ОГРОМНА СТРУКТУРА В ОТКРИТИЯ КОСМОС

Излязох от стаята и отидох в коридора с илюминаторите, за да прочистя ума си. Погледнах през прозореца в търсене на космическо вдъхновение и забелязах, че нещо беше много различно. Липсваше Земята! Изтичах до другата част на коридора, търсейки илюминатор, през който да мога да я видя, но онова, което видях, едва не ми подкоси краката.

Корабът се беше прикачил към една огромна структура със стотици, ако не и хиляди подобни кораби като този, в който бях аз. Прикачените кораби върху мегалитната структура изглеждаха като наболите косъмчета по неизбръснатото ми лице всяка сутрин. Структурата беше километри във всяка посока и от мястото, на което се намирах не можех да видя къде започва или свършва.

„Майкъл, илюминаторите са подвижни, както успя да научиш по-рано сутринта, когато се провали в опита си за бягство. Просто премести някой на мястото над себе си или под себе си, така че да не си кълчиш толкова врата.”

„Не мога да достигна тавана. Как да сложа илюминатор над себе си?”

„Ти си в открития космос и гравитацията тук е по твой избор. Просто се оттласни малко с пръстите на краката. Гравитацията в кораба е същата по стените и тавана, както и по пода. Можеш да ходиш по тавана и по стените ако поискаш.”

Направих както ми беше предложил Милтън и се понесох към тавана, където успях да закрепя един илюминатор точно над мястото, на което бях стоял. Тогава осъзнах, че тавана вече се усещаше като под, а подът изглеждаше като таван.

„Е сега наистина се обърках, Милтън. Къде е нагоре и къде е надолу и къде изобщо се намираме? Не виждам вече Земята. Къде е Земята? Точно когато реших, че съм свикнал с тази луда работа и започвам да се наслаждавам, всички правила се променят и умът ми трябва да свиква с нови странности. Къде си ме завел, Милтън?”

„Свикването с нови и нови умствени хоризонти се нарича прогрес, Майкъл. Така или иначе в пространството няма нагоре, надолу или настрани. Докато си гледаше филма се поразходихме малко. Сега сме на няколко милиона километра от Земята и по-близко до звездата, която вие хората наричате Слънце. Този кораб е паркиран от тъмната страна на един кораб-майка или космическа станция, ако предпочиташ този термин.”

Стоях на тавана и гледах надолу през илюминатора, вместо да гледам нагоре. Леле колко бях объркан. Видях една гигантска плоскост в конструкцията, която излъчваше жълта светлина. Това излъчване беше нещо като филм, около двеста метра дебел, който се проектираше от тъмната плоскост. Жълтият слой скриваше структурата от Земята и се сливаше съвършено с формата на Слънцето (според това, което ми каза Милтън). Самата структура беше чисто черна. Пикселите, които оформяха сияйната обвивка, бяха сфери с размер на около къща и на равни разстояния една от друга – като мрежа. Можех да виждам другите кораби, паркирани в пролуката между структурата и сияйната й обвивка.  Тази пролука беше около триста метра широка и корабите се закачаха за конструкцията като семенцата върху ягодка.

Бързо скочих на пода, хванах един илюминатор и го плъзнах под себе си. Докъдето стигаше погледа ми, се простираше още от тази конструкция. Това изглеждаше като безкрайна космическа станция, цялата поръсена с малки космически кораби.

„Колко е голямо това нещо, Милтън и какво изобщо е то?”

„Достатъчно е голямо, а по отношение на това какво е, след малко ще разбереш всичко, което имаш нужда да знаеш. Между другото Майкъл, илюминаторите могат да се движат и телепатично. Пробвай следващия път, когато искаш по-добра гледка.”

„Страхувах се, че може да кажеш нещо такова. Мятам се между екстаз и лудост и ти постоянно добавяш нови сламки върху изморения гръб на камилата. Какво те кара да си толкова сигурен, че мога да се справя с всичко това? В момента дори не мога да мисля свързано и сега ми предлагаш да движа твърди тела с ума си.”

„Недей още да си късаш гарнитурите, Майкъл. Имаме доста неща да свършим днес и ми трябва да останеш умствено непокътнат, ако изобщо това е възможно. Определено ти давам информация, без да ти оставям време да я асимилираш с нормални човешки темпове. Искам да разбера с каква скорост може да се справиш с нови и екзотични концепции. Точно и това ще разберем, Майкъл. Трябва да помниш едно нещо: всичко е просто информация. Няма магия. Има само възприятие за магия. Например има хора на Земята, които нямат абсолютно никаква представа за микровълновите печки и за това как те действат. За тях микровълните са магия, докато за други тази магия е просто уред за готвене на храна. Един и същи обект – различни възприятия. Сега се върни в коридора с вратите, намери зелената врата и мини през нея.”

Минах покрай няколко врати, всичките бели и стигнах до една зелена. Поколебах се, защото знаех, че зад нея най-вероятно има мозъкомелачка (и действително имам предвид “мелачка”). Поех си дълбоко въздух, отворих вратата и минах през нея. Онова което беше от другата страна, едва не ме просълзи (отново). Чувствах се като пълен глупак по време на повратите, изненадите и объркването от тези безкрайни умствени игри, без изобщо да се споменава пълното страхопочитание пред онова, което бях изпитах в този момент. Не можех да се сдържа. Виждах Бог в лицето и все още бях жив. Едва не припаднах от абсолютно неподправено греховно очарование.

Слънцето обхващаше огромна част от гледката през невъобразимо големите стъклени прозорци, които опасваха станцията. Цялата предна част на огромния космически аеродрум беше от стъкло, през което сияеше Слънцето. Всяка подробност от Слънцето можеше да се види и въпреки това нямаше никаква топлина или ослепителен блясък. Това беше удивително, защото сякаш ние бяхме много близко до неговата повърхност.

Структурата беше няколкостотин етажа висока и също толкова широка и дълбока. Изглеждаше като съвършен куб, но не можех да определя размера или точната форма, защото не можех да я видя цялата. Венера също се виждаше много добре и беше с размер на гроздово зърно, но всъщност не беше повече от едно малко петънце върху лицето на Слънцето.

„Благодаря ти, Милтън. Много съм ти задължен за това. Как мога изобщо да се отплатя за тази услуга?! Така ли е в рая? Това рая ли е? Да не съм умрял и да съм отишъл в рая и ти да ме развеждаш? Възможно ли е нещо да е по-хубаво от това преживяване? Не мога изобщо да си представя нещо по-прекрасно! Чувствам се завършен! Какво бих могъл още да искам от живота?! ”

„Съжалявам че ми се налага да ти спукам балончето, Майкъл. Това е нищо в сравнение с цялата картинка и безкрайните чудеса из Млечния път.”

„Ако това е вярно, защо тогава хората ги държат в тъмните векове на невежеството за такива чудни неща? Ние си мислим, че сме на прага на изследването на открития космос с нашите патетични малки космически машинки, които пращаме към Марс, Юпитер, Сатурн и останалите планети. И въпреки това, от това което ти ми показа през последния час и нещо, този космос е напълно изследван явно от хилядолетия. И хората… по-голямата част от тях са напълно невежи за онова, което… Явно за всичко.”

„Земята е игрална площадка за някои и затвор за други, Майкъл. В тази галактика съществуват милиони подобни планети като Земята. По-голямата част от хората на тях, също са с кепенци на очите, както и хората на Земята. Но от друга страна, има милиони планети, които са си абсолютна утопия и хората и съществата в тях живеят блажени доволни животи, без войни, глад, природни катаклизми, смърт, омраза и завист.”

„Какво е това нещо? Каква е тази огромна структура тук в пространството? С каква цел е толкова близо до Слънцето и най-важното: кой я е построил?”

„Тя беше построена от машини преди много милиони земни години с цел забавление и също така да служи като междинна станция за транспорт.”

„Преди милиони години машини са построили за забавление и транспортиране на нещо за кого? Хората дори не са били на Земята толкова дълго. Искаш да кажеш, че е имало хора на Земята по онова време?”

„Тази структура беше построена за хора като теб, Майкъл и да, имаше хора на Земята преди милиони години, които посещаваха това място така както и ти го правиш днес.”

„О, чувствам се много специален, извини сарказма ми, но защо не оставите и останалата част от човешкото население да знае за това място и за факта, че човешки същества е имало на Земята явно винаги? С какво би могло тази информация да причини вреда, освен да ги накара да ги побият тръпки, както ми се случва на мен в момента.”

От Милтън нямаше отговор.

Стоях на един балкон, който беше надвиснал над огромен, открит, стъклен атриум. Балконът беше един от стотици един върху друг и те бяха през около десет метра. Материалът от който беше изградена структурата, изглеждаше метален и футуристичен и изобщо не като нещо построено преди милиони години. Стъклото което гледаше към Слънцето, беше едно единствено парче. Един невероятно огромен стъклен прозорец. Балконът на който бях, изглеждаше като на хиляден етаж. Над мен имаше няколко стотин още етажа. Това място беше невъобразимо огромно. Освен това по стената, която гледаше към стъклото имаше и големи площадки, всяка от които със страхотен изглед към атриума и Слънцето. Те бяха като скачени платформи и всяка от тях можеше да се откача и да се движи и всяка имаше редици улични магазини и кафенета. Екзотични растения и удивително разнообразие от шарени и благоуханни цветя украсяваха балконите и платформите. Някои от растенията дори бяха обкичени с узрели плодове. Във въздуха висяха удивителни водопади, които се спускаха стотици метри в също така висящи във въздуха езера, които се носеха в отворения атриум като балони с нагорещен въздух.

„Ако изобщо някога е имало райска градина, трябва така да е изглеждала, нали Милтън?”

„Болшинството места в тази галактика са райски градини и безбройните милиарди други галактики също са пълни със системи от планети. Из вселената съществуват градини и всякакъв вид напреднал живот, който можеш да си представиш и още повече такива, каквито не можеш да си представиш.”

„Теб нищо ли не те вълнува, Милтън? Звучиш толкова спокоен при вида на всичко това, докато аз тичам наляво надясно като разгонено куче, опитвайки се да изсмуча всички трохи, които пускаш по масата, а около мен има банкет, достоен за боговете.”

Нямаше отговор.

След това Милтън се материализира на балкона на около метър от мен. Беше като в сцена от Стартрек. Той беше в своя страшно изглеждащ, извънземен костюм, но аз не се шокирах както първия път, когато го видях сутринта. Тогава Милтън направи нещо и една платформа се отвори около малкия балкон, на който стояхме и погълна целия балкон. По-голямата платформа погълна балкона така, както една голяма риба поглъща по-малка риба и всичко това се изстреля на стотина метра в атриума, носейки ни със себе си. Платформата остана прикачена за структурата на сградата или каквото и да беше този голям комплекс. Някакво подобие на сладкарски магазинчета, препълнени с вкусотии и други деликатеси, заобикаляха отворения площад, който беше в европейски ренесансов стил – с павета и всички екстри.

Без фактора „страх”, външният вид на Милтън ми изглеждаше по-познат и естествен, дори повече от колкото бяха събратята ми хора на Земята. Чувствах все едно го познавах от много дълго време преди тази сутрин. Не можех обаче да схвана съвсем нашата връзка, защото голяма част от нея оставаше блокирана в ума ми.

Щом платформата спря, Милтън ме погледна и телепатично ме попита:

„Какво ще кажеш за една разходка из пазара, Майкъл?”

„Не заслужавам това, Милтън. Нищо не съм направил през живота си, с което да съм заслужил това фантастично преживяване. Почти ме е срам.”

„Това няма нищо общо със заслужаването или незаслужаването, Майкъл. Това място е тук и ти си тук, за да научиш няколко неща. Нищо повече.”

„Започва да ми харесва това твое обучение, Милтън.”

Въздухът беше изпълнен с аромати от прясно изпечен хляб и сладкиши и екзотични кафета. Какво имаше за учене там?! Тези неща бяха за наслада, не за това малките човешки умове като моя да ги осмислят. Освен това умът ми беше просто очарован и не исках да развалям удоволствието като си докарвам главоболие от замисляне.

Милтън тръгна към магазините и аз го последвах като радостно кученце, размахващо опашка и очакващо още вкусотии. Разглеждах внимателно разнообразието от деликатеси на пазара като малко дете в магазин за бонбони. Очите ми бяха ококорени, устата ми олигавена, докато Милтън оставаше напълно хладнокръвен. Контрастът между двама ни беше огромен. Нямаше хора в магазините, нито извънземни, нито андроиди. Цялата платформа беше само за Милтън и за мен. Цялата тази храна беше само за мен, защото Милтън изобщо не я ядеше. Това изобщо не изглеждаше редно, но не можех нищо да направя. Платформата беше едно лично, уютно ъгълче само за нас, в нашето собствено парченце от Рая, или поне моето. Взех си една чиния от купчина чинии при един бюфет, избрах няколко ястия и я напълних. Сипах си пълна чаша с горещо кафе и седнах на една от масите. Милтън не си взе нищо и седна срещу мен.

Изобилието беше подобно на това в някой скъп хотел в много скъп курорт, но беше безкрайно по-голямо и по-разточително. Освен това бяхме на първия ред на най-голямото представление в Слънчевата система – Слънцето.

„Милтън, това всичко истинско ли е или ти го създаваш в ума ми?”

„Всичко е истинско и е само малка частица от онова, с което е пълна Вселената. Все пак също е и вярно, че умът властва над материята.”

„Мога ли и аз да си създам нещо такова сам, Милтън?”

“‘Използвай силата, Люк!’ Всъщност не. Не докато си в човешките окови. Не докато не си се придвижил по-нагоре в стълбицата на съществуването. Тая работа с ума, който властва над материята не засяга човешкия ум, който властва върху космическата материя, а космическия ум, който властва върху космическата материя. Може да си поговорим за това пак някой друг път, наистина е сложно.”

„Предполагам, че тъй като има храна и питиета тук, също има и тоалетни.”

„Няма тоалетни. Храната и питиетата са повече за удоволствие, имат съвсем малка хранителна стойност, но никакви остатъци в тялото. Всичко, което ядеш и пиеш тук, ще се разтвори напълно в системата ти.”

„Но тоалетната има и други функции, освен задоволяване на отходните нужди, Милтън. Ние хората ги използваме, за да се освежим, да напръскаме вода по лицата си, за да си измием ръцете преди да се храним, за да си срешим косата, да си оправим вратовръзката и да си загащим ризите. Също така поглеждаме в огледалото, за да сме сигурни, че няма нищо между зъбите ни след като сме яли.”

„Хората, които са под наше разпореждане нямат нужда от освежаване и суета. И ако нещо ти заседне между зъбите, Майкъл, може да си сигурен, че ще ти го кажа, защото това напълно ме отвращава.”

„Може би трябва да станеш комик, Милтън. Ха-ха. Видях нещо, което приличаше на хиляди подобни космически кораби като онзи, с който дойдохме. Кораби които са прикачени към лицето на тази огромна структура. И те също ли носят човешки товар, поради същата причина, поради която го правиш ти? Която между другото остава все още мистерия за мен.”

„Около тридесет процента от тези превозни средства носят човешки товар от Земята до това място, останалите са смесица от хибриди, хора и други форми на живот от Земята и други планети, луни, космически градове, които са разпръснати из тази Слънчева система. Също така тук има и някои междугалактически същества.”

„Защо на тази платформа и на това място не виждам и не чувам други? Къде са се скрили всички? Ние сами ли сме на тази платформа или те са невидими за мен?”

„Платформи като тази са лични и частни и в тях няма други същности, нито видими, нито невидими. Има обаче една област, един град вътре в структурата, където хората и другите същности могат да общуват. Искаш ли сега да отидем там, Майкъл?”

Без да ме остави да кажа и дума, платформата, върху която бяхме, се отдели от своето прикрепване, спусна се няколко етажа надолу и след това се съедини с една по-голяма платформа като парче от пъзел. Нашата платформа с нейните магазини напълно се сля с по-голямата структура и стана неразделна част от един голям площад.

По павираните улици се разхождаха хора, надзъртаха през витрините на магазините, седяха по масите, говореха, ядяха и пиеха сякаш сме в един типичен земен мол. Мястото беше много подобно на множество големи молове в големите земни градове. Разликата беше в набиващия се на очи контраст от същности и същества като Милтън и доста страшно изглеждащи хибриди, които също се разхождаха навсякъде.

Бях престанал да разговарям гласно с Милтън малко по-рано, защото чувствах все едно говоря на себе си и започнах да се притеснявам от това. Забелязах, че никой от другите хора на площада не говори с устата си на публичните места и това ме окуражи да продължа да си държа устата затворена.