В ОТКРИТИЯ КОСМОС

Гледах една огромна синя планета, опасана с воали от бели облаци и една пълна луна в далечината, почти скрита зад нея. Едва не намокрих гащите от вълнение при тази гледка. Нейната величественост беше сковаваща и неразбираема за малкия ми човешки ум. Това трябваше да е истинско. Изглеждаше и се усещаше по-истинско от моя, така наречен истински живот обратно на Земята. Как можеше да е възможно, се чудех. Аз никога не се разплаквам лесно, но ме обзеха неудържими емоции и започнах да хлипам от радост. Вървях по коридора и спирах пред всеки илюминатор и всеки от тях предлагаше различна и уникална гледка към небесата. Видях Луната в нова светлина и от нова перспектива. „Величествено” беше моята мантра и аз я повтарях в ума си, докато надзъртах през прозорците, обзет от огромно страхопочитание. Погледнах към тъмнината на открития космос. Той не беше толкова тъмен тук горе. Беше осветен като коледна елха с милиарди блестящи звезди от нашата славна и величествена галактика. Млечният път съдържаше безкрайно много от тях, някои скупчени като петна от прах, сякаш са част от “горещата субстанция” на Вселената. Откритото пространство е безбрежно море от магическа сияйност.

Други планети от нашата слънчева система изпъкваха в орбитите си около Слънцето като техните образи бяха увеличени от мистериозното стъкло на илюминаторите. Също така открих, че мога да гледам право в Слънцето, без то да наранява очите ми. Това преживяване обаче малко ме притесняваше, защото ние хората рано се учим да не поглеждаме в ослепителното Слънце. Това явно не беше опасно от самия кораб. Яснотата и подробностите надхвърляха всичко, което земните телескопи и другите инструменти, които астрономите използват, можеха да предложат. Не можех да разбера чувствата си, когато гледах в Слънцето тази сутрин, но то оказа много дълбок ефект върху мен и все още не мога да разбера напълно какъв беше той. Стъклото на илюминаторите увеличаваше обекти като звезди и планети и в същото време ме предпазваше от вредното излъчване на Слънцето. Бях напълно запленен от гледането в Слънцето. Това беше пристрастяващо и почти оргазмично преживяване. И все пак  умът ми постоянно ме подканяше да отвърна поглед от тази чиста наелектризираща енергия. Въпреки това, аз просто не можех да й се наситя и желанието ми за още се увеличаваше. Милтън ми каза да не се притеснявам и да си гледам, но „недей да го пробваш от вкъщи”.

„Нагледа ли се, Майкъл? Да те връщам ли сега в парка, така че да можеш да продължиш със скучния си живот?”

„Не! Не искам още да се връщам. Моля те, нека видя още. Искам още.”

„Тогава ще получиш още, но първо ще ти трябва да се запознаеш с някои неща, които са заключени в главата ти. Ще ти помогнат да откриеш онова, което трябва да знаеш, за да може да продължиш с това пътуване.”

Докато Милтън говореше, аз оставах съсредоточен върху чудесата на откритото пространство и се придвижвах от един илюминатор на друг, сякаш това беше единственият ми шанс да ги видя всичките накуп. След това един отвор в стената зад мен привлече вниманието ми.

„Мини през отвора, Майкъл.”

С нежелание се откъснах от илюминаторите и минах през отвора, който се затвори зад мен.

Медийната стая

Бях в началото на огромен коридор, който се простираше до безкрайността и който имаше врати от двете си страни. Онемях. Корабът беше малък. Не изглеждаше повече от десет метра в диаметър, когато го бях видял отвън. Поне това беше първоначалното ми впечатление в парка сутринта. Но как можеше да бъде толкова огромен отвътре. Първото нещо, което ми дойде на ум е че по-малкия кораб трябва да се е скачил с по-голям, невидим кораб-майка или може би с извънземна космическа станция в орбита около Земята. Въпреки това, през илюминаторите не можех да видя никаква космическа станция. Втората ми мисъл беше, че корабът на Милтън може да е нещо като холографски лабиринт за плъхове и че всъщност аз съм плъхът.

„Не сме се скачили с голям кораб или космическа станция, Майкъл, нито си навлязъл в друг кораб. Оставаш в същия кораб, в който влезе в парка тази сутрин. И Майкъл, ти не си плъх в лабиринт. Или може би си?”

„Не знам какво съм, но се чувствам много малък и още по-объркан, отколкото съм бил през целия си живот. В този коридор има десетки врати. Какво става тук? Ти каза, че в кораба ти няма врати, Милтън.”

„Може би съм го казал, но мога да променям кораба си и правилата, ако почувствам нужда и в момента чувствам нужда. Но ти можеш да си изследваш и да ми задаваш колкото искаш въпроси и може дори да отговоря на някои от тях.”

„Моля те кажи ми, че е изминал повече от час, откакто напуснахме парка, Милтън.”

„Това ли е най-доброто, което можа да измислиш? Определено си обсебен от идеята за време, Майкъл. Отпусни се. Времето може да има някакъв смисъл в твоя свят, но не и в моя и точно сега се намираш в моя свят.”

„Може би времето не е важно за същности като теб, Милтън. Ти притежаваш магически космически кораб и сили като на боговете, но за онези от нас, които сме заселени на Земята, с  малко възможности да разберем отвъд жалките си инстинкти за оцеляване, времето е много важно. Но що се отнася до времето, и малко да развеселим атмосферата, то ще се забърза ли сега, когато вече ми е кеф?”

„Времето е илюзия и има малко значение в сферата, в която се намираш в момента. В откритото космическо пространство няма такива неща като минути и часове, които са просто части от земния ви ден, който пък е част от земната година. Двадесет и четири-часовият ден няма абсолютно никакво значение извън повърхността на Земята.”

Тръгнах отново по коридора, разглеждайки вратите. Те изглеждаха еднакви, като вратите, които имахме в къщите си и сградите на Земята. Имаха дръжки, панти, нищо специално, освен че се намираха на извънземен космически кораб. Те изглеждаха напълно не на място в един космически кораб и ми мина мисълта, дали Бийтълсите са знаели повече за космическите кораби, отколкото открито са казали. Този вътрешен коридор беше дори още по-объркващ, защото изглеждаше все едно принадлежи на някакъв стар замък с източни и западни крила, украсен тук там с колони и статуи. Чувствах се доста притеснен от статуите. Може би бяха някакви извънземни същества или същности, подобни на андроиди, които седяха като пазители и очакваха заповеди от Милтън. Стените, подът, таванът и вратите в този коридор бяха ярко бели, изглеждаха металически, но на пипане не бяха като метал. Материалът беше мек като като скъпа кожа. Този коридор, както и външния коридор с прозорците, не бяха тъмни и мистериозни. Бяха много добре осветени и мистериозни.

„Коя от тези врати води към тоалетната, Милтън?”

„Няма тоалетна на този кораб, Майкъл. Ако имаш проблеми с отходната си система, има една санитарна стая, в която ще бъдеш отведен от ужасяващо изглеждащи андроиди. Тези проблеми с канализацията обикновено се случват  на хора, които са взимани за пръв път, и които губят контрол върху благоприличието си… просто от ужасяващия страх, който ги обзема. Спомняш ли си, когато беше малко момче, Майкъл, и взе една костенурка и костенурката се напика, защото си мислеше, че ще я изядеш – същата работа.”

„Да оставим костенурките настрани. Никога не съм чувал за място, където няма тоалетна. Какво правиш ти, Милтън, когато ти се налага?”

„Никога не ми се налага. Тялото което използвам, когато го използвам, е направено различно от човешките тела. Ние не консумираме храна и не пием, както правите вие, освен ако не сме в копие на човешко тяло и не общуваме на Земята с хора. Тогава само, ядем и пием, за да можем да не се отличаваме от онези около нас. Не искаме да бием на очи, ако ми схващаш идеята. След това влизаме по тоалетните, за да не се издадем. Ние можем да метаболизираме храната и питиетата обаче, напълно, без никакви остатъци и без никакви следи и гадости.”

„Значи тук няма автомати за закуски?”

„Гладен ли си, жаден ли си, Майкъл, или просто хленчиш и се оплакваш?”

„Не, не съм гладен. Да, хленча, но какво се случва, когато огладнея или когато ожаднея? Ще бъде добре да знам, че тези неща са достъпни и къде да си ги намеря.”

„Когато огладнееш, ще спрем в някой ресторант за бърза закуска. Чух, че на Земята има много от тях. Няма да ти се налага обаче, да ядеш или да пиеш по време на престоя си на кораба. Тялото ти използва минимално количество енергия – по-малко от колкото когато спиш. И колкото до пишкането, ти вече се напишка, когато ти се показах в моята извънземна униформа. Беше малко като костенурката, която ти описах.”

„Не си спомням да съм правил нещо такова, пък и дрехите ми са сухи и чисти.”

„А ние си имаме химическо чистене на кораба. То е отворено двадесет и четири часа на ден по седем дни в седмицата и… е доста ефективно, не мислиш ли?”

Не отговорих. Опитвах се да проясня ума си и се съсредоточих върху това да избера врата, в която да вляза. След малко колебание, несигурен защо се опитвам да реша, в коя врата да вляза, при положение, че всички изглеждат еднакви, избрах и минах през една от тях. Стаята, в която влязох, светеше по-ярко от коридора и беше все едно влизам в ослепително светло място. В центъра на стаята имаше едно единствено кресло като от киносалон и върху стената срещу него сякаш изглеждаше, че има киноекран. Стаята не изглеждаше голяма и въпреки това усещането беше все едно е огромна. Трудно беше за описване. Много от мъничките места вътре в кораба някак не се усещаха като малки. Това кресло беше първото съоръжение за сядане, което  бях срещнал до момента. При нулева гравитация така или иначе седенето нямаше голям смисъл. Този кораб имаше нулева гравитация, дори и когато беше паркиран на Земята, така че какъв смисъл имаше от  седалки. Не бях почуствал до момента умора, докато съм на кораба, вместо това имах повече енергия отколкото съм имал, когато и да било и нямах никакво желание да сядам. Липсата на гравитация също не беше недостатък. Можех да си ходя, сякаш съм на Земята, без да имам нужда от някакви гравитационни обувки. Чувствах се лек като перце, но също така не се носех из въздуха като астронавтите в международната космическа станция. Чудех се дали цялото това нещо не е някаква сложна схема, някакъв сложен заговор, който да ме накара да си мисля, че съм в открития космос. Определено с нивото на технология, която имаме на Земята, някоя скрита организация би могла да снаряжи илюминаторите със сложни компютърни графики, така че да изглеждат като прозорци на летяща чиния. Но като се замисля пък, защо тайна правителствена агенция да харчи толкова средства за нещо толкова сложно и затова някакъв старец като мен да си мисли, че влиза в контакт с извънземни.

Пристъпих към креслото в тази стая, но преди да мога да седна, вътре влезе едно странно създание. То носеше нещо, което изглеждаше като космически скафандър и космически шлем в ръцете си. Това създание, беше възможно да е било някоя от статуите, които бях подминал в коридора. Беше подобен размер, но Милтън не ми отговори, когато го попитах за него.

„Сложи космическия скафандър, Майкъл. Ще се разходиш из открития космос.”

„Не съм сигурен, че съм готов за космическа разходка, Милтън. Нямам ли нужда първо от някакви основни инструкции? Излизането в открития космос изглежда опасно. Как ще знам дали съм си сложил скафандъра правилно? Не че се съмнявам дали съм в космоса, Милтън. Продължавам да забравям, че четеш ума ми и може да прихващаш съмненията и страховете ми, по дяволите.”

„Твоят малък помощник ще се погрижи за това, скафандърът да е сложен правилно. Струва ми се, че би било безопасно за теб да те сложим в ледено студения вакум на открития космос, но в крайна сметка то ще си проличи.”

Трескаво облякох скафандъра, защото нещо ми подсказваше, че Милтън може да не ми остави достатъчно време да го направя. Едвам успях да си сложа шлема, когато се появи един отвор и открития космос ме погледна право в очите. Поколебах се, както със сигурност всеки парашутист прави при първия си скок, но малкият помощник изобщо не се церемонеше и ме изхвърли през дупката в тъмното пространство без абсолютно никакво осигурително въже. Единственият път, за който си спомнях, че съм пищял по-силно беше, когато по-малката ми дъщеря успя да ме накара да се повозим на едно влакче на ужасите. Въпреки че открития космос беше забележителна гледка от безопасността на вътрешността на кораба, нещата бяха съвсем различни, когато си изхвърлен безпомощно в него. Направих всичко възможно Милтън да разбере как се чувствах от това.

„Мамицата ти Милтън, какво правиш с мен? Това действителност ли е? Ще ме събереш след това нали?”

Размахвах ръце и крака в безнадеждно отчаяние, докато се премятах в празното пространство и докато Милтън изчакваше със задоволство преди да ми отговори. Междувременно малкият андроид, който ме беше изхвърлил от кораба, подигравателно ми махна за сбогом от отвора и продължи да ме наблюдава, докато се въртях безпомощно, все по-далече и по-далече. Носех се придружаван само от приглушените звуци, които излизаха от гласните ми струни и достигаха само до собствените ми уши. Милтън най-вероятно беше прекъснал връзката си с мен, което може и да не беше толкова лошо, като се има предвид, как го бях нарекъл. Той напълно пренебрегна моите молитви и проклятия и ме остави да се успокоя, преди да ми отговори.

След период, който ми изглеждаше като вечност, през който се отдалечавах все повече и повече от кораба, който се беше превърнал в малка прашинка, Милтън ме увери, че няма да ми се случи нищо лошо.

„Отпусни се, Майкъл. Ти си сто процента в безопасност. На никой не му се случва нищо, докато е моята смяна, поне така си мисля. Давам ти още няколко минути там, за да се наслаждаваш преди да те взема обратно вътре, така че кефи се и се опитай да намериш удоволствие в гледката, която много малко хора могат да видят.”

Някак се почуствах сигурен в думите на Милтън и възвърнах крехкото си присъствие на духа и онова, което беше останало от достойнството ми, въпреки че едва ли някога напълно щях да си го възвърна. Вкиснах се и се почуствах глупаво от това, че се бях паникьосал толкова лесно. Всичко беше съвсем истинско. Действително се носех  в откритото пространство. Нямаше начин това да е някаква компютърна проекция върху екран. Чувствах се като пълен идиот. Защо се бях паникьосал толкова бързо? Преживяването беше прекалено фантастично, за да може жалкият ми Аз да го разбере и да го оцени. Бях увиснал в пространството извън един извънземен космически кораб и наблюдавах планетата Земя. Носех се като прашинка, стотици километри над Земята. Защо аз? Какво бях направил, така че да съм достоен за такива умопомрачителни приключения?

Отдалечавах се и оползотворявах мястото си на първия ред на Вселената неизвестно колко време. Може да са били около петнадесет минути или час. Не знаех, защото часовникът ми беше спрял да работи, но дори и да работеше, нямах начин да го видя, защото беше вътре в ръкава на скафандъра ми. Колкото и да беше продължителността от време, не беше достатъчно дълго и се страхувах, че Милтън ще ме издърпа обратно и ще ми развали удоволствието, поради това че го бях нарекъл всички тези гадни неща. Доста се  отдалечих от кораба, може би на около осемстотин метра или повече. Корабът се беше превърнал в малка точка върху образа на Земята.

Необятността на планетата Земя, която висеше там в пространството като огромна играчка от коледна елха, ме изпълваше със страхопочитание. Много трудно успявах да обхвана такава гледка с ума си и казах на Милтън, че всеки човек на Земята трябва да види и да преживее това чудо. Той не отговори.

Моята космическа разходка приключи толкова внезапно, колкото беше започнала и корабът на Милтън се появи до мен. Андроидът се протегна от отвора, хвана ме безцеремонно за една каишка от задната страна на скафандъра и ме издърпа като някакво парче космически боклук.

Андроидът беше около метър и двадесет висок, тънък, със супер малко плът по себе си и силен като Херкулес. Неговата овална глава нямаше никакви черти на лице. Излъчваше злонамереност и не беше приятен. Той ми помогна да изляза от скафандъра и след това излезе от стаята, но не през вратата. Премина през стената, като призрак и взе костюма и шлема със себе си.

Не мисля, че някога нещо би могло да надхвърли усещането за свобода, което бях преживял, докато се носех в откритото пространство. Милтън обаче, беше приготвил и още нещо за мен. Не можех да разбера какво, така че седнах на креслото в очакване на следващата ми залъгалка. Самият миг, в който задникът ми докосна седалката, светлините в стаята изгаснаха и екранът пред мен се освети. Гласът на Милтън прозвуча през системата за озвучаване в стаята вместо телепатично, което беше необичайно.

„Искаш ли малко пуканки и безалкохолно, Майкъл? Няма значение… Само се шегувам с теб.”

„Не съм жаден, гладен или уморен. Защо е така, Милтън? Не мога да схвана. По принцип бих се изтощил, размахвайки крайниците си по начина, по който го правех, след като андроидът ме изхвърли през борда като парче боклук и се паникьосах. И въпреки това нито съм изпотен, нито уморен, нито гладен, нито жаден. Какво става, Милтън? На Земята винаги трябва да хапна нещо след много по-малко упражнения. О и между другото благодаря за преживяването на живота ми и моля те всеки път, когато поискаш може да ме изхвърляш обратно в космоса.”

„Няма проблем. Може и да го направя. По отношение на количеството енергия, което изразходва по време на паническата си атака – то беше минимално. Изгори няколко калории, докато беше там отвънка, но ти не се бориш срещу никакви сили. Няма гравитация, няма триене, няма вятър, така че енергийните нужди са пренебрежимо малки. Тялото ти също така абсорбира жизненоважни хранителни вещества от въздуха в този кораб и от самия космически скафандър в който беше облечен. Можех да те оставя там в продължение на много дълъг период от време и костюмът щеше да поддържа физическите ти нужди, докато гледката щеше да поддържа духовните ти желания. Мога да навляза и в повече подробности за това по-късно. Засега седни, отпусни се и се наслаждавай на филма, Майкъл.”

Филмът започна и бях удивен да видя, че аз самият играех главната роля. Бях в един голям мол, който беше близо до къщата ми. Очевидно инцидентът, който наблюдавах се беше случил няколко седмици след Коледа на същата година. Станах много подозрителен към онова, което наблюдавах и също така останах много поразен, защото аз много рядко ходех в този мол, освен със съпругата си.

„Не си спомням да съм бил там без съпругата си. Вие нещо създавате неща, свързани с мен, Милтън.”

„Не създаваме нищо. Онова, което виждаш е онова, което се случи. Някои неща остават все още блокирани от твоята памет по очевидни причини. Блокирани за твоя собствена защита и спокойствие, Майкъл, защото те не засягат нормалния ти човешки живот и ние искаме да поддържаме твоите два живота разделени. Отваряме в момента някои от скритите спомени, които са свързани с други неща, които ще откриеш днес. Затова ти го показвам това в момента.”

„Аз водя таен живот? Какво съм аз? Джеймс Бонд?”

„Джеймс Бонд?!? Не ме карай да се смея, Майкъл. Зъбите ми падат от устата, когато започна да се смея.”

Моят филмов герой отиде до една книжарница в мола и се запъти директно към секцията с книги с намаление, където аз (той) прерови купчини книги. Това си беше характерно за мен. Често прекарвах време в книжарници, докато жена ми пазаруваше. Любимите ми теми са „световна история” и хората, които създават световната история.

Докато разглеждах книгите, една жена целенасочено се блъсна в мен и след това се извини: „О, съжалявам.” Аз се усмихнах и й кимнах. След това тя забеляза книгата, която прелиствах и направи коментар за това как и тя се интересува от историческа литература. По време на последвалия разговор, аз я попитах дали би желала да изпием по едно кафе в някое от кафенетата на мола. Естествено, това беше свързано с други интереси, които нямаха нищо общо с книгите и любимите автори и не беше характерно за мен.

„Каква е тази работа, Милтън. Жена ми… по никакъв  начин няма да мине този номер пред нея. А той не минава и пред мен. Опитваш се да ме шантажираш с този фалшив второразреден филм, Милтън? Затова ли е целия този цирк?”

„Винаги ли приказваш, докато гледаш филми, Майкъл. Така или иначе тази среща с жената, си беше съвсем нормална. Беше изцяло свързана с работата ти, нищо повече. Повярвай ми, жена ти никога няма да узнае за това, освен ако ти не й кажеш, което определено препоръчвам да не се случва.”

Докато говорех с жената в кафенето, научих, че тя има няколко книги в библиотеката си вкъщи, които биха ме заинтересували. Ако исках да отида да видя нейната колекция, определено бях поканен да го направя. Тя го каза с един от най-съблазнителните и подканящи гласове, на които много малко смъртни хора могат да устоят. Дори намигна и духна една целувка в моята посока. Стъписан от доста смелата й покана, аз разлях малко от кафето си върху панталоните. Кой можеше да ме обвинява – тя изглеждаше много яко. Определено литературата в апартамента й ме вълнуваше много повече, отколкото сексуалните й намеци… :).

„Това не е само второразредно, Милтън, това е пълен боклук. Никога не бих изневерил на жена си по този начин, без значение колко добре изглежда тази жена.”

 Аз бях в началото на петдесетте и изглеждах доста добре за възрастта си – поне на екрана. Жената беше на около четиридесет годишна възраст и изглеждаше на половина по-млада от мен. Със сексапилното си тяло, лесно можеше да мине за модел  в някоя от елитните модни агенции. Изобщо не си спомнях някога да съм се срещал с такъв човек. Със сигурност начинът й на държание и начинът по който изглежда, биха се запечатали в паметта ми. И въпреки това ето я там. И аз бях там и ми течаха лигите по нея като на някакъв тинейджър. Напуснахме мола заедно и решихме да вземем нейната кола и да оставим моята на паркинга. Тя имаше рубинено червено Порше 911 карера.

„Майкъл, ние добавихме поршето във филма за ефект. Тя всъщност се возеше в твоята кола и ти действително я откара до нейния апартамент.”

„Значи сте сложили някаква кола в сцената, която всъщност я нямаше там? Еми очевидно сте направили същото с мен, защото мен също ме нямаше там.”

„Ти беше там, Майкъл. Сега млъквай и гледай остатъка от филма.”

Стигнахме до апартамента и тя ми предложи коктейл. Казах й какво харесвам и тя ми направи бърбън с кола. За мое учудване беше излъгала за библиотеката си. Не видях и една единствена книга в нейното студио, нито дори етажерка за книги. След като ми поднесе питието, тя незабавно започна да се разсъблича пред мен. Аз седнах на дивана с детинско изражение на лицето. Отпих от бърбъна и колата, докато се опитвах да я оглеждам и в крайна сметка разлях питието върху ризата си. Напълно гола, тя дойде при мен, взе питието от ръката ми и ме отведе в леглото. Леглото беше до дивана. Тя ме разсъблече и правихме любов. След това екранът изгасна и светлините в стаята отново се пуснаха. Седях там, клатейки глава в пълно неразбиране. Притесняваше ме какво могат да направят с декори и компютърни графики. Уилям Шекспир беше прав. Целият свят е сцена и ние сме актьорите – или нещо подобно. Очевидно някои от нас – актьорите, не сме много талантливи. Особено онези от нас, които не знаят изобщо, че водят двоен живот.

„Това никога не се е случвало. Дори и да се е случвало изобщо не съм участвал в  него с желание или дори и със съзнание. Ако вие, каквото и да сте, сте управлявали живота ми, тогава свободната воля изобщо за какво е? Ако изобщо има нещо такова като свободна воля…Ако ми се беше случвало нещо такова, със сигурност щях да си спомня. Нещо толкова сексуално като това, което току що видях. Напълно ме объркваш, Милтън. В крайна сметка изневерил ли съм или не съм изневерил на жена си?”

„Не си изневерил на жена си, Майкъл. С изключение на поршето всичко, което видя на екрана, се случи точно както го видя, но това беше под нашата магия. Свободната воля е истинска, но ти не си я нарушавал, защото действаше по заповеди от по-горно ниво и не осъзнаваше много от действията си.”

Чешех се и се опитвах да разбера как такъв отрязък от живота ми може да изчезне безследно и да бъда манипулиран, без дори да го осъзнавам. Прегледах всичките си спомени от последните няколко месеца от живота си, в които трябваше да се намира този сегмент, който бях наблюдавал и не изглеждаше нищо да липсва. Нямаше място за тази случка, без да махам други отрязъци от живота си. Претърсването на спомените ми се оказа безсмислено. Не можах да намеря никакви несъответствия и бях убеден, че това никога не се е случвало. Докато седях там, съзерцавайки какви други умствени фокуси има Милтън, една гола жена влезе през вратата в стаята. Беше същата жена, която беше на екрана с мен и в книжарницата и след това в нейния апартамент, където бяхме правили любов. Почти не паднах от креслото. След това тя съвсем нормално ме заговори.

„Здрасти Майк, искаш ли пак да се позабавляваме малко, като при предишната ни среща?”

„Какво по дяволите става тук…”

„Прави любов с мен, Майк. Знаеш, че го искаш.”

След това от стената се появи едно легло. Тя дойде при мен, взе ръката ми и ме отведе на леглото. Бях в състояние на шок и определено безпомощен, както бях и в парка тази сутрин, когато Милтън отвлече тялото и душата ми с кораба си. Тя съблазнително разсъблече дрехите ми и правихме секс сякаш  бяхме в медения си месец. Изобщо не можех да се противопоставя на сексуалната сила, която се излъчваше от нейното магическо тяло. Тя беше една изключително привлекателна машина за правене на любов. След като получи онова, за което беше дошла, тя стана и напусна стаята, без да каже нито дума. Останах на леглото някак си умствено изтощен и вцепенен от внезапното й заминаване и изчезване.

„Това ли беше всичко? Повечето жени остават в леглото и се гушкат след секс, освен ако не са проститутки. Милтън, тя проститутка ли е? Ако „да”, каква е целта й? Да ме шантажира?”

„Тя не е човек, Майкъл. Тя е биологична машина за извличане на сперма. Има много начини да се вземе сперма от донори като теб, но това е най-ефективния начин и най-добрия. Извличането на сперма без достатъчна сексуална възбуда, намалява качеството на семето и знам, че ти не би искал това да се случи.”

„Машина за извличане на сперма… Никога не съм се съгласявал да бъда донор на сперма, особено с някакво зомби-същество! Това е напълно извратено! Защо, по дяволите, ви трябва моята сперма? Какво става с моите права в този случай? Нямам ли право на глас в нещо толкова лично?”

„Твоето тяло е контейнер за определени ензими и други биологични продукти, включително и сперма. Ние съхраняваме и синтезираме тези неща в твоето тяло и след това ги извличаме през определени интервали, когато имаме нужда от тях. Тялото, което обитаваш, Майкъл, е продукт на спермата, която сме извлекли от други индивиди, като самия теб, преди изобщо ти да се родиш. Твоето тяло е просто продължение на всичко това. Всъщност твоето тяло, изобщо не принадлежи на теб, то принадлежи на нас.”

„Кои, по дяволите, сте вие? Значи, аз противно на волята си съм продължение на някакъв луд експеримент, който вие правите тук на Земята и ви трябвам само за течностите в тялото си? Това е отвратително. Доста време ще ми трябва, за да го смеля.”

„О, ти ни трябваш и заради ума си, Майкъл. Твоите емоции и другите фактори допринасят за процеса, който свързва всички тези елементи вътре в теб. То е като да разклатиш една бутилка газирана напитка, преди да я отвориш. Правим го само, за да изфъшти. Ти не си продължение на някакъв експеримент. Или поне не изцяло. В момента не мога да ти кажа повече от това. Не искам да развалям изненадата.”

„Ако не ми беше приятно да съм на този кораб, и изобщо не говоря за срещата си с машината за извличане на сперма, бих бил вбесен в момента. Сега, след като знам, че съм правил секс с биологическа машина, сексуалният ми живот е приключил. Това е прекалено много информация за мен, Милтън. Някога хрумвало ли ти е това? Така или иначе обаче, повечето от преживяванията ми с теб на този кораб бяха  напълно удивителни и фантастични, така че ми е трудно да се разстройвам от нещо точно в момента. Включително и от факта, че тялото ми се използва без знанието и съгласието ми.”