СПОМЕНИ ОТ МИНАЛОТО

Като при разрушена язовирна стена, в ума ми нахлуха спомени от миналия ми живот на Уран. Бях физик и математик измежду други неща. Не бях женен, но имах любовница. Женитбата не беше част от културата на този град. Нямаше деца и нямаше стари хора. Всички влизаха в този град като духове от други планети и бяха поставяни в напълно оформени и осъзнати тела на възрастни хора. Възрастта не беше фактор. Всички от този вид бяха на еднаква биологична възраст, еквивалент на около тридесет и пет годишна възраст на Земята. Телата, които хората обитаваха бяха почти съвършени биологични машини, създадени само и единствено за удоволствие. Телата не умираха, не се разболяваха и не се разваляха по какъвто и да било начин по време на използването им. Тела се създаваха конкретно за душата, която ги населява и биваха унищожавани, когато душата се придвижваше по-нагоре в йерархията или просто преминаваше в състояние извън тази култура. Тела никога не се използваха повторно, точно както и на Земята. Хората консумираха храна само за удоволствието от това, а не поради някаква нужда от подхранване или оцеляване. Подхранващите вещества и енергията се абсорбираха от богатата на минерали атмосфера в града, която беше като въздух навсякъде.

В предишно телесно съществуване, когато бях гражданин на този град, аз живеех в много просторен и луксозен апартамент със седем стаи, който беше на 5070 (пет хиляди и седемдесети) етаж в една от кулите подобни на тръби, близо до центъра на града. Всички живееха в подобни апартаменти. Разстоянието между пода и тавана беше повече от осем метра. От всеки от тези апартаменти излизаха навън големи балкони. Имаше удивителна гледка към града. Метеорологичните условия не бяха фактор и никога не се случваха на случаен признак такива явления. Вътре в градовете дъждът беше контролиран и имаше пречистваща функция за града. Нямаше бури като на Земята. Дъждът се спускаше меко през определени интервали. На планетата действително се случваха много сериозни метеорологични явления, но не вътре в градовете и те никога не влияеха на градовете. Хапещи насекоми, шумове и престъпления на съществуваха. Следователно нямаше нужда от врати или прозорци с решетки или кепенци и всичко беше отворено. Градът беше една утопия, в него нямаше бедност, нямаше войни, нямаше омраза, нямаше никакви дразги между обитателите му. Животът беше миролюбив и радостен през цялото време. Андроиди и други машини обслужваха населението като това оставяше на всеки време да следва онези занимания, които избираше и които му доставяха удоволствие. Пари, кредити, акции, дебити, борси и подобни бяха ненужни в това общество. Всичко, от което имаше нужда или което беше поискано се даваше и беше достъпно за всички обитатели.

В този друг живот аз имах няколко близки приятели и спътници, но всички граждани се държаха приятелски един към друг. Целият град беше едно голямо щастливо семейство. Аз имах основен любовник, както имаха и останалите обитатели на града. Нашите тела не бяха анатомично подобни на човешките тела. Съществуваха обаче мъжки и женски характеристики без съответните репродуктивни органи. Гениталиите не бяха толкова изразени като тези на хората, но безкрайно по-чувствителни. Всички обитатели извличаха определено удоволствие един от друг без физически контакт, но физическия контакт беше изключително наситен и приятен. Моногамните взаимоотношения бяха малко, а физическия контакт между гражданите беше навсякъде. Пипането, прегръдките и показването на любов по такива начини бяха норма. Моят основен любовник беше Непти. Непти се приготвяше за поемане на работа на Земята и ми съобщи новината.

„Обмислям поемането на B786 задача на Земята. Какви са ти чувствата по отношение на това?”

„Този ангажимент е за 63 земни години, така ли?”

„Да, така е.”

„Защо поемаш нова такава работа толкова скоро, Непти?”

„Дължа на Бели една услуга. Тя е с името Линда на Земята и нейният живот прие неочакван обрат и може би е повече отколкото тя може да се справи. Тя има две деца и много добър съпруг, но има проблеми със своята основна задача, мисля че мога да й помогна и едновременно с това да изпълня изискванията на B786.”

„Но ти знаеш, че Земята е много рисково място за теб, защото си била там по-често отколкото е удачно. Учуден съм, че ти позволяват да поемеш тази задача. Какво ще правиш след това, Непти?”

„Те наистина се опитаха да ме накарат да не го правя, но чувствам, че това е важно за Бели, така че ще рискувам. Имам две опции след като го завърша. И двете зависят от това как се представя. Мога да се върна тук или да напредна до друга звездна система в зависимост от действията и мислите ми.”

Прегърнах Непти и нашите роби паднаха свободно на Земята. Докосването на телата беше изключително стимулиращо. Целувките и прегръдките бяха умствено оргазмични. Ние се прегръщахме за време еквивалентно на около два земни часа и вместо след това да се чувстваме изтощени се чувствахме възродени.

Тези прегръдки обикновено се случваха във вана с топла течност. Такива имаше в средата на основната стая на всеки апартамент, която беше нещо като еквивалент на всекидневна. Тъй като обитателите нямаха семейства, на гостите се позволяваше да използват тези басейнчета, когато искаха. По отношение на такива прегръдки нямаше никакви табута. Всичко се правеше на публични места, където се събираха хората. Привличането и подтика към физически контакт с други, беше по-силно от всякакви други желания. Когато обземеше двама души, те спираха всичко, което правеха и стъпваха в най-близкия басейн. Басейните с топла течност бяха навсякъде в града и единствената им цел беше това.

Робите, с които бяхме облечени бяха направени от много лек материал, който никога нямаше нужда от миене. Всъщност нямаше нищо подобно на перални машини, защото всичко се чистеше само. Робите бяха с различни цветове, но само с два размера – мъжка и женска версия. Аз имах няколко в гардероба си, но не си спомням как се бяха озовали там. Може би идваха заедно с апартамента. Женските роби изглеждаха определено женствено, украсени с дантели и орнаменти, докато мъжката версия беше проста. Освен сандали и колани нямаше никакво друго облекло, подобно на бельо, пуловери, палта. Робите нямаха никаква друга цел освен външния си вид. Скриването на тялото или голотата не беше причина за носене на дрехи, нито температурата, която оставаше приятна през цялото време. Хората в този град бяха подобни на човеците, но на телата им липсваха функциониращи гениталии и нямаха никакви косми. Женското тяло беше по-малко и много сладко с малки гърди. Мъжкото тяло беше по-голямо и стегнато. Затлъстяването беше генетично невъзможно и въпреки това хората не бяха копие един на друг. Телата и личностите бяха уникални, както е и с човеците на Земята.

Непти ме информира, че Бели беше бременна с женско дете и ще ражда на Земята след два месеца. Непти каза, че тя отива да влезе в бебето на Бели, за да стане нейно дете една седмица след раждането. Бели ще бъде взета и нейният човешки ембрион ще бъде модифициран или заменен с друг, който е подходящ за по-силното енергийно поле на Непти.

Аз казах на Непти, че по принцип моето предпочитание е да чакам малко по-дълго от седмица, преди да вляза в новородено, защото очите са по-добре развити и по-фокусирани. Беше минало известно време откакто бях ходил на Земята. Земята беше в този момент на по-висшо ниво отколкото беше когато аз бях там последния път, така че може би вече нямаше значение кога човек влиза в новородено бебе. Непти се съгласи.

„Знаеш ли има много проекти там, които имат нужда от попълнения, защо и ти не поемеш някой?” ме попита тя.

„По принцип има една задача, която наблюдавам от известно време, но толкова ми беше приятно да бъда около теб, че не можех да се реша. Сега след като отиваш на Земята за малко, може и аз да го направя. Но тази задача има доста амбициозна крайна дата, така че може да продължи петдесет земни години или дори по-дълго. Обмислях я защото има добра вероятност да съвпада с твоята, в смисъл че има добър шанс да ме отведе до същото място, където ти ще отидеш след земната си задача, иначе не бих я приел.”

Непти ми напомни, че доста са се върнали от Земята след първата и втората световни войни.

“На Земята има огромен наплив от изгнаници от две други звездни системи. Нали знаеш, че това няма да са лесни задачи?”

В този миг Милтън блокира остатъка от спомените ми и ме върна в настоящето.

„Милтън, защо прекъсна спомените ми? Толкова ми беше приятно да си припомням миналото си на това място.”

„Твоята задача не е привършила и може лесно да бъде компрометирана на този етап, особено ако ти позволя повече подробности за предишният ти живот тук. Оставих те да видиш малко, защото си се отклонил значително от пътя си. Надяваме се, че някои от нещата, които научи днес ще поправят това.”

„Ще видя ли отново Непти?”

„Ще обсъдим това по-късно.”

Удивително е до каква степен човешкият мозък блокира миналото и въпреки това спомените от миналото си остават част от нашата памет. Умът ми едва не спря от огромния обем спомени и информация, която се вля в съзнателния ми ум, свързана с това място. Съществуването беше толкова по-богато и въпреки това човеците на Земята нямаха никаква идея за него. Как може хората да вярват, че са произлезли от някаква първична супа на Земята?!

„Защо е така, Милтън?”

„Ти знаеш отговорите на всички тези въпроси, но докато си заключен в своя човешки мозък си ограничен в информацията, която притежаваш без външна помощ от мен.”

„Можеш ли да ми дадеш някакво много кратко обяснение каква е функцията на Земята? Малко съм объркан, тъй като нещата, които явно знам са ми отнети, както постоянно отбелязваш. Изглежда, че хората са доста жестоко ограничени в знанията си за своето място в галактиката.”

„Този тип знание ще попречи сериозно на целта на живота ти на Земята. Точно по тази причина хора като теб са ограничени в информацията, до която имат достъп докато са на Земята. Ние обаче ти позволяваме в момента малко информация, така че тя да послужи като намеци за неколцината, които са готови да приемат по-голям възглед за живота. Въпреки това обаче повечето хора не са готови, нито имат нужда от тази информация, защото не всички хора на Земята имат цел. Нито пък всички са на едно и също ниво на разбиране. Вместо това те са на много нива на погрешно разбиране и объркване. Много хора остават затворени на Земята като престъпници, техните души бяха изпратени на Земята от други планети от други звездни системи, за да отслужат известно време там. Други повтарят животите си на Земята и реално са престъпници от предишни животи на Земята, нещо като въплъщаване отново в затвора наречен Земя. Тези хора не са на Земята за да научат каквото и да било, а са там само за да отслужат по труден или не толкова труден начин времето, което е необходимо в зависимост от престъпленията им. Планети като Земята са също и места на учене чрез преживявания – и добри и лоши преживявания, които са направени за да проверят стойността на една душа и да отсеят добрите от лошите, слабите от силните. Не всички хора са на Земята за учене или наказание, някои са просто на ваканция. Многобройни същности, и човешки и нечовешки, отиват на Земята просто заради удоволствието от това. Хората, които са на ваканция на Земята са там просто за да се наслаждават и срещат много малко проблеми по време на живота си. Тяхната ваканция е заслужена в предишни животи и ситуации. Някои от тези знаят кои са, но останалите просто се считат за големи късметлии.”

Извънземни конспирации

Следователят влезе обратно в стаята. Седнах в стола си очаквайки добрите новини, че ще бъда пуснат и ще ми бъде позволено да се наслаждавам на остатъка от престоя си в този фантастичен град. Имах едно ново възхищение от хората на Уран, спомняйки си че съм бил един от тях, което ми носеше много добро чувство. Нещата обаче приеха непредвиден от мен обрат.

„Майк, имаме причина да мислим, че твоето пребиваване на Уран е повече свързано с човешки интереси отколкото с отвличане от извънземни, сигурен съм че си даваш сметка, че ние имаме човешка колония, която е под карантина в нашия град, нали?”

„Предположих, че във вашите градове има хора като гости или туристи. Искаш да кажеш, че има и други причини, поради които тук има хора?”

„Много малко са тук като туристи поради проблемите, които ти споменах по-рано. Хората пренасят бактерии и не им се позволява да влизат в нашия град. Хората имат своя собствена секция, която сме им отделили. Не съм споменал защо имаме човешки колонии тук. Тази информация е конфиденциална и не те засяга.”

„Как  може цивилизация като вашата да не може да се справи с бактерии?”

„Справяме се много добре. Ние ги създадохме за човешкия храносмилателен тракт и сме изолирали тези щамове на Земята и на няколко други човешки колонии, разпръснати из Слънчевата система, включително и тук на Уран. Въпреки това има известни контингенти – не такива бегълци като тебе, а хора които мигрират от Земята чрез свръхестествени средства с цели, които дори и ние не разбираме съвсем. За това имаме разработени програми за справяне с отвлечени, които нарушават протокола и нашата сигурност.”

„Значи Айнщайн е бил в грешка? Бог действително хвърля зарчета и всичко е случайно?!”

„Нямам представа за Бог или за зарчета, но има много променливи в тази галактика. Това, че си тук в момента например е една от тях. Не би трябвало да се случва и по принцип не си добре дошъл.”

„Показаха ми някои спомени от мое минало съществуване на Уран. Не съм ли аз един от вас?”

„Това е информация, която не би трябвало да ти бъде давана. Ако това действително е вярно, се е случило много сериозно нарушение на протокола.”

Следователят напусна стаята и ме остави в объркване. Бях отново на изходна позиция по отношение на ситуацията, в която се намирах.

„Милтън, ти да не си ме въвлякъл в някаква междугалактическа конспирация?”

„Животът по принцип е конспирация, Майкъл. Има голямо човешко присъствие на Уран, което за съжаление усложнява твоята специфична ситуация. Работя върху проблема.”

„Не можеш ли просто да ме вземеш от Уран, както направи когато ме взе от Земята?”

„Хората на Уран са много напреднали и могат да засекат и да хванат кораба ми и да ме задържат ако открият, че аз имам пръст в това, че си в момента в този град. Те могат да следят твоята телепатична комуникация с мен, но не могат да влязат в моя ум. Така че не повтаряй нищо, което ти казвам.”

„Е добре, какво става? Аз ставам от сън, отивам за една проста разходка в парка тази сутрин и сега съм намесен в извънземни интриги.”

Вратата се отвори и един андроид влезе в стаята. Той ме сканира с един лъч, който се излъчваше от ръката му и каза, че червата ми продължават да са запечатани, така че нямам нужда от костюм преди да ме изведе от стаята.

„Фантастично! Ще запиша тази информация в CV-то си.”

Андроидът каза: „Последвай ме и не се опитвай да тичаш или да бягаш. Ако го направиш, ще те хвана и ще те сложа в килия, където ще останеш дълго време.”

„Това означава ли, че не съм свободен да се върна на Земята?”

„Нямам отговори за теб, бях инструктиран да те отведа до друго място в града.”

Андроидът ме отведе до един асансьор, в който влязохме. Бяхме на едно от най-високите нива на града, няколко мили над повърхността. Андроидът ме смъкна долу – няколко етажа под повърхността.

Асансьорът се спусна изключително бързо, поне няколко пъти по-бързо от скоростта на свободно падане, наблюдавах един екран, който показваше етажите, през които преминавахме и въпреки това нямаше никакво усещане за движение. Мина само един миг преди асансьора да достигне целта си и ние с андроида излязохме от него.

Метрополис под града

Андроидът си тръгна и ме остави сам в подземния град. Хора, които приличаха на земни човеци, минаваха покрай мен и ме гледаха сякаш съм някакъв изрод или странна аномалия. След това няколко от тях дойдоха до мен, докоснаха ме и започнаха да ме пипат сякаш не са сигурни какво виждат. След това един от тях ми проговори:

„Изглеждаш като човек. От Земята ли си? Говориш ли английски?”

„От Земята съм и очевидно говоря английски,” отговорих.

„Ти дойде тук от този асансьор. На хората е забранено да влизат в онзи град. Ти си бил в града. Кой си ти? Как влезе в този град, ако не си човек?”

Всички в насъбралата се тълпа ме гледаха изпитателно, чакайки отговора. Не бях сигурен какво да отговоря, тъй като не знаех какво мога да разкривам на напълно непознати. Бях в някакво забравено от бога място, което се намираше дълбоко във вътрешностите на голяма газова планета, около милиард мили от Земята и някакви странни хора ми задаваха въпроси. Нещата не можеха да станат по-откачени от това. Реших да избягвам отговорите на техните въпроси, вместо това зададох сам въпроси:

„Първо кажете ми какво правят хора тук на Уран, когато повечето от човешкия свят на Земята дори не вярва, че сме били на Земната луна?”

Те всички се спогледаха несигурни от това какво би трябвало да ми казват, тъй като не знаеха кой съм. След това друг един мъж, който седеше зад тълпата проговори:

„Със сигурност си гладен…”

„Дадоха ми няколко вафлички горе в града и ми казаха, че на хората не им се позволява да ядат нормална храна поради бактериите в нашата система. Не съм гладен, но искате да кажете, че може да ядете нормална човешка храна тук долу?”

„В тази зона можеш да ядеш каквото искаш. Никога не съм чувал тук да са проблем някакви бактерии. Някой друг чувал ли е за това?”

Всички поклатиха глави, показвайки че не знаят за такива правила, докато ме гледаха изпитателно през цялото време. Човекът, който ме попита дали съм гладен, се представи като „Джо”. Той каза на другите да си вършат работата докато той ме разпитва насаме. Тълпата се разпръсна, въпреки че всички бяха все още много любопитни, някои започнаха да говорят помежду си докато се отдалечаваха и ми хвърляха погледи.

Джо каза:

„Нека да отидем на място, където можем да поговорим, без да събираме тълпа. Има една кръчма не далеч от тук. Последвай ме.”

Мястото, на което се намирахме приличаше на квартал с магазини и развлечения. Имаше няколко магазина за стоки от първа необходимост и няколко витрини за възрастни, които доминираха гледката. Джо и аз вървяхме около две пресечки и влязохме в една кръчма. Беше типична селска кръчма с много малък избор на алкохолни напитки върху стъклени лавици зад синтетично изглеждащ бар с цвят на махагон. Мястото имаше първобитен каубойски вид и така и се усещаше. Изобщо не напомняше съвременно заведение. Имаше античен апарат за музика, високи столчета около бара, няколко маси и счупена маса за билярд, върху която бяха наредени някакви кутии. От джубокса свиреше Синатра. Някак всичко това изглеждаше още по-странно от това да се намирам на един милиард мили от Земята. Джо и аз седнахме на една от масите. От една задна стая излезе един андроид и ни подаде менюто. Взех от любопитство едно и го разгледах, докато Джо си поръча бира. Не поръчах нищо, защото системата ми беше запечатана и не исках да знам как ще ми се отразят храната и питиетата. Освен това не бях съвсем сигурен за Джо, който приличаше на персонаж от гангстерски филм. От това, което знаех, това място най-вероятно беше колония на затворници под града и бях изпратен тук, защото власт имащите не бяха сигурни какво друго могат да направят с мен. Опитвах се да поддържам настроението весело, за да прикрия притесненията си от Джо и от другите хора, които ни последваха към бара, но останаха отвън. Менюто обаче ме учуди и се изпуснах:

„Хамбургер и риба?! Не ми казвай, че вие тук имате крави и океан?!”

„Някаква част от храната ни идва от Земята и от други места в Слънчевата система. Нашата храна се обработва по специален начин и се пакетира и си получаваме доставките два пъти в седмицата.”

„Но какво, по дяволите, правите вие хора тук на Уран?! И как е възможно да се измине разстоянието до тук от Земята?”

„Тъй като ми задаваш такива въпроси, не мога да ти дам отговорите. Важните въпроси за мен са как и защо си се озовал тук, Майк?”

„Един извънземен ме докара на Уран и някак си съм жертва на бюрократични недоразумения.”

„Ами някои от нас също са тук по този начин. Ние го наричаме ЕТ експреса, но тая работа с бюрократичните недоразумения някак не ми се вижда вероятна. Онези на по-горните етажи не оставят хора да станат жертва на бюрократични недоразумения. Определено нещо друго се случва, но нека не се занимаваме с това сега. Има няколко хиляди хора на тази планета, но не мога да ти дам точен брой, защото никой не знае колко са. Има скрити операции, които са скрити в други скрити операции и след това, за да се усложнят нещата още повече, се появяваш и ти. На нас ни е казано, че никакъв човек не може да влезе в града, в който си бил и въпреки това ти излезе от точно този асансьор. Тук на това място няма човек, който не би дал дясната си ръка за да види какво си видял в този град, така че… какво можеш да ми кажеш за града над нас?”

„Еми това е една чиста утопия. Обитателите живеят изключително неусложнени животи за разлика от хората на Земята, където дори не може да се ориентираме за какво става въпрос в живота. На града му липсват всички проблеми, които човечеството изпитва на Земята, а предполагам и тук. Тези хора изглежда знаят отговорите, които са убягвали на хората на Земята или поне на повечето от тях. Повечето от Земната технология идва от тях, ако изобщо на това може да се вярва.”

„О, мога да го вярвам напълно. Цялото ни оборудване, андроидите и градовете, които хората тук обитават бяха направени и ни бяха дадени от тези обитатели на града над нас и въпреки това ние не можем да общуваме директно с тях. Ние общуваме чрез андроиди, но андроидите не ни казват нищо за своите господари. Участваме обаче в изграждането на един сателитен град в орбита около Уран, предполагам че това е нещо като обучение за нас. Всичко тук е като обучение.”

„А тебе как те избраха за тази задача Джо? Ти си доброволствал за да дойдеш тук? Хората от Земята просто не изчезват от Земята ей така, имат семейства, приятели. Или си роден тук?”

„Не съм роден тук, въпреки че някои от тези, които срещна преди малко са от тук и други места и планети извън Земята. Така или иначе хиляди хора изчезват от градовете по света на Земята всяка година без следа. Те ми дадоха да видя тези статистики, когато дойдоха при мен за тази задача преди много години. Аз бях офицер в специалните сили и бях във Виетнам, когато главнокомандващият ми офицер ми направи предложение да дойда тук. Моите баба и дядо, които бяха починали наскоро след като влязох в армията, ме отгледаха. Доколкото знам аз съм единствено дете и никога не съм познавал баща си, нито майка си. Никога не съм имал жена или деца. Моят командващ офицер ме попита дали искам да поема задача на друга планета в тази Слънчева система. Отне ми известно време да осъзная, че той не се шегува и приех предложението. След като го направих, те ме взеха по време на една престрелка, която имаше моя взвод по време на рутинен патрул. След тази битка ме обявиха за безследно изчезнал в мисия и следващото нещо, което ми се случи е, че се намирах на космическия кораб към Уран. Какво ми обясняваш за поразителни събития?! Бил съм обратно на Земята няколко пъти с нова идентичност. Защитих докторат по социология в университет от IVY лигата, където ме приеха като студент по програма за външен обмен.”

Седях с гръб към вратата слушайки Джо, разсеян от неговата странна история. Тогава един от хората, които ме бяха спрели по-рано, при слизането ми от асансьора, влезе в кръчмата. Човекът погледна Джо за да получи позволение да дойде до масата. Аз хвърлих поглед към него, но не ми направи голямо впечатление, мислейки че той иска да се присъедини към нас за едно питие. Обърнах се обратно към Джо, когато човекът мина зад мен и ме удари по главата с нещо. Паднах на земята сякаш ме бяха простреляли в главата. След това двамата хванаха безчувственото ми тяло и го завлякоха в един асансьор в задната част на бара. Знаех подробностите, защото Милтън ми ги показа по-късно. Милтън ми каза, че асансьора е слязъл надолу няколко етажа и е спрял. Джо и другият са ми издърпали тялото и са ме влачили няколко метра и са ме оставили там на пода. След това те се върнали в асансьора и се качили обратно горе.

Няколко минути минаха преди да дойда в съзнание. Събудих се с огромно главоболие и отзад по ризата и врата ми имаше кръв. Опипах задната част на главата си и си дадох сметка, че най-вероятно са искали да ме убият и са си мислели, че са успели. Първо си помислих, че са ме простреляли в главата и едва не изпаднах в шок представяйки си този сценарий, но кървенето беше спряло и не изглеждаше да имам дупка в черепа си, която да мога да напипам, но имаше много болезнена цицина. Огледах се все още замаян, но не бях сигурен къде се намирам. Не ми отне дълго да си спомня, че не съм на Земята, а съм на някакво много странно място. Когато възвърнах способността си да разсъждавам си зададох въпроса: в тази Слънчева система има ли изобщо някой, на който да мога да се доверя.

Събрах сили и се изправих, и въпреки че залитах малко, успях да се задържа в изправено положение. Бях в едно огромно място подобно на пещера, което изглеждаше като склад изпълнен с много странни контейнери. Тези машини или съоръжения се простираха във всички посоки до безкрай. Мястото беше огрято от изкуствена дневна светлина, също като града по-горе, но изглеждаше напълно пусто. Нямаше никакви звуци или знаци за механични или биологични същества. Бях сам и се чувствах сам до мозъка на костите си. Това беше ужасно чувство. Имаше безкрайни редици от огромни машини с гладки метални повърхности навсякъде около мен. Каквото и да бяха, машини или нещо друго, те не издаваха никакъв звук и не вибрираха като машините на Земята. Една болезнена тишина беше обгърнала това място и въздуха му и изглеждаше, че сякаш съм единствения човек, който е жив във Вселената. Чувствах се изоставен и потънах в ужасна депресия. Погледнах часовника си и беше само седем часа следобед земно време. Не можех изобщо да повярвам, че все още е същия ден. Тази откачена одисея, в която бях хванат се придвижваше много бавно. Не бях убеден, че часовника ми работи, защото ми изглеждаше сякаш съм напуснал Земята преди поне два три дни, ако не и по-отдавна.

„Милтън, чуваш ли ме? Изморих се от всичките тези забавления и игри. Какъв е мотива стоящ зад цялата тази конспирация и тъпотия? Не ми пука, за това че на тая скапана планета има хора! Изобщо не ме интересува това, че има разумен живот извън Земята! Моля те дай ми нормалния ми скапан живот!”

Милтън не отговори. Предположих, че може би мястото и стаята, в която съм блокира телепатията на Милтън. Това беше доста изнервящо, тъй като това беше единствената ми връзка обратно със Земята. Отидох до асансьора, от който предположих, че съм изсипан. Исках да се кача обратно горе, но нямаше никакви копчета. Асансьорите се управляваха по някакви начини, които ми бях непознати. Целият този стрес ужасно ме беше изтощил. Чувствах се гладен, жаден и толкова вбесен, че не можех дори да мисля свързано. Изобщо не знаех какво се случва и бях безпомощен да направя каквото и да било и това напълно ме изкарваше от равновесие. Черешката на тортата беше факта, че някакви ченгета имаха наглостта да запушат отделителната ми система, без да ми дадат инструкции за това какво да правя в странната ситуация, в която се намирах. Не знаех дори дали мога да изям някой плъх наоколо, без да нараня вътрешните си органи. Имах нужда да се изпикая. Тъй като нямаше тоалетни наоколо, се изпиках на вратата на асансьора.

„Какъв откачен ден е този!!!” – изкрещях с отчаян глас, докато седях пред асансьора и блъсках по вратата.

Осъзнавайки безсмислието от това да викам на врата на асансьор, се обърнах и тръгнах в изследване на огромното помещение и в търсене на друг изход. Това помещение изглеждаше, че продължава до безкрай. Имаше огромни тръби по високия таван, но те не бяха свързани с големите машини отдолу. Машините или каквото бяха, изглеждаха зловещо в тишината и монолитността си. Обикалях около тях опитвайки се да разбера какво представляват. Нямаха никакви обозначителни знаци и не разкриха тайните си. Времето се влачеше и не успях да намеря никакъв изход. Умът ми прожектираше ужасяващи образи на големи извънземни пашкули, вместо на машини. Доста се бях изплашил. Вървях четиридесет минути в една посока и не видях никакви признаци за хора, андроиди или плъхове. Гладът прави откачени неща с ума и ако бях видял някой плъх щях да се опитам да го хвана и да го изям. Страхувах се от мисълта какво бих направил ако ми се наложи да остана повече от ден без истинска храна. Гледката докъдето ми стигаше погледа, беше абсолютно еднакви безшумни неща и безкрайни тръби, които се простираха над тях. Явно тези машини служеха на горния свят по някакъв начин. Подът на помещението беше стабилен, гладък материал, подобен на цимент, но черен като асфалт, стените и тавана бяха сиви, направени от същия подобен на цимент материал. Разстоянието от пода до тавана беше около шестнайсе – седемнайсе метра. Тази зала не беше като прав и тесен тунел. Беше по-скоро като подземна мина с дебели колони, които бяха на около сто метра една от друга.

След около час безсмислено скитане забелязах нещо в далечината, което се придвижваше към мен. Беше нещо като превозно средство и се придвижваше много бързо. Машината изглеждаше сякаш ще ме удари, така че се отместих от онова, което мислех, че е пътя й. В момента, в който го направих, тя интелигентно коригира курса си към новото ми положение. Не можех да надбягам това нещо и изглеждаше, че няма да мога и да го избегна. Отвърнах лице от него и се свих за удара, очаквайки че ще ме прегазят. За мое учудване това превозно средство стигна до мен с бясна скорост и едва не ме докосна, но спря на място. Не знам как, но андроидът, който го управляваше, не излетя от мястото си, както човек може да очаква от такова внезапно спиране. Консервативната ми преценка беше, че това нещо се движеше с повече от двеста километра в час. Кинетичната енергия и инерцията не изглежда да важаха за тази технология. С каква физика живеят тия хора, се запитах. Това превозно средство беше с две седалки, на нещо като въздушна възглавница. Отгоре изглеждаше като торпедо. Андроидът ми каза да се кача. Скочих на задната седалка и то се изстреля назад. Вместо да направи завой, то тръгна назад и бързо набра скорост. Андроидът някакси беше обърнал посоката си. Сега беше с лице към движението. Седалката се обръщаше наопаки. Моята седалка също се завъртя и аз също започнах да гледам напред. Нямаше никакво стъкло отпред и въпреки това никакъв вятър не ни духаше в лицата, докато пътувахме с огромна скорост. Километрите машинарии се размазаха поради скоростта, с която се движехме като телефонните стълбове покрай магистрала. Странното превозно средство нямаше никакъв механизъм за управление или други видими контролиращи механизми. То беше някак свързано с мозъка на андроида или поне така изглеждаше. Аз не зададох на андроида никакви въпроси знаейки от минал опит, че андроидите никога не дават полезна информация.

След като изминахме известно разстояние, превозното средство се доближи до нещо, което изглеждаше като стена. Андроидът не забави и продължи към стената с ужасна скорост. Затворих очи и хванах главата си, готов за удар. В последния момент се появи един отвор в стената и превозното средство се изстреля през него като куршум. След това отворът се затвори незабавно зад нас. Беше като отваряне и затваряне на бленда на фотоапарат, по-бързо от мигване на око. Бях много надълбоко в заешката дупка.