21 юни, 1973 г.

Събуждам се в 05:00 часа и се придвижвам до дивана. След около 15 минути четене ми се приспива и решавам да пробвам нещо ново. Грабвам лист и молив и започвам да изписвам многократно утвърдителното изявление: „Сега съм извън тялото си”. Докато пиша, си го повтарям на глас. След като го изписвам около петдесет пъти, едва успявам да задържа очите си отворени. Унасяйки се в сън, продължавам да го повтарям наум.

Разбуден съм от странна скованост и вибрации по цялото тяло. Оставам колкото е възможно по-спокоен и се фокусирам върху усещанията си от издигането във въздуха. След няколко секунди осъзнавам, че съм извън тялото си. Ставам до физическото си тяло и се отправям към прозореца. Чувствам се някак извън фокус и искам яснота.

Имам малко подобрение и затова повтарям искането си, този път по-настойчиво: „Нужна ми е яснота сега!” Моментално съзнанието ми става кристално ясно. Усещам тялото си по-леко и изпълнено с повече енергия. Чувствам се буден и решавам да се опитам да летя. Разпервайки ръце, правя лек подскок и излитам през тавана и покрива и се озовавам на няколкостотин метра над околността. Завъртам леко ръце и изравнявам тялото си във въздуха. Усещането е абсолютно удивително. Чувствам се напълно свободен, докато прелитам над град Катонсвил. Макар че е нощ, пейзажът е осветен от сребърно сияние. Под мен къщите и улиците изглеждат като коледна градина. Изведнъж чувствам подръпване в гърба си и спонтанно се замислям за тялото си. Мисълта за тялото ми ме връща обратно в него с едно потръпване. Събуждам се с леко изтръпнало тяло.

3 юли, 1973 г.

Събуждам се от звука и усещането за интензивно бръмчене. Като че ли тялото и умът ми са вътре в някакъв двигател. Първоначално съм стреснат от интензивността на вибрациите, но бавно се успокоявам и насочвам цялото си внимание към идеята за отделяне от тялото. Моментално се отделям и отплавам към тавана.

След отделянето забелязвам, че силният бръмчащ звук е намалял. Докато плувам на около метър над тялото си, вибрациите биват заменени с чувство на спокойствие. Имам усещането за безтегловност и се нося като облак.

Моментната мисъл за придвижване към вратата ме отпраща автоматично в тази посока. Фокусирайки мисълта си, мисля за дневната и отплавам директно там. Не мога да повярвам колко лесно и естествено става това. Мисля си как стоя прав и ето ме изправен да разглеждам наоколо.

Всичко около мен изглежда познато освен стените, които са светло жълти, вместо бели и част от мебелите са малко по-различни от физическите си двойници. Например един стар люлеещ се стол изглежда същият, но масичката за кафе е различна. Физическата масичка е в съвременен стил, докато нефизическият й двойник изглежда като антика от 18-ти век.

Взирайки се в обкръжението си, разбирам, че мога да виждам през неясните очертания на физическите стени. Когато се фокусирам върху стената на дневната, тя като че ли става все повече подобна на пáра по форма и субстанция и бавно изчезва. Пред мен се появява нещо съвсем ново – една поляна, докъдето ми стига погледът. Правя няколко стъпки напред и навлизам в новия терен. Когато се вглеждам в поляната пред себе си, виждам фигурата на човек, който стои прав на около двадесетина метра. Той ме наблюдава внимателно, но не се приближава. Взирам се по посока на него в продължение на няколко секунди. Той има тъмна коса и ниско подстригана брада и е облечен с червена роба, която се спуска до коленете. Той отговаря на погледа ми с кимване на глава и лека усмивка.

Цялата ситуация е поразителна. Чувствам се неловко и не зная какво да направя. Да се приближа ли и да заговоря този непознат, или да го избегна? Дилемата ми бива разрешена бързо, като се озовавам във физическото си тяло.

Докато лежа в леглото, ми идва наум, че това може би е същият човек, когото видях при първото си преживяване извън тялото. Колкото повече премислям появяването му, толкова съм по-убеден, че този човек не е просто един случайно „преминаващ” нефизически обект. Той като че ли наблюдава всяко мое движение. Също така бе очевидно, че той нямаше никакво намерение да ме доближи или да комуникира с мен. Подозирам, че той знаеше как всяко негово движение щеше да ме изплаши; самата гледка на някой, който стоеше там неподвижен, бе достатъчно смущаваща.

В продължение на няколко дни любопитството, свързано с този човек, не напуска ума ми. Какви са неговите намерения и цел? Чудя се дали той не е някакъв гид, който наблюдава моя напредък. Допълнително – чудя се дали всеки, който има преживявания извън тялото, има такъв човек, който наблюдава напредъка му. Той очевидно не желаеше да се намесва; всъщност, когато го видях, изглеждаше почти изненадан. Мога само да предположа, че той вероятно наблюдава моите преживявания извън тялото от едно малко по-различно вибрационно равнище, за да остане незабелязан. Когато съм фокусирал вниманието си, трябва да съм повишил вибрационното си равнище и съм могъл да виждам отвъд обичайното си физически подобно обкръжение.

Сравнявайки това с първото си преживяване, разбирам, че те са сходни в много отношения. Основната разлика бе, че този път моят контрол и зрение бяха по-добри. Колкото повече мислех за своите преживявания, толкова повече разбирах, че всичко, което считах за факти или истина, трябваше да бъде преоценено. Например установеният от много време „факт”, че съзнанието ни е резултат от електрохимична дейност в мозъка звучеше вече като смехотворно твърдение, резултат от очевидно непълна информация. Вече знаех, че мозъкът трябваше да изпълнява някаква друга функция – вероятно като биологично средство за предаване между нефизическия ум и физическото тяло. Стана ясно, че физическият мозък е подобен на компютърния твърд диск, който съхранява информация и спомени, необходими за поддържане и работа на временното ни биологично превозно средство.

С продължаването на моите преживявания извън тялото, тези наблюдения биваха потвърждавани отново и отново. Едно бе сигурно – аз можех да мисля без физическия си мозък. Можех да творя, анализирам и си припомням. Също така разбрах за съществуването на определени различия. Например, когато бивах извън тялото си, аз действах по-спонтанно и решително, отколкото във физическото си тяло. Чувствах се някак мотивиран да извършвам неща, които даже не ми идваха наум, докато бях във физическото си тяло. Например често си мислех за летене и моментално излитах от стаята си и летях из околността или се озовавах над странни пейзажи, които не можех да разпозная. Понякога подозирах, че бивах насочван от някаква по-експанзивна, неизвестна част от мен самия.

Често спонтанните ми мисли ме въвеждаха в ситуации и преживявания, които ми позволяваха да вникна в области и събития, свързани с моето минало и настояще. В много случаи не разбирах причината на тези преживявания, преди да изминат седмици и даже години.

Следващото преживяване оказа дълбоко влияние върху мен. За първи път наистина разбрах неограничения потенциал на изследванията извън тялото.

9 юли, 1973 г.

Около обед решавам да подремна. Докато се унасям в сън, си представям дневната на майка ми. По цялото ми тяло преминава усещане за скованост. Усещането ми е приятно и аз се издигам над тялото си. Изпълнен съм с чувство на възбуда, докато се придвижвам към края на леглото.

Оглеждам се наоколо и изпитвам внезапно желание да видя младата жена от горния апартамент. Веднага заплувам нагоре и усещам как главата и раменете ми минават през тавана. По някаква неизвестна причина обаче усещам силно съпротивление и не мога да премина през тавана. За момент съм заседнал в тавана и ме обзема паника. Казвам на глас: „Долу!” и моментално се придвижвам надолу към пода.

С чувство на облекчение се успокоявам и се концентрирам. Отивам до вратата на спалнята си и прекрачвам прага. Докато преминавам през вратата, чувствам леко изтръпване, но не срещам никакви проблеми. Отблизо вратата е като обвита в мъгла. Движа се нормално, влизам в дневната и вървя към предната врата, когато изведнъж чувам от дясната си страна ясен мъжки глас да ме вика по име.

„Уили!”. Стреснат се оглеждам и виждам мъж, седнал на дивана. Изглежда около тридесетгодишен и някак познат. „Уили, радвам се да те видя.” Разпознавам гласа му и веднага разбирам, че това е моят чичо Хилтън. Шокиран от присъствието му, аз само се взирам в него, докато той говори.

„Обзалагам се, че си изненадан да ме видиш”. Той цъка с език и продължава: „Имаше известни проблеми с тавана”. Аз се приближавам към него и казвам: „Чичо Хилтън, това ти ли си?” Той отново се усмихва: „Да, аз съм”.

Оглеждам го отблизо. Изглежда с двадесет години по-млад и много по-слаб, отколкото когато почина. Той изглежда развеселен от опуления ми вид и казва: „Ей, аз съм не по-малко изненадан от теб да те видя”. Тонът му става сериозен: „Уили, как се научи да правиш това?” Изненадан съм от въпроса му и отговарям: „Просто опитах и се получи”. „Не са много тези, които могат да правят същото. Всички ние сме твърде изненадани”. Той ме гледа втренчено в очакване на отговора ми.

Докато го гледам, реалността на цялата ситуация ме поразява. По някаква причина чувствам силна вътрешна нужда да полетя. „Чичо Хилтън, трябва да тръгвам”. Той се усмихва и кима, докато се придвижвам към вратата.

Лесно минавам през предната врата и виждам пред себе си широко зелено поле (физическото обкръжение на жилището ми е един жилищен комплекс). Пристъпвам навън и протягам нагоре ръце. Вътрешният ми импулс за летене изглежда че ме изстрелва нагоре като ракета. Разпервам ръце, стабилизирам се и експериментирам с контролиране на полета си. Когато се оглеждам, мога да видя ясно шосе № 40 под себе си. Решавам да го следвам и летя на запад няколкостотин метра над земята. Силна възбуда и усещане за свобода се излъчват от всяка част на съществото ми.

Поглеждайки надолу, виждам ясно пътя, къщи и цели квартали. Когато минавам над град Еликорт, усещам някакво подръпване в центъра на гърба и мисля за тялото си. Моментално се озовавам във физическото си тяло и чувствам леко изтръпване, което бързо отминава.

Веднага щом физическите ми сетива се възвръщат, откривам старите фотоалбуми на майка си и търся снимки на починалия си чичо. Прехвърлям набързо страниците и накрая намирам негова снимка на около тридесет години. Без съмнение снимката пред мен е точно копие на мъжа, когото току-що срещнах.

Като премислям това преживяване, ми се изясняват няколко неща. Първо, ние очевидно продължаваме съществуването си след смъртта. Макар да знаех това още от първото си преживяване извън тялото, това става още по-очевидно, когато в действителност видиш и разговаряш с починал човек, когото си познавал. Просто няма начин да греша. Мъжът, с когото току-що разговарях, бе моят чичо.

Второ, учуди ме фактът, че чичо ми изглеждаше в разцвета на силите си – предполагам около тридесет. Всъщност той бе толкова млад, че не можах веднага да го позная. Характерният му глас и това, че ме нарече „Уили” ме убедиха окончателно, че това бе той. Починалият ми чичо бе единственият човек, който някога ме е наричал Уили. Всички останали ме наричаха Уилям или Бил.

Когато чичо ми почина, той бе на петдесет и четири години и с твърде наднормено тегло. Когато го видях сега обаче, той изглеждаше млад, слаб и в цветущо здраве. Изглежда, че след като се отърсим от физическото си тяло при смъртта, ние приемаме енергийната форма, моделирана или повлияна от представата, която имаме за себе си. Тъй като съм научил, че нефизическите енергии естествено реагират на мисълта, изглежда разумно да предположим, че нашите мисли и самопредстава биха повлияли на личната ни енергия. Изглежда вероятно да приемем нефизическа форма, която приляга най-добре на представата, която имаме за себе си.

Ако това е така, естествено се чудя как ли изглеждам, когато напусна тялото си. Дали изглеждам точно както физическото си тяло? Чудя се също така дали формата ми ще се промени, ако съзнателно променя своята самопредстава. Звучи малко странно, но изглежда възможно нефизическата ни форма да бъде също така временна, както физическото ни тяло. Сериозно се замислям какво ли би станало, ако докато съм извън тялото си, се концентрирам върху промяна на формата на не-физическото си тяло.

В продължение на няколко седмици срещата с починалия ми чичо не излиза от ума ми. Бях сигурен, че той изглеждаше изненадан и любопитен относно способността ми да напускам тялото си, но в същото време той сякаш очакваше появяването ми. Той изглежда знаеше, че аз ще вляза в дневната. Може би това бе причината за неуспешното ми минаване през тавана. Възможно е да съм бил по някакъв начин насочен към дневната. В допълнение – имах странното чувство, че някой седеше до него. Трудно е за обяснение, но бях почувствал още нечие присъствие там и бях сигурен, че за момент съм видял финото очертание на жена.

Продължих да следвам подхода, който бе вече дал резултати. Събуждах се в седем часа и се приготвях за университетската си лекция в девет. След това се завръщах в апартамента на майка си и четях, докато ми се приспиваше. Обикновено около обед прилагах моята техника за излизане извън тялото. Продължих да експериментирам с различни методи, но открих, че най-простият вършеше най-добра работа. Отивах в стаята си, лягах на леглото и си представях как се разхождам из дневната, като разглеждах внимателно всички най-малки подробности, свързани с помещението. Често вземах три или четири предмета и се стараех да си ги представя ясно наум. Не разбирах нито мислех за начина, по който правех всичко; само знаех, че това върши работа.

Приблизително в 30% от случаите, след като се унасях, откривах, че съм седнал, че плувам във въздуха, или се претъркулвам настрани от леглото. Усещанията ми при отделяне от тялото бяха сходни – бръмчащ звук, придружен от усещане на вътрешна енергия или вибриране по цялото тяло. В момента на най-големите вибрации се насочвах извън тялото си, като сядах или се изтъркулвах от леглото.

Предпочитах да сядам, защото често претъркулването ми причиняваше чувство на дезориентация. Открих, че ми е най-лесно просто да седна и да пристъпя прав извън тялото си. По този начин като че ли упражнявах повече съзнателен контрол върху нефизическото си тяло. Възможно е движенията, свързани с вървенето по земята, да имаха някакъв „заземяващ” ефект.

14 септември, 1973 г.

Докато се унасям, повтарям наум обикновеното си утвърдително изречение: „Сега съм извън тялото си”. В същото време си представям предмети в дневната на майка ми. След около петнадесет минути се унасям в сън. Изведнъж се стряскам и събуждам от звук на изстрел близо до главата си. Тялото ми е напълно изтръпнало и по него преминава поток от силна енергия. Изплашен съм и инстинктивно мисля за физическото си тяло. Веднага се озовавам в тялото си и се оглеждам около стаята за източника на изстрела.

След възвръщането на физическите ми усещания си давам сметка, че съм се справил твърде зле с това си преживяване. Предполагам, че изстрелът е бил някакъв вътрешен звук, вероятно причинен от акта на отделянето ми от физическото тяло и че може да съм се отделил от някаква свързваща точка, намираща се някъде в главата ми.

Сществува теория, според която всички сме свързани с физическите си тела в седем енергийни местоположения, и един силен пукащ звук може да обозначава отделяне във или около епифизната жлеза. В момента нямам факти, с които да подкрепя тази теория, но трябва да призная, че преживяването ми е забележително сходно със звуците, за които съобщават Силван Мълдун и Пол Туичел.

Върху усещанията и звуковете, съпровождащи преживяванията извън тялото, са проведени малко изследвания. Надявам се в близко бъдеще това да се промени. Ако имаме предвид огромния потенциал, който съществува за придобиване на ново знание, разумно е да бъдат проведени повече изследвания. Категорично съм убеден, че те ще доведат до нови прозрения относно невидимите природа и източници на съзнанието.

(следва)