Вселената не винаги се съобразява с човешките концепции или с основните закони, като тези на физиката.

КВАРТАЛЪТ НА МАГАЗИНИТЕ

Докато седяхме с Милтън, аз наблюдавах гледката от масата ни. Не бях сигурен кое е следващото в неговия списък и без да бързам да разбера, се наслаждавах просто на седенето си там.

Мина известно време и един от извънземните в околността се запъти към нашата маса. Той изглеждаше подобно на Милтън и сякаш телепатично общуваше с него. Гледаха се сякаш разговарят. Тъй като не бях включен в тяхната умствена дискусия, реших да използвам възможността и се запътих към магазините, за да разгледам малко витрините и да разбера какви извънземни чудеса се продаваха в тях.

Приближих се до една витрина, зад която бяха изложени най-различни часовници. Тъй като моят беше спрял да работи, реших да попитам за часовник, който би функционирал в извънземен космически кораб. Влязох в магазина и се огледах. За миг забравих, че съм на милиони километри от Земята, в някакъв космически мол, а не обратно у дома. Магазинът беше подобен в много от подробностите си на човешките магазини, с изключение на това, че всичко беше безплатно (според това, което пишеше на една табела вътре). Взех си един от часовниците, които бяха изложени на тезгяха. Помощничката в магазина се приближи и попита дали може да ми помогне с нещо. Тя или то беше андроид с човешки вид, който изричаше на глас думите, точно както го правим ние хората. Когато ме заговори с глас се стреснах, защото точно бях започнал да свиквам да си държа устата затворена. Освен това тя беше машина и това да си говоря с машина беше доста странно. Знаех, че е андроид от табелката, която висеше на ревера й. Като изключим това обаче, тя изглеждаше, действаше и говореше точно както всяка жена би го правила на Земята. Беше доста странно, но андроидът знаеше името ми и се обърна към мен, както всеки продавач би го направил на Земята.

„Майк, тези часовници показват времето на всяко място от тази система от планети и луни. Или пък ако искаш да знаеш времето за някои области или специфична времева зона на Земята, също имаме и такива.”

Това да си говоря с машина беше странно и се почувствах много неловко, слушайки я как ми описва часовниците. Още по-странно беше това, че трябваше да отговарям. Но тя пък беше много истинска в държанието си и всъщност беше приятно да говоря с нея.

„Бих искал да взема часовник, който показва времето в централния часови пояс на САЩ.”

Тя извади часовник, който отговаряше на моите изисквания от един шкаф под тезгяха и ми обясни накратко как функционира. След това го сложи на китката ми. Часовникът ми казваше колко е часа в моя град у дома, както и температурата на мястото, на което се намирах. На това място беше 25 градуса по Целзий. Имаше и някакви други функции, но тя не ги обясни достатъчно и аз не си спомням какви бяха и какво правеха. Може би този часовник следеше кръвното налягане и стойностите на уплаха, но не я попитах.

„Часовникът е биоразградим и се разтваря веднага щом напуснеш кораба и той долови налягането в земната атмосфера.”

„Това е много гадно, надявах се, че ще ми остане като сувенир.”

„Това ли е всичко, Майк?”

„Да, благодаря ти.”

Излязох от магазина, с моят нов, извънземен часовник, клатейки глава, невярвайки, че всичко това се случваше. И въпреки това, то някак се усещаше по-реално от нормалния ми живот на Земята. Бях в състояние на съзнание, което беше на границата на свръхестественото. Всичко беше изключително ясно във възприятията ми и в нещата около мен. Всичко, което преживявах надминаваше и най-дивите ми мечти и фантазии. Разбирането ми за живота във Вселената се беше променило драматично. Без да се усетя, очакванията ми се повишаваха с всяко ново преживяване и най-вероятно се бях запътил към разочарование. Със сигурност животът на Земята след това щеше да бъде много тъп в сравнение. Погледнах часовника, забелязах, че от началото на моето приключение сутринта, бяха изминали само два часа. Останах поразен. Бях убеден, че е минало повече време поради множеството неща, които бях преживял. Събития, които сами по себе си много лесно можеха да обхванат цял един живот. Особено ако човек ги сравнеше с обикновените преживявания, които се случваха на човеците на Земята през живота им. Тогава не го осъзнавах, но вкопчването ми в идеята за време беше едно от малкото неща, които опорочаваха фантастичното ми пътуване. На Земята времето беше всичко. Ние живеем според часовниците си. Но когато бях с Милтън, времето беше без абсолютно никакво значение, сякаш изобщо не съществуваше. Това беше много освобождаваща концепция, която за съжаление не успявах да схвана и на която не успявах да се насладя в моята времево ориентирана умствена рамка. Някак не можех да избегна времето. Имах живот и семейство обратно на Земята и времето беше много важно в нашия живот.

Продължих да се разхождам из района на магазините с голяма усмивка на лицето си, сякаш времето беше на моя страна, въпреки че никога не бях сигурен всъщност колко време е минало. Дори и с новия ми часовник, как можех да знам дали той ми показва вярното време? Бях вътре в една фантастична извънземна космическа станция и определено нямаше какво по хубаво да желая, независимо от това колко беше часа. Слънцето блестеше ярко, както е правило в продължение на милиарди години и го правеше, без да има никакви облаци, зад които да се крие. Хора се разхождаха по улиците и в магазините, но се колебаех дали да спра и да заговоря някой от тях. Очевидно и те изпитваха същото колебание, защото всички ме подминаваха, без да кажат нито дума. Още по-лошото беше, че аз не знаех дали другите са от Земята и дали имаме общ език. Въпреки това реших да се опитам да заговоря някой и започнах да дебна възможност да разчупя леда. Запътих се към един фонтан, около който имаше пейки. На една от пейките седеше жена и четеше книга. Отидох до нея и я попитах дали мога да седна на пейката до нея. Тя ме погледна и започна да говори на език, който никога не бях чувал преди. Не звучеше като земен език. Показах с жест, че не я разбирам и си тръгнах от там, изпълнен с чувство на неудобство. Това обаче не можа съвсем да ме разколебае и малко по-натам се приближих към един човек, който вървеше по улицата и го попитах какво мисли за това място. Той също започна да ми говори на същия език като жената. Това охлади малко настроението ми. Това да не мога да общувам с другите хора, ме накара да се почувствам зле и не на място. Аз бях извънземен в една извънземна среда. Ако можех да обсъдя преживяването си с други хора, щеше да е страхотно, но то не се случи и отидох при Милтън, за да му се оплача.

„Милтън, какво става? Няма ли хора на това място, които да говорят на същия език като мен?”

„Разбира се, че има. Двамата, с които се опита да поговориш са хора и те говорят съвършен английски.”

„Но те не говореха английски. Те говореха някакъв много странен език, който звучеше извънземно. Звучеше металически и не изглеждаше да има структура на който и да било човешки език, който съм чувал преди.”

„О, забравих да ти кажа. Общуването с други хора тук не е позволено. Не искаме никой да споделя с другите историите и преживяванията си. Извънземни не съществуват в умовете на голямото болшинство от човечеството и ние предпочитаме да оставим нещата така.”

„Защо ти и твоите съзаклятници предпочитате да оставите нещата така, Милтън?”

„Ами обичайната работа – преждевременно сриване на религиозните институции, загуба на вяра в способността на правителството да защитава хората, срив на финансовите пазари из целия свят. Нациите се дестабилизират и навсякъде възцарява анархия. Може да стане доста оплескано и ние ще трябва след това да оправяме кашата.”

„Не мислиш ли, че аз успявам доста добре да понеса всичко това, защо си мислиш, че другите няма да могат да го понесат?”

„Ти си в програмата от доста дълго време и до някаква степен си свикнал с нас. Въпреки че в момента си спомняш само част от миналите си срещи с нас, тъй като ние сме блокирали по-голямата част от тях, това общуване е все пак част от теб, на подсъзнателно ниво. Днес ще отблокираме още от твоите предишни връзки с нас и ще ти дадем нов материал за размисъл.”

„Колко хора от Земята са в същото положение като мен, Милтън?”

„Не искаме да казваме тези бройки Майкъл.”

„От колко време вие, хора… Хора ли да ви наричам? От колко време вие сте на Земята?”

„Ние не сме хора, както ти казах преди. Ние не се размножаваме като хората и като другите подобни същества в тази галактика. Ние сме на Земята от нещо, което за теб е вечност и ще останем на Земята до края на Слънчевата система след много милиони години.”

„Ти колко си стар, Милтън и имаш ли си родна планета?”

„На нивото, на което съм, ние изобщо не стареем. Ние сме чиста енергия, която обитава различни тела (машини) с единствената цел да общува с физически форми като теб Майкъл. Ние нямаме своя родна планета. Ние действаме на много планети и на нивата на много измерения.”

„Ти Бог ли си?”

„Вече ме попита това. Не, не съм Бог. Имам си работа. Има много нива същества като мен. Аз съм на средно ниво и се изкачвам нагоре.”

„Тази структура тук, тази сграда или каквото е това, служи ли за някаква друга цел, освен за това, хора като мен да се почувстват незначителни в сравнение с нейната величественост?”

„Тя функционира като голяма централна гара, от това място може да отпътуваш към всяка от планетите, където ние имаме постове. Готов ли си да отидем до един от тези постове, Майкъл?”

„Да, разбира се, мога ли да си взема и камера с мен?”

„Естествено, вземи една от магазина за камери, онзи който току що подмина.”

Влязох в магазина за камери, огледах се и видях стотици камери и други уреди, които ми бяха непознати. Някои от камерите изглеждаха точно като тези, които имаме на Земята. Помощникът в магазина се приближи до мен и ме попита дали търся нещо специално.

„Кой фотографски уред или камера би ми препоръчал за моята ситуация и те използват ли флаш памет като тези на Земята?”

„За Земляни бих препоръчал камерите там. Те не използват флаш памет и батерии. Можеш да правиш колкото искаш снимки или видеозаписи. Те имат неограничена памет.”

„Значи камерата, която мога да взема зависи от това откъде идвам, защо е това?”

„Някои хора/същества могат да запазват за себе си снимките и филмчетата и след това да ги показват на семействата си, на приятелите и на колегите си на родните си планети, други не могат. Земята е в черния списък. Можеш да правиш снимки, но не можеш да ги отнесеш обратно на Земята със себе си. Снимките трябва да останат в твоето шкафче.”

„Аз имам шкафче?!?”

„Милтън ще ти покаже шкафчето преди да приключи пътуването ти.”

Андроидът ми подаде малката камера. Излязох от магазина, развълнуван за това, че си имам шкафче и изпълнен с мисли какви ли чудеса съдържа то. След като напуснах магазина осъзнах, че вече не се намирам на мястото с магазините, от където бях влязъл в този магазин. Бях на напълно различно място, изпълнено с редици шкафчета. Някак се бях пренесъл там мигновено.

Залата с шкафчетата

Онемях от това, че се бях пренесъл в този стадион, изпълнен с шкафчета толкова бързо, просто излизайки от фотографския магазин. Какво се беше случило с цялата улица с магазините? Бях в една огромна зала, изпълнена с малки вратички и те се простираха докъдето ми стигаше погледа, това беше огромно място.

„Милтън, ти ли ме телепортира на друго място, когато излязох от магазина?”

„Нещо подобно, имаше две врати, другата беше просто съседна на тази, през която беше влязъл. Докато тръгна да излизаш от магазина, аз те насочих към другата врата. Тя те отведе до мястото, където се намираш в момента. Ти си мислиш, че съм те телепортирал ли там, Майкъл? Не бъди глупав. Спестих ти само няколко крачки. Сега, отиди до вратата, която свети, на нея е твоето име и само ти можеш да влезеш там.

Отидох до светещата врата, която беше на около 30м от мястото където се бях озовал. Пристъпих пред нея: да действително върху нея беше написано името ми. Почуствах се толкова специален. Също така забелязах, че съм единственият в цялата огромна зала. Буквално хиляди врати покриваха стените във всяка посока.

„Аз ли съм единственият човек тук, Милтън?”

„Не има и други по-надолу, прекалено далече са за да ги видиш от това място. Има и много, които са вътре в шкафчетата си.”

„Вътре в шкафчетата? Защо хората са вътре в шкафчетата си, Милтън? Не могат ли да излязат от тях? Смяташ да ме заключиш в някакво шкафче и да ме оставиш тук ли, Милтън?”

„И какво ако го направя? Мислиш ли, че имаш какъвто и да било контрол върху това, какво правя или какво не правя с теб, Майкъл?”

„Аз за теб съм само някаква мишка, Милтън. Аз съм само играчка, с която си играеш.”

„Ти Майкъл, някога хващал ли си мишка? Не е толкова лесно. Мишките са бързи малки създания и обикновено успяват да се измъкнат. Ти не си мишка, защото не можеш да се измъкнеш.”

„Какво става със свободната воля и човешките права? Имам ли някакви?”

„Ти остави тези уютни идеи и илюзии зад себе си на Земята, Майкъл.”

„Що си губиш времето с някой като мен, който изобщо не е важен, Милтън? Аз нямам никакви сили, никакви права и най-вероятно никаква стойност.”

„Имаш стойност. Огромна стойност. В противен случай не би бил тук. Много от хората на Земята имат стойност. Властта и правата са човешки илюзии. Никой на Земята всъщност не ги притежава. Сега престани да хленчиш и влез в шкафчето си, Майкъл.”

Вратата спря да свети и се отвори. Влязох вътре и тя се затвори зад мен. Шкафчето не беше шкафче. Беше стая около пет на пет метра – много голяма за шкафче. Моята идея за шкафче беше нещо като училищно шкафче. Това беше нещо като гаражна клетка. В центъра на стаята имаше метална маса. На масата имаше около дузина дървени кутии с различни размери. Всички те по-малки от кутия за обувки и разпръснати по повърхността на масата. Кутиите изглеждаха като онези, които правех в една дърводелска работилница, когато бях в училище. Нищо специално, но имаха сантиментална стойност и бяха заредени със спомени от миналото ми. Пристъпих към масата и отворих една от кутиите. В нея имаше най-различни камъчета и странни предмети, които изглеждаха като неща, които някое дете би събирало. В кутията имаше и снимки  на планета, правени от една от нейните луни от едно малко момче – аз преди много години.

„Спомням си как събрах тези неща като бях на около 10 години, Милтън. Тогава не знаех името на планетата, но сега като гледам снимките, това сякаш е Уран. От коя от луните съм го снимал, Милтън?”

„Земното име на тази луна е Миранда. Ние имаме бази на всичките уранови луни и ти си бил на някои от тях. Тези каменни предмети в кутията ти са от различни луни около Уран и около някои други планети. Искаш ли сега да отидем до Уран?”

„Няма да ми бъркаш в задника, Милтън нали?” [игра на думи, на английски “уран” звучи като “твоят анус” (your anus – Uranus)]

„Преди да направим пространствения скок е по-добре да нямаш нищо в системата си, така че всъщност да, но това няма нищо общо с планетата. Вие хората й дадохте това име. Бъркането в задника е безболезнено, но ако искаш можем да го блокираме от спомените ти.”

„Моля те, блокирай го от спомените ми, Милтън.”