Ако успеем да покажем главата си отвъд завесата на съществуването, първоначално няма да разберем нищо, след което ще застинем в страхопочитание.

ЧОВЕШКИЯ ГРАД

Навлязохме в един оживен, футуристичен град, населен от хора (според моя андроиден водач). Превозното средство продължи по улиците на града, които бяха изпълнени с подобни превозни средства, управлявани също от андроиди.  На пресечките нямаше светофари или сигнални устройства, но превозните средства преминаваха през тях в пълен синхрон, без да забавят скоростта си или да спират.  Измина известно време преди да престана да се стряскам при всяко навлизане в кръстовище.

Градът със своите високи сгради бе подземен в смисъл, че се намираше под тръбовидния град.  Градът над нас можеше да бъде видян от атриума над подземния град, като че ли последният се намираше в огромен аквариум. Изкуствената светлина бе толкова силна, като че ли слънцето се намираше в самия град. Лъчите на тази светлина се усещаха по кожата ми като лъчите на нашето слънце. Това бе един чудесен слънчев ден, под няколко километра от облаци на планета, която едва получаваше някаква реална слънчева светлина.

Метрополисът бе огромен и напълно различен от градовете над него. Той имаше човешки облик и усещане, с изключение на андроидите и странните превозни средства. Голяма част от архитектурата и разположението на улиците бе идентично с тези на земните градове, но нещата тук функционираха много различно.

Андроидът ме разходи из града без да съм искал това. Имаше високи жилищни сгради, офис комплекси и даже обособени покрайнини. Имаше обичайните елементи на всеки голям град – училища, болници, паркове и затвор. Затворът не ме изненада, тъй като вече ме бяха нападали двама гангстери. Не бях сигурен дали те принадлежаха на този град, или бяха част от тайна човешка операция, провеждана на Уран.

Андроидът прочете по мислите ми че бях гладен и ми предложи няколко сухи бисквити.

„Не съм упълномощен да ти давам човешка храна и напитки, но мога да ти предложа няколко вафли и една специална напитка. Искаш ли?”

„Да, благодаря ти. Между другото, на конкретно място в града ли ме водиш, или просто убиваш време преди да ме убиеш?”

“Убивам времето докато получа допълнителни указания. Има ли определено нещо, което искаш да видиш докато сме тук, или нещо, което би искал да направиш?”

„Ако може, бих искал да се разходя в парка, който подминахме, когато за първи път дойдох в града.”

Бях се разхождал около час преди  андроидът да дойде да ме вземе, но бях привикнал да ходя по един – два часа всеки ден. Това бе начинът, по който си почивах. След прекараното изпитание, имах нужда да си почина в атмосферата на парка и също така подозирах, че преди да се подобрят, преживяванията ми можеха да станат още по-странни. Андроидът ме заведе директно в гората. Превозното средство можеше да лети без крила. Андроидът го спря на паркинг до една пътека и ме остави да сляза.

„Ще остана тук и ще дойда да те взема, когато ми съобщят да те заведа”, каза той.

„Не бързам за никъде,” отговорих аз.

Имаше мъже и жени с бебешки колички и велосипедисти, както и хора, които вървяха и тичаха точно както в парка в съседство с дома ми тази сутрин.  За миг почувствах, като че ли съм обратно на Земята. Паркингът обаче бе пълен със странни превозни средства , шофирани от роботи. Това бе рязко напомняне, че вече не се намирах в Канзас.  Дърветата в този парк бяха почти толкова високи колкото секвоите в Калифорния. Също така имаше много видове насекоми, които не бях виждал преди. Климатът бе тропичен и от двете страни на пешеходната пътека имаше разнообразни растения с пищни цветове и замайващи ухания. Под нападалите на земята листа светеха странни насекоми. Някои пълзяха около покритите с мъх гниещи дънери и изглеждаха като малки животинки с фарове. Големи пеперуди с флуоресциращи криле придаваха обаяние на гората и снемаха малко от натрупания в мен стрес.

След около двадесет минути андроидът пристигна с велосипед с две седалки и ми каза да се кача. Този андроид започна да ми харесва, макар да бе само една машина без емоции и истинска загриженост спрямо мен. Ние се придвижихме до паркинга, където андроидът паркира велосипеда на обозначено за тази цел място, след което се качихме в летящото превозно средство и напуснахме парка.

Андроидът ме закара до една офис сграда близо до центъра на града и ме остави на входа. Подаде ми лист хартия с написан на него номер на стая и ми каза да отида там. Влязох в сградата, качих се с асансьора на петия етаж и намерих офиса с обозначения на хартията номер. Влязох в едно преддверие и се доближих до прозореца на рецепцията. Не видях никого наблизо. Седнах и зачаках. За съжаление, нямаше списания за четене. С удоволствие бих се запознал с нещо, свързано с културата им и странния им начин на живот.  Докато седях там се опитах да се свържа с Милтън като въртях палци в нервно очакване.

„Милтън, обади се ако ме чуваш. Имам съпруга в къщи, която ще се чуди къде съм по дяволите. Моля те, мога ли да й изпратя съобщение?”

Никакъв отговор.

След около десет минути, в приемната влезе жена в бяла престилка и ме подкани да я придружа. Изглеждаше ми позната, но не можех да си спомня къде съм я виждал. Последвах я в един коридор и минахме покрай няколко стаи с медицинско на вид оборудване, но без лекари и пациенти. Изглежда, че двамата с нея бяхме сами на това място.

„Изглеждаш ми позната. Познавам ли те от някъде?” попитах аз.

„Да, срещали сме се преди.”

След това тя ме въведе в една стая, която приличаше на операционна.  Видът и миризмата на стаята накараха стомаха ми да се свие на топка. Тя забеляза неприятното ми усещане и колебанието ми да вляза и се опита да ме успокои.

„Отпусни се, Майкъл, това е нещо рутинно, което си правил вече много пъти .”

„Нямам представа за какво говориш. Ако съм го правил много пъти преди, паметта ми е била блокирана, така че чувствай се поканена да я опресниш!”

„Както вече може би знаеш, ти си имаш работа с едно невидимо общество. Това е едно тайно общество и то трябва да остане такова. Този път допуснахме няколко грешки и ти си все още жив само защото имаш зад себе си един много мощен екип, който работи за теб. Тези мъже искаха да те убият. Вместо това се отърва само с цицина на главата. Някой блокира комуникационния имплант, който имаш в тялото си и за кратко време изгубихме контакт с теб.”

“Тогава как ме намери?”

„Активирахме резервен имплант. Тъй като обаче те могат да засекат сигнали от импланти, ние изчакахме до последната минута и направихме решителния ход, за да те спасим.”

„Значи и на тези високи равнища продължавате да си играете на номера?”

„Това не е нещо просто като игра. Това е нещо сериозно и нещата могат да се усложнят много бързо. От време на време възникват проблеми. Човешките тела, които не са нищо повече от едни сложни машини, съдържат антитела за борба с микроби и други натрапници. Физическите тела, независимо от това колко са сложни и усъвършенствани, са уязвими от вируси. Например, софтуерът използван при основаните на силиций електронни компютри е податлив на вируси и редица други заболявания, причинени или създадени от хора или от по-висши същества.”

„За това ли Милтън не е в постоянна комуникация с мен?”

„Отчасти. Той непрекъснато сменя телепатичните си честоти, за да остане инкогнито. Сега свали всичките си дрехи Майкъл и легни на масата по гръб, моля те.”

Свалих дрехите си и се качих на масата. Два андроида влязоха в стаята и се приближиха до масата на която лежах. Един привърза ръцете ми за масата, а другият направи същото с краката ми. Те направиха това толкова бързо, че нямах време да реагирам.

„Необходимо ли е това? Вие ме плашите, знаете ли това!”

„Казах ти да се отпуснеш, Майкъл, и погледни към екрана поставен на стената в дясно от теб.”

Екранът показваше перфектно триизмерно рентгеново изображение на стомаха ми  и погнусяващо реалистична картина на вътрешностите ми. Слава богу, че кожата скрива тези не особено приятни подробности вътре в нас. В червата ми се намираха три „извънземни” предмета.

„Какво по дяволите правят тези неща в червата ми? Исусе Христе, хора, да не искате да ми кажете, че не съм нищо повече от един приносител на извънземна контрабанда?”

„Тялото ти синтезира определени ензими и е една уникална машина, Майкъл. Това отчасти е причината да участваш в тази наша програма.”

Андроидът който привърза краката ми насочи една сонда, която се появи от дъното на хирургическата маса и я вкара в ректума ми. Напрегнах тялото си и се опитах да се освободя, но не можах да помръдна. Започнах да псувам андроида и преди да разбера, процедурата привърши. Гневът ми обаче нарастваше и бях бесен.

„Погледни на екрана, Майкъл. Предметите вече ги няма. Това не болеше много, нали?”

Не можех да отговоря веднага без да отправя още ругатни и си дадох още малко време, преди да й отговоря.

„Не, не болеше, но цялата идея е отвратителна, благодаря!”

„Работа за един ден, Майкъл. Освен това, не мисля, че е отвратителна. В крайна сметка човешкото тяло е само една машина, не много по-различна от андроидите, които те завързаха.
Емоциите и желанията са програми, инсталирани в човешкия мозък, подобно на програмите, които залагаме в компютрите. В допълнение, твоята душа е нещо като софтуер,  заложен в човешкия ум и поставена в контролния механизъм на човешкия мозък. Душата е подобно на пилота в пилотската кабина на самолет или на теб зад волана на твоя автомобил. Душите просто натискат копчета вътре във физиологичните машини (човешките тела) и им вдъхват живот. Твоята душа, самият ти, си вътре в контролното помещение, което е твоят мозък. Душата контролира или бива контролирана от друг софтуер, който хората наричат емоции. Но ти не си твоя мозък или твоето тяло, или твоите емоции, които са само софтуер.”

„Привърши ли да си играеш с моята машина? Или има още нещо? Ще получа ли стока за пренасяне на връщане?”

“ Няма да има стока от мен, но това не означава, че ще се завърнеш на Земята празен.  Ако те поставят нещо в стомаха ти или някъде другаде в тялото ти, вероятно ще блокират паметта ти. Аз не блокирам паметта за случилото се тук, защото Милтън ми каза да я оставя непокътната, за да можеш да имаш достъп до нея когато се завърнеш на Земята. Докато си още на масата, бих искала да взема малко семенна течност от теб – по естествен начин. Имаш ли възражения срещу това, Майкъл?”

Без да дочака моя отговор, тя се освободи от дрехата си и откри едно фантастично тяло. Отношението ми бързо се промени и моментално попаднах под прелъстителното й обаяние.  Андроидите премахната връзките и аз останах да лежа по гръб с ръце под глава.

„Господи, колко си красива!”

Посегнах, хванах я за ръката и я притеглих на масата, която автоматично се снижи до пода. Претърколихме се върху един мек топъл под и се прегърнахме в страстен екстаз. След като привършихме, останахме известно време в тази поза.

„Имаш ли си партньор?” попитах аз. „Искам да кажа, омъжена ли си или имаш ли някой близък в живота си?”

„Аз не съм този тип момиче, Майкъл. Аз не съм от тези, които ходят с мъже или се омъжват.  Имам модифицирано човешко тяло, но не съм човек, нито съм свободна. Все пак, благодаря за въпроса!  Всъщност не съм много по-различна от теб, Майкъл, но мисля че ти знаеш това. Не съм сигурна обаче колко знаеш.”

„Бе ми позволено да запомня кратък епизод от живота ми в тръбовидния град отгоре.  Помня, че от там отидох на планетата Земя и бях вкаран в тялото, в което съм сега. Това стана две седмици, след като то се бе родило.  Милтън ми припомни и други неща.  И ето ме сега тук с теб да събирам даже по-интересна и определено по-стимулираща информация!”

„Твоето семе от тази ни среща ще произведе тризнаци в мен – две мъжки и една женска. Няма да ги износя до края, обаче. Ембрионите ще бъдат отстранени от тялото ми и вкарани в три други жени в този град. Те ще ги износят като свои собствени деца, без да знаят, че се е случило такова преместване. На двама ни с теб се падна приятната част, не си ли съгласен, Майкъл?”

„Значи аз имам едно модифицирано човешко тяло като теб и нашите тела съществуват зад сцената без знанието на „истинските” хора? Дали хората някога ще узнаят за този скрит свят, в който ние съществуваме?”

„Има хора, които подозират, че нещо им се губи поради историите за отвличания, за липсващи ембриони, както и за събиране на сперма и яйцеклетки. Като цяло обаче, населението ще остане на тъмно по отношение на това, което се случва в действителност.”

Тя се изправи и ми помогна да направя същото. Държейки ме за ръка, ме отведе в една баня с кръгла и просторна душ кабина.  Вкара ме в кабината и ме изми. Аз отвърнах на жеста й. Топлата вода под душа се усещаше като нещо божествено. Ние се прегърнахме отново и започнахме страстно да  правихме любов още веднъж. Имах усещането, че се намираме под водопада на топъл планински поток , чиито водни струи изливаха чувствени вълни на благоуханна течност  върху телата ни.

(Между целувките) „Трябва ли да се връщам обратно на Земята? Моля те, кажи ми, че не трябва.”

„Това е екстра, Майкъл, която не бива одобрявана от висшестоящите, така че не казвай на Милтън, че малко се поотпуснахме под душа. Да, трябва да се завърнеш на Земята. Не обаче преди да съм привършила с теб!”

„Моля те господи, нека никога да не привършва с мен!”

Този коментар я накара да се засмее. Тя ощипа носа ми и даже игриво го разклати.

Водата на душа спря, душ кабината засвети ярко за няколко секунди и телата ни моментално изсъхнаха.  Излязохме от кабината докато тя все още ме държеше за ръка и ме заведе в съседна стая.  Стаята изглеждаше като кухня.  Имаше обичайното кухненско обзавеждане – хладилник, мивка, нагревателен уред монтиран върху футуристичен плот. Тя ме заведе до един стол до стената и ме накара да седна.  Бяхме все още голи. Тя отиде до хладилника и извади бутилка със странна на вид течност. Наля в една чаша и ми я подаде.

„Какво е това?”, попитах с любопитство, но в гласа ми се долавяше подозрение.

„Нектар, предназначен за боговете. Опитай, ще ти хареса много!”

„Аз бог ли съм?”

„Беше бог под душа, Майкъл,” изсмя се тя.

Отпих една глътка и станах от стола без да мога да сдържа удоволствието си от тази магическа течност.

„Уха…!” извиках аз.

Отпих още една голяма глътка.

„Това няма да ми навреди, нали? Колко много мога да изпия?”

„Можеш да пиеш колкото пожелаеш, Майкъл. Хладилникът е пълен с това.”

(Между глътките) “Как така ти не пиеш от това фантастично нещо?”

„Аз съм на работа.”

„Обикновено гола ли се разхождаш, когато си на работа?”

„Само когато искам да възбуждам някого.  Ти възбуден ли си, Майкъл?”

Нямаше начин да скрия колко бях възбуден и само се усмихнах, без да отроня дума.

Докато седях удобно в стола си и очаквах следващите й действия, тя пристъпи към мен като държеше нещо в затворената си длан. Спря на сантиметри от мен, като гърдата й почти докосваше лицето ми.

„Искаш ли да сучеш, Майкъл?”

Оставих питието си на близката лавица и се впих в гърдите й, като че ли бяха манна небесна.  Бях на върха на възбудата си когато тя се отдръпна и постави предметите, които държеше в ръка в устата ми – по един на веднъж, с пръсти, след което затвори устните ми с целувка.

„Глътни ги, Майкъл.”

Послушах я. Толкова бях опиянен от сексуално блаженство и от любовната отвара, която ми даде да пия. Тя хвана лицето ми с ръце, целуна ме страстно още веднъж, след което се отдръпна и ми подаде отново напитката.

„Изпий я до дъно, Майкъл.”

Повдигнах чашата, изпих я до дъно и й я подадох обратно. Преди да мога да помоля за още, се разтопих в ръцете й и потънах в небитието.