първа глава

ЕДНА СУТРИН

Името ми е Майк и съм на петдесет годишна възраст. Женен съм и имам две деца. По професия съм агент на недвижими имоти, нещо с което се занимавам от двадесет и седем години. Онази сутрин реших да се възползвам от прекрасното време навън и отидох до парка, който е на четири преки от дома ми. Закусвах набързо в един ресторант преди приятната разходка на път към офиса. Ходенето беше добър начин за мен да поддържам физическата си форма и ми предоставяше възможност да забавя темпото и да “подуша розите” както се казва в старата поговорка. Освен това много обичах сутрешните разходки.

В парка имаше обичайното стълпотворение от тичащи, ходещи и един-двама родители с децата си на люлките – нищо извън обичайното. Това беше така до около петнадесетата минута от разходката ми, когато един човек започна да ме задминава по пътеката и аз се изместих в страни, за да го оставя да го направи. Вместо да ме задмине, непознатият забави крачка изравни се с мен и ми се представи като Милтън.

Милтън изглеждаше като обикновен мъж, кавказки тип, около четирдесет годишен с гъста черна коса и обичайно телосложение. Беше малко по висок от мен – около метър и осемдесет висок и беше облечен в анцуг за джогинг. Милтън ме заговори с тон, все едно сме стари приятели, но аз не го познавах.

„Здравей Майкъл Виторио Болдерини. Помниш ли ме?”

„Здравей. Не, не те помня. Кой си ти? Откъде знаеш името ми?”

Не можех да повярвам, че той използва старото ми име. Аз никога не използвах средното си име. Никой не беше използвал средното ми име от детството ми, което бях прекарал в Италия.

„Знам много за теб Майкъл. Познавам те още от раждането ти на тази планета. Аз не съм от Земята. Аз съм от друга слънчева система, близо до центъра на Галактиката.”

Това звучеше толкова абсурдно, че не бях сигурен как да отговоря. Самият аз бях говорил много на други в миналото за явления като извънземни и НЛО. Сега, когато го чувах от този образ, веднага си представих колко глупаво трябва да съм звучал на приятелите си и на семейството си, когато съм споменавал преживяването си. Въпреки това незабавната ми мисъл беше, че този човек е побъркан, да говори все едно е истински извънземен.

Лично аз знаех за явлението НЛО и съм преживявал странни ситуации в детството си и като възрастен, докато служех при военните. И въпреки това, докато слушах Милтън да говори открито за това, че е от друга планета, преден план излезе моята ирационалност и ме накара да се чувствам неловко. Опитах да замажа иронията на странната ситуация, в която бях попаднал и да приключа учтиво разговора с Милтън или поне се надявах, че ще мога да го направя.

„Радвам се, че се запознах с теб Милтън и трябва някой път отново да си поговорим за живота в Галактиката, но сега трябва да довърша разходката си и да се добера до офиса си. Приятен ден Милтън.”

След като казах това, забързах темпото и започнах да тичам, очаквайки, че Милтън ще изостане. След пет-шест минути тичане се задъхах и реших, че мога вече безопасно да продължа с бавен ход, глупаво вярвайки, че съм оставил достатъчно разстояние между Милтън и себе си. За мой ужас Милтън беше останал на няколко стъпки зад мен. През цялото време беше ходил по петите ми. Не го бях забелязал, докато не забавих, поглеждайки назад. Едва не получих сърдечен удар. Той се ухили на моя стъписан поглед и каза:

„Точно това е Виторино, който и аз си спомням. Винаги се опитва да избяга от мен.”

Отвърнах му с малко висок тон:

„Какво по дяволите означава това? Винаги се опитвам да избягам от кой? Кой си ти и защо ме преследваш?”

Обикновено съм спокоен и въздържан, но нещо, свързано с този човек, вдигна кръвното ми. Непознатият, на име Милтън не отговори на въпроса ми и не спря да ме следва. Така че аз спрях и изисках да знам повече за него и за причините, поради които прекъсва разходката ми тази сутрин. Той обаче просто ме подмина и ме остави там да седя, готов да побеснея. Останах на място няколко секунди, опитвайки се да възвърна самообладание и да разбера защо действията на този човек ме дразнят толкова много. Не можех да разбера защо той пренебрегва простите ми въпроси, когато той беше онзи, който започна този безумен разговор. Ситуацията се беше обърнала наопаки обаче, и той започна да тича отдалечавайки се от мен. Внезапно аз бях онзи, който започна да го преследва.

Опитвах се да не изоставам от него, защото бях твърдо решен да получа своите отговори, но вече не бях сигурен за самите въпроси. Милтън изглежда се забавляваше от моето объркване и  ми хвърляше погледи, ускорявайки крачката си и отдалечавайки се все повече и повече от мен, сякаш знаеше, че ще го преследвам. И аз го преследвах. Бях объркан, но раздразнението ми ме подтикваше да разбера защо той отказва да ми даде прост отговор. Това че бях загубил контрол ме караше да се чувствам много странно и глупаво, но не беше  достатъчно за да ме спре и аз продължавах да искам да се изправя срещу този човек, който най-вероятно беше нестабилен. Ето ме мен, един възрастен мъж, преследващ друг възрастен мъж, само заради споменаването на едно име.  Може би беше някакъв екстрасенс или може би беше някакъв мой стар познат, за който бях забравил, но разумът не беше силната ми страна тази сутрин. То беше сякаш бях загубил контрол върху волята си и ме движеше някаква външна сила.

Милтън продължаваше да ме пренебрегва и докато се опитвах да го настигна, той започна да тича като газела с учудващо неограничени количества енергия. Опитът ми да го настигна беше неуспешен. Бях прекалено бавен и започвах да чувствам всяка част от моето, половин-вековно, старо тяло. Милтън обаче се движеше точно със скоростта, която му позволяваше да не ме загуби и се забавяше всеки път, когато аз забавях тичането си.

Пътеката за бягане прекосяваше парка и част от нея минаваше през една горичка, която не се виждаше от другата част от парка. Натам се бяхме запътили. След като влязохме между дърветата, в уединението, което те ни предоставяха, Милтън се отклони от пътеката и изчезна в един гъст шубрак. На около петнадесет метра навътре в гората започнах да подозирам, че най-вероятно лудият Милтън ми готви засада и спрях да го преследвам. След като възвърнах разсъдъка си, реших да забравя за цялото нещо и да се върна на паркинга, където беше колата ми и след това да си отида в къщи. Обръщайки се обаче забелязах нещо, което блестеше ярко в посоката, в която Милтън беше изтичал.  В гората, на около седемдесет метра от мястото, на което стоях, имаше ослепително ярък обект. До този обект имаше и нещо друго, но беше трудно да се различи поради силния блясък. Любопитството ми ме накара да се загледам по внимателно, за да се опитам да разбера какво е. Тогава видях Милтън. Той седеше до нещо, което приличаше удивително на летяща чиния. Корабът изглеждаше  като голямо металическо фризби с малък издатък на върха, но плосък отдолу. Нямаше никакви видими прозорци или врати, които да можех да различа от мястото, на което стоях. Когато очите ми свикнаха, този обект започна да пулсира с различни цветове. Внезапно сякаш нещо щракна в главата ми и можех да го виждам много по-ясно. Корабът изглеждаше познат и бях напълно запленен от него, но не знаех защо.  Той се носеше на около метър над земята, на една малка полянка между дърветата. Слънчевите лъчи, които минаваха през листата, се отразяваха от метала, създавайки нещо като ангелски блясък. Тогава Милтън привлече, вниманието ми. Той ми махаше, жестикулирайки ми да приближа. Опитах се да избегна очите му, но той продължаваше да ми маха да се приближа. Нямаше пътека до мястото, където бяха той и странното превозно средство. Имаше гъсталак и дървета, които покриваха цялата площ отстрани на пътеката. Нямах желание и намерение да се приближавам до извънземния  пришълец и неговата машина, незавсимо колко привлекателен изглеждаше кораба. Вярвайки, че контролирам движенията си се опитах да се обърна и да поема в другата посока, надалеч от това скрито кътче от парка. Мистериозно обаче, някак си вътре в себе си знаех, че не мога да тръгна в друга посока. Опитах се да не се паникьосвам, мислейки, че може би ако запазя спокойствие, ще мога да се съпротивлявам на подтика, който караше ума ми да тръгне към кораба. Успокояването не проработи и внезапно осъзнах, че не мога да движа краката си. Не можех да вървя нито напред нито назад. Бях залепен за мястото, където стоях. Тогава като цунами ме обзе чувство на ужас и отчаяние. Не можех да движа тялото си, но можех да движа главата си. Огледах се наоколо и се надявах да видя по пътеката други хора, тъй като това по принцип беше много използвана пътека, но нямаше никой и бях сам с Милтън.

Невидимата сила, която ме държеше започна да ме притегля към кораба, сякаш бях върху невидима поточна линия. Тогава чух в главата си глас, който звучеше като гласа на Милтън: „Недей да се съпротивляваш Майкъл. Този кошмар скоро ще приключи.” Милтън ми говореше телепатично. Отговорих по единствения начин, който знаех: „ГОСПОДИ, ПОМОГНИ МИ! Исусе Христе, какво ми се случва…” Виках, но не можех да чуя звука. Липсата на звук от гласа ми беше много странно усещане и изобщо не ми харесваше. Бях напълно безпомощен, докато тялото ми се придвижваше по необясним начин в посока на кораба. Пътеката, която беше пълна  с хора по-рано, сега беше странно пуста. Очевидно този индивид Милтън, някакси умствено манипулираше другите хора, така че да не навлизат в тази част на парка. Ако беше вярно, това беше удивително. При все това нямаше друго обяснение за това, че аз бях сам, там в момента. Борих се с емоциите си. Точно преди тялото ми да достигне диска, загубих съзнание, но не изцяло. Можех да видя себе си, сякаш съм извън тялото си и всичко около мен беше  неразличимо, въпреки това по някакъв начин ми беше ясно.