Технологиите не са нещо повече от едно по-високо равнище на разбиране – не са злината, за която много хора искат да ги представят.

СТРУПВАНЕ НА ЗВЕЗДИ

За секунда Милтън ме отведе на една планета с множество слънца, които се въртяха едно спрямо друго като електроните на един атом. Тази планета се намираше на периферията на своето слънце, подобно на Уран в нашата слънчева система. В тази слънчева система имаше двадесет планети и стотици луни. Транспортният поток между планетите бе интензивен и се състоеше от множество оцветени кораби, които пристигаха и заминаваха със замайващи скорости и маневри.   В тази многобройна слънчева система корабите пътуваха между различните луни, космически градове и други планети. Когато се доближихме до множеството кораби и другите странни на вид обекти с различни форми и размери, те заприличаха на конфети, които се въртяха и усукваха и видът им предизвикваше в душата ми чудни усещания на задоволство.

„Милтън, има ли нещо специално, което да се случва на тази планета? Или това, което виждам и чувствам е нормалното ежедневие тук?”

„Това са типични дейности които никога не спират, подобно на океанските приливи и отливи. Готов ли си да се присъединиш към купона, Майкъл?”

Не отговорих, защото не бях сигурен какво означаваше това. Дали няколко смахнато изглеждащи извънземни подобни на Милтън нямаше да ме заобиколят и да се изсмеят на неговата малка находка? Помислих си това и тъй като знаех че Милтън може да чете мислите ми, а той не реагира както обикновено, това ме разтревожи.

Спуснахме се като оловни топки от стотици километри над планетата и навлязохме в една подобна на куб структура, наподобяваща град. До колкото можех да видя, макар че нямах очи, в куба имаше няколко рояци от светещи същества. Аз бях една светеща топка като всички тях и виждах големи и по-малки светещи с различна сила рояци, подобни на малки групи звезди.

Тези струпвания на души гъмжаха от живот подобно на роящи пчели около пълни с мед кошери. Милтън се запъти към един от тези рояци, следван от мен. Това бе една оргия от чиста любов, щастие и закачки. Моментално си спомних всяко едно същество в рояка, а те бяха стотици. Това бяха роднини и приятели от други прераждания и места по време на цялото ми съществуване в галактиката.

Общуването с тях бе феноменално просто. Аз контактувах с всеки едновременно без каквото и да било объркване на мислите.  Имах способност за множествена комуникация – нещо определено невъзможно за човешкия мозък. Усещах напълно стотици същества така, както и те ме усещаха. Това бе едно непрекъснато удоволствие, без разногласия, без недоразумения – едно общуване в най-фината му и чиста форма. Някои от съществата присъстваха за кратко време, тъй като подобно на мен бяха прекъснали за кратко живота си в други светове. Други бяха тук от стотици и хиляди земни години, без да се уморяват от това общуване. Чувствах се като никога, като че ли се бях събудил от дълбок сън. Това бе едно непрекъснато семейно събиране без край и кулминация.  Отделни лица пристигаха и си заминаваха подобно на електрони, които влизаха и излизаха от орбитите си по повърхността на един атом, докато ядрото от души оставаше неизменно. Милиони подобни фамилни рояци съществуваха в безброй кубични структури, които покриваха повърхността на тази планета, а тя бе два пъти по-голяма от Юпитер. Извън кубовете се намираха много физически същества, както и много равнища от етерни същности. Сред планетите и луните в тази звездна система бе представено цялото възможно многообразие от начини на живот и същото важеше за милионите други звездни системи в това звездно струпване.

Тогава си дадох сметка, че Милтън бе мой роднина и то много близко свързан с мен. Забелязах също така, че обвързването ми с Милтън по време на престоя ми на тази планета бе изчезнало и бях свободен да ходя където пожелая. Докато бях сред множеството, почувствах необяснимо привличане към друго лице, което не присъстваше наоколо и реших да последвам влечението си и да го открия. Моментално отидох до едно от любимите си места на планетата. Това бе луксозна къща с мраморни колони и прекрасни картини и гоблени по стените. Къщата напомняше римските палати на европейската аристокрация. Аз бях едно кълбо светлина. Въпреки това, докато бях в тази къща се чувствах отново като във физическото си тяло, което бях оставил на луната, обикаляща около Уран. Чувствах, виждах и излязох от къщата в двора като че ли имах отново крака. Дворът бе покрит с изящни алеи изпъстрени с ухаещи цветя и сочни плодове, които висяха от пълзящи растения.В дърветата пееха птици и пеперудите се рееха в този идеален, слънчев ден. Това бе прекрасно място, една градина в рая.

Докато се разхождах и се наслаждавах на разнообразните насаждения, забелязах една жена, която се грижеше за градината и се приближих към нея.

Тя ме погледна с широка усмивка и не бе ни най-малко учудена от присъствието ми, като че ли ме бе очаквала. Тя се изправи, грабна лицето ми с малките си топли ръце и започна да го целува. Тогава ми проговори.

„Майкъл, прекрасно мое дете! Чух че си бил тук! Повиках те за да ме посетиш и ето те. Как прекрасно изглеждаш!”

„Бабо!  Толкова време мина, откакто те видях за последен път. И въпреки това, като че ли едва вчера играех като дете в градината ти в нашето италианско село. Ти изглеждаш точно както тогава, жизнена и красива.”

„Жалко, че ще трябва да си тръгнеш скоро, Майкъл, но това няма да е за дълго и ще се върнеш отново тук за по-продължителен период. Очаквам бързото ти завръщане, Майкъл. Има толкова неща, за които да си говорим.”

Баба ми ме видя във  физическа ми форма като че ли бях в човешкото си тяло.

„Дядо къде е? Той с теб ли живее?”

„Той живее на друга планета някъде из галактиката и няма да бъде освободен още четиридесет земни години. За сега не зная дали ще дойде тук или ще премине в друг живот.  Понякога го посещавам в сънищата му, за да му вдъхна кураж.”

„Но ти си във физическо тяло. Можеш ли също така да пътуваш като дух, за да посещаваш хора в сънищата им?”

„Мога с помощта на членове на семейството като Милтън, по същия начин, по който ти си тук сега. Ти знаеш, че сега ме посещаваш в съня ми, нали?”

Това нейно признание ме стъписа.

„Аз за теб съм само един сън?”

„Сънищата тук не са като тези на Земята, Майкъл. Когато сънуваме, ние сме будни. Тук ние никога не спим. Въпреки това, аз съм във физическа форма, а ти си един дух. Аз мога да видя и докосна твоя дух все едно, че имаш физическо тяло. Не е възможно да ти обясня тези неща.  Твоята душа/ум остава блокирана за много неща докато не се завърнеш на това място за постоянно.”

„Липсва ли ти дядо, докато отсъства?”

„Тъгата няма място на това равнище на съществуване, защото никой всъщност не си тръгва. Не е по-различно от това някой на Земята да отиде на работа и да се върне у дома в края на деня. За нас времето няма смисъл. Ние съществуваме в едно блажено, непрекъснато състояние на яснота. Наслаждаваме се на компанията на членове на семействата си както правя сега с теб и аз се занимавам с нещата, които обичам, като това да се грижа за цветята в градината си.  Също така изпитвам удоволствие да рисувам и да се занимавам с архитектура. И както виждаш, аз съм заобиколена с нещата, които обичам. Всички тук правят това, което обичат най-много.”

Тя ме целуна и прегърна силно, след което моментално се озовах обратно при Милтън в рояка от същества.

(Говорейки на Милтън) „Тъжно ми е, че не прекарах повече време с баба си. Защо не ми бе позволено да прекарам повече време с нея?”

„Посещението, което току що имаше, обикновено не е разрешено, но в момента в който тя разбра че си наблизо, настояваше да те види и те привлече към себе си.”

„Тя защо не е тук сред останалите членове на семейството?”

„Семейството е много по-многобройно от тези, които присъстват тук. Ти имаш близки роднини на много места и на много равнища, физически и духовни. Баба ти се намира на физическо равнище по свой избор, на една планета в тази система, която е близо до едно от нашите слънца.”

Милтън се отдалечи от множеството и ме придърпа със себе си, така че свободата ми не трая дълго. Ние се спряхме за малко над планетата с кубовете, за да й хвърлим последен поглед. В този момент внезапно изпитах болката, която чувстват болшинството хора при раздяла с близките си.

„Милтън, усещаш ли голямата тъга, която изпитвам аз в момента?”

„Усещам твоята тъга, но аз съм с тях повечето време и не се разделям с тях като теб. Ти се завръщаш в един свят, в който повечето хора живеят в тъмнина.  В моя свят аз никога не съм далече от светлината на семейната обич. Аз си върша работата и във всеки момент зная, че всичко е наред, независимо какво се случва на места като Земята. В настоящото ти състояние на съществуване Майкъл, много неща остават скрити от теб, но всичко това е предварително определено.  Сега обаче ти си наясно с части от по-голямата картина и ще запазиш тези си спомени когато те върна на Земята. Това е една рядка привилегия.”

В купола

Видях тялото си дълбоко заспало в леглото.  Гледката бе трудна за проумяване, тъй като бях на две места едновременно, но за мое учудване се чувствах добре. Идеята да бъда свободен от тялото си ми изглеждаше чудесна. Самата мисъл да се върна обратно в тялото си ме отблъскваше и ужасяваше.

„Трябва ли да се завърна в това „нещо”, Милтън?”

„Боя се, че да. Имаш да свършиш някои неща на Земята и за това трябва да го направиш.”

Милтън влезе в тялото си с лекота, грабна светлинното ми тяло и го напъха във физическата ми глава преди да имам време да помисля за това. Тялото ми се съживи и отново се озовах затворен в него.

„Чувствам се като един тон тухли! Това тяло е гадно, Милтън. Мога ли да полежа малко и да се възстановя?”

„Това е проблемът да бъдеш за дълго извън тялото си. Колкото по-дълго си навън, толкова след това ти е по-трудно да привикнеш отново.”

„Това е като най-лошия махмурлук, който някога съм имал.  Няма ли нещо, което да мога да взема срещу това?”

„Повярвай ми, неудобството което изпитваш е най-доброто и бързо лекарство. Няма друг начин, за да привикнеш отново към тялото си. В допълнение, тялото ти се нуждае да се излекува от отсъствието ти в психологичната и физиологична сфери.”

„Чувствам се, като че ли съм работил в солни мини с отворени рани цяла седмица, но защо? Сърцето ми е продължило да помпи кръв в тялото ми и тялото ми изглеждаше спокойно заспало когато влязох отново в него, също като кола на бавни обороти. Тогава защо се чувствам като премазан от камион?”

„Тялото ти бе спокойно, Майкъл, но това е добре само за умрелите. Тялото ти има нужда от движение докато спиш. Движението пречи на кръвта да се застоява и да не захранва определени места. Без твоя дух в тялото, който да не му дава спокойствие, то технически погледнато е мъртво. Няма сънища, нито движение. Ти не си бил извън тялото си повече от двадесет минути, следователно няма трайни увреждания. Ако бе навън по-дълго време, щеше да се наложи да ти бъде направен масаж за стимулиране на кръвообращението. В някои случаи също така вкарваме едно топлинно тяло, за да поддържа необходимата температура.”

„Ако тук имаше андроид или механичен масажист, защо той не повдигна тялото ми за да го сложи върху леглото? Защо ти трябваше да направиш това? И благодаря, че не ми каза повече подробности за топлинното тяло. То ми прозвуча твърде зловещо.”

Относно андроида и защо той не свърши тази работа. Аз исках да ти демонстрирам, че духовете имат способността да придвижват твърди тела. Макар че ти бе кълбо от чиста енергия, ти можеше да повдигнеш тялото си и също така да повлияеш на други физически обекти. Ние можем да правим това чрез физически контакт, както и чрез телекинеза. Ще оставя това обаче за друг ден. Също така, това топлинно тяло не е толкова лошо, колкото звучи, но днес няма да се впускам в повече подробности.”

„Какво ще кажеш да превозиш тялото ми обратно на Земята и да ме оставиш да летя до там и там да вляза в него?”

„Можех да позволя това, ако не носеше някои предмети вътре в теб. Не ме питай за тях, защото няма да ти кажа нищо. Въпреки това, ти беше достатъчно дълго извън гнездото и трябваше да се завърнеш в него, за да може всичко да бъде наред.”

„Да си седиш в гнездото! Това не звучи особено добре, Милтън? Не можа ли да го кажеш по друг начин?”

„Няколкото минути извън тялото не бяха от критично значение, но предметите трябваше да се свържат с твоя духовен ум, за да изпълнят предназначението си, така по-добре ли е?”

„Да, така е малко по-добре, но какво е това, което нося в себе си, Милтън?”

„Това е нещо, което ще излезе от гърдите ти щом навлезеш в земната атмосфера и ще се разпространи бързо като супер вирус и ще засегне цялата планета Земя. Казах ти да не ме питаш.”

„Предполагам, че се шегуваш с мен, но откъде да зная дали не ме будалкаш? Ти може да си имплантирал в главата ми всички тези мили спомени за семейството. Как мога да бъда сигурен в нещо, след като видях какви неща можеш да правиш? Ти си най-малко един магьосник, но също така притежаваш силата и знанията на един бог.”

„За да може тази операция да бъде извършена, е необходимо да поддържаме  елемент на съмнение. Връщането ти обратно на Земята не е безопасно. Ако другата страна те залови, най-добре е да имаш откъслечно знание за операцията и много съмнения, в които те да се ровят. Те не извличат информация чрез разпити. Те сканират всяка клетка в мозъка и тялото ти в търсене на определени модели. На основа на тези биологични и психологични следи те могат да определят къде си бил, на кои места и планети в тази слънчева система и даже дали си я напускал. Тези същества могат да определят много неща от храната, която си консумирал, от въздуха който си дишал и от гравитационните въздействия върху тялото ти – все следи от пътуването ти. Моята задача е да се опитам да бъда с една стъпка пред тях.”

„Ако те ме хванат, не могат ли просто да премахнат нещата от тялото ми, след което да изтрият паметта ми за това?”

„Ти си отвъд този стадий. Те не могат просто така да се появят, да те отвлекат, след което да те пуснат, все едно че нищо не се е случило. Нещата сложени в теб са много добре интегрирани в тялото ти и само ние можем да ги извадим. Тяхната основна грижа е това, което е в теб да не достигне до Земята. Те вероятно няма да те убият, но ако могат ще повредят тези неща и може да те отвлекат. Зависи кой ще се добере първи до теб – тайна човешка организация или други извънземни. Твоето тяло е предназначено да транспортира тези неща. Хората може да не забележат този факт, но това не се отнася за по-развити същества. Следователно, не само тези предмети в теб са изложени на риск, но това се отнася и до самия теб.

„Защо в такъв случай аз не получа непрекъсната защита от твоите хора, Милтън?”

„Ние трябва да стоим на дистанция. В противен случай ще издадем местонахождението ти.  Ние сме по-лесни за забелязване от теб, а където има дим, има и огън – и това си ти. Обаче твоята класификация ще се промени след като се върнеш на Земята и ти вече няма да бъдеш повече наш куриер и тяхна мишена.”

„Кога ще се завърнем на Земята? Ти чакаш ли отварянето на нещо като прозорец?”

„Да, времето за завръщане е от значение. Завръщането на Земята не е така просто, както отделянето от нея. Ние ще се придвижим директно към Земята, като лазерен лъч. След като всичко се подреди, тръгваме.”

„Значи няма да се завърна на Земята по начина, по който дойдох тук? И какво трябва да се „подреди?”

„Този път ти пътуваш с моя кораб. Завръщането на Земята става по определен протокол, нещо като паспорти и митница. Но не се безпокой. Аз ще се погрижа за всички тези подробности вместо теб.”

„Искаш да кажеш, че ти ще ме прекараш обратно контрабанда? И твоят малък кораб има способността да лети на големи разстояния със скорост по-голяма от тази на светлината?

„Този мой малък кораб манипулира гравитацията и магнитните вълни, което го прави много хлъзгав в тъканта на пространството. Някой ден ще ти обясня това в по-големи подробности. Да, ще трябва да те прекарам нелегално обратно на Земята.  Нека сега да влезем в моя кораб.”

Милтън левитира към отвора на кораба, който бе кацнал върху купола, след което ми кимна с пръст и също ме левитира във вътрешността му.

„Уха, откъде мога да си намеря и аз един такъв пръст, Милтън?”

„Може би при следващото си назначение, Майкъл.”

Завръщане на Земята

Веднъж озовали се в кораба, отворът зад нас се затвори и с Милтън се запътихме към средната му част. Откри се нов отвор и през него навлязохме в едно мъгливо помещение. Милтън ме отведе в една секция с отделения подобни на тези в по-голямото транспортно средство, в което пътувах до Уран. С тази разлика, че тук отделенията бяха вертикални и в тях можеше да се стои само прав. Милтън посочи едно от отделенията и ме подкани да вляза.

Влязох във вертикалното отделение и когато се обърнах за да погледна към Милтън, то се затвори. Помещението веднага се изпълни с някаква мъгла и изгубих съзнание. След това веднага дойдох в съзнание и духът ми бе извън отделението, но същността ми, или духът ми, не можеше да се помръдне. Не знаех дали съм привързан към тялото си или бях вкаран в някакво приспособление, което се намираше до тялото ми. Усещах мъглата изпълнила помещението и можех да видя тялото си обвито с подобно на пяна вещество, но не бях вътре в тялото си.

Корабът се отдели от купола и изчезна в тъмнината на космоса. След няколко мига той проби земната атмосфера и започна да кръжи над паркинга до колата ми там, където я бях оставил същата сутрин. Навън бе тъмно, с изключение на слабата светлина на две улични лампи. На стотина метра от колата ми имаше други три леки коли. В тях се забавляваха тийнейджъри. Някои седяха върху багажниците, други се бяха излегнали на тревата, пиеха бира, пушеха цигари и си говореха. Никой от тях не забеляза кораба, който кръжеше до колата ми. Очевидно Милтън бе блокирал кораба от погледите им, или ние бяхме невидими. Скочих от кораба, който висеше на половин метър над земята и влязох в колата си. Забелязах, че космическият ми часовник бе изчезнал и на китката ми бе моя стар часовник, който показваше същото време, в което се бях качил на кораба тази сутрин.  Разтърсих глава в недоумение, стартирах двигателя и видях че часовникът на таблото показваше 23:45 часа вечерта. Корабът на Милтън изчезна в друго измерение. Изкарах колата от паркинга и се отправих към къщи.

Когато влязох в къщи, жена ми Деби седеше в дневната с книга в ръка.

„Здравей, миличка. Съжалявам, че закъснях. Бях отвлечен от извънземни докато се разхождах из парка тази сутрин и те едва сега ме пуснаха.”

„ О, ето къде си бил.  От офиса ти се обадиха и изфабрикуваха някаква история за това, че си бил с клиенти. Аз не им повярвах.”

(Аз се засмях) „Няма значение, уморен съм, готова ли си да си легнем?”

„Да, хайде да си лягаме.”

Тя остави книгата си, изгаси лампата и се запътихме към спалнята на горния етаж. Щом стигнахме горе, аз я прегърнах с дълга, страстна целувка.

Изненадана от моя изблик на любов, Деби се разтопи в ръцете ми.

„Предполагам, че не си чак толкова уморен, Майкъл?”

Не й отговорих, но на лицето ми се появи дяволита усмивка. Взех я на ръце и я занесох в спалнята, както правех преди много години, когато бях по-млад и по-силен. Сложих я на леглото и свалих дрехите й. Тя разкопча ризата ми. Търколихме се на леглото в любовна прегръдка. Любихме се вълшебно повече от час, след което заспахме прегърнати.

Следващото утро

На сутринта станах рано както обикновено. Направих каничка кафе, седнах да закуся и се опитах да чета вестника, но умът ми бе погълнат от случилото се предишния ден.  Деби влезе в кухнята по халат, наля си чаша кафе, седна на масата близо до мен и ме погледна широко усмихната. Със своя секси глас ме попита, „Какво беше това снощи? Това ти ли беше, или някой друг?”

„Не съм сигурен, гълъбче. Всъщност не съм сигурен за много неща тази сутрин.”

„Това какво означава? Снощи бе повече от прекрасно. Сега говориш, като че ли преживяваш криза на средна възраст.”

Тя се протегна, взе ръцете ми в своите и ги притисна в знак на обич.

„Искам да ми кажеш, че това бе ти, че огънят между нас не е угаснал. Вчера нещо случи ли се в офиса, което не си ми казал? Да си претърпял някаква загуба. Знаеш, че можеш да ми довериш всичко.”

„В офиса не се случи нищо и огънят между нас далеч не е изгаснал, бебчо. Случилото се снощи обаче изненада малко и самия мен.”

„Тогава какво те безпокои?”

„Знаеш, казвал съм ти и преди, че съм бил отвличан от извънземни. Е, това се случи отново вчера.”

Тя отговори саркастично: „Зная, че си извънземен, мили. Зная това откакто се ожених за теб, но не можеш ли да измислиш нещо по-добро?”

Тя стана от масата, отиде до хладилника и извади опаковка с яйца и пакет бекон.

„Искаш ли закуска, скъпи?”

„Да, моля, отдавна не съм закусвал в къщи; звучи чудесно, имаме ли хляб за припичане?”

Без да дочакам отговора, аз станах и започнах да ровя из чекмеджетата, като че ли не знаех къде какво се намира в кухнята.

„Не си прави труда да търсиш. Нямаме хляб. Тъй като рядко го използваме, аз спрях да купувам. Щом си още тук, предполагам че тази сутрин няма да ходиш в офиса?”

Вземам си един ден почивка, а може би и цяла седмица. Трябва да избистря нещо в главата си.”

„Добре, можем да излезем и да направим нещо заедно след обед, но имам странна болка в корема си, която не ми даде мира цяла нощ, затова ще се обадя на моята гинеколожка, за да видя дали може да ме приеме набързо тази сутрин.”

„Защо не ми каза за тази болка снощи? Ние малко се увлякохме, може би си разтегнала мускул?”

„Затова не казах нищо, но болката се усили и няма да е зле да видя какво ще каже лекарката.”

„ Добре, нека видим какво тя ще каже и по-късно през деня може да направим нещо заедно, каквото кажеш, бебчо.”

Довърших закуската си, станах от масата, целунах Деби и слязох долу в кабинета си.

Телепатично повиках Милтън: „Милтън, чуваш ли ме?”

Никакъв отговор.

Исках да отхвърля своите преживявания като сън или бълнуване, но не можех. Не бях заспал, не вземах опиати и това не бе нещо, което си въобразявах. Вчера сутринта отидох в парка, след като закусих в едно от местните заведения, както бях правил много пъти преди това. На всичкото отгоре сега притежавах информация, която можеше да промени основите на всичко, в което хората вярваха в този живот!  Например трите големи крайъгълни камъка на човечеството: религия, история и наука. Чудех се какво да правя с тази информация, но кой би ми повярвал и за част от нея?

Деби се провикна от хола, „Мили, говорих с гинеколожката и тя каза да отида тази сутрин. Звучеше загрижено след това, което и казах, така че отивам сега и ще ти се обадя като свърша. Обичам те.”

Изтичах по стълбите за да я пресрещна преди да излезе.

„Искаш ли да дойда с теб, миличка?”

„Не, ще се оправя сама.”

Тя ми изпрати въздушна целувка. Застанал на стълбището върнах целувката й, след което се прибрах вътре, за да осмислям своята нова реалност.

Два часа по-късно

Седя в работната си стая и работя на компютъра си, когато чувам входната врата да се отваря.  Деби се бе завърнала от визитацията си. Тя влезе и застана до вратата на стаята. Погледнах я и запитах, „Откриха ли нещо?”

„Гинеколожката откри някакви странни бучки в матката ми, но докато ги разглеждаше, те се отделиха и тя можа да ги извади с някакъв инструмент. В момента, в който ги отстрани и болката изчезна. Тя ми ги показа – бяха кисти с размера на монета. Всичко останало бе наред.”

Станах, приближих се до нея и я прегърнах.

„Това е прекрасно, миличка. Сега имаме на разположение остатъка от деня за да правим каквото пожелаеш.”

Кабинета на гинеколожката

 (Гинеколожката разговаря телепатично с Милтън) „Милтън, извадих ембрионите от Деби. Мога да вкарам единия в 14 часа и другия в 15 часа. Има ли значение коя жена ще получи кой от двата, или този път те са еднакви?”

Милтън отговаря: „Те са идентични. Ембрионите, които са заменени ще бъдат взети когато ми кажеш, че са готови.”

„Те ще бъдат говори малко след второто посещение.”

КРАЙ

Всеки ден поднася нещо ново за тези, които си направят труда да забележат.

ЕДНА ОТ ЛУНИТЕ ОКОЛО УРАН

Дойдох в съзнание и се озовах в легло под стъклен купол. Куполът бе част от малка извънземна колония, състояща се от повече от дузина стъклени куполни структури, разпръснати в един сектор от десет акра (по някакъв начин знаех тези подробности).

Куполите бяха с различни размери от 5 метра в диаметър за най-малките до повече от 15 метра за по-големите. До колкото можех да видя, не бяха свързани помежду си с пътища по повърхността. Нямаше как да зная дали съществуваха подземни тунели. Бях сам в един от по-малките куполи.

Куполите бяха направени от подобен на стъкло материал и имах панорамен изглед към Уран и неговите пръстени, като можех да видя и някои от другите луни.

Не можах да сдържа възбудата си от разкрилата се пред мен и възкликнах на висок глас, „Господи, става все по-хубаво!” До този момент това бе най-добрият изглед, който бях имал към планетата.

Съхраних по-голямата част от спомените си от срещата с жената лаборант. Или може би тя бе лекар, но това така и не ми каза. Не бях сигурен коя беше и какво място заемаше в мистерията, която се разгръщаше пред мен, но тя ме остави запленен. Трябва да беше излекувала наранената ми глава, защото тя вече не ме болеше. Предполагах, че срещата ми с нея бе станала само преди няколко мига, но не помнех да бях напускал сградата или града, или да бях пътувал до тази луна.

Погледнах часовника си. Бе изминал около час откакто помних, че съм го погледнал минути преди да вляза в нейния офис. Чувствах се прекрасно. Никакви последици от извънземното вино, макар че бях изпил повече от четири чаши.

Леглото в което се намирах бе изключително удобно и бе наклонено, което ми предоставяше перфектен изглед към лунната повърхност и други мистериозни обекти, които летяха из лунното небе. Нямах какво да правя освен да се наслаждавам на грандиозната гледка и да се чудя какво ли правеха някои от тези извънземни кораби или сателити, които преминаваха по небето над мен.

В орбита около луните и планетата имаше няколко обекта.
Някои НЛО пулсираха с цветни лъчи като фарове или следваха някакъв морзов комуникационен метод. Милтън не ми обясни какво представляват, като каза, че те не засягат това, което трябва да зная. След като починах няколко минути, видях кораба на Милтън да се материализира над моя купол, като че ли се бе появил от друго време или паралелно измерение.  Той обикаля над купола около минута, след което се приближи и установи контакт. Щом един от краищата му докосна купола, в него се образува процеп, който се превърна в отверстие. Останах в леглото и наблюдавах внимателно развоя на това странно чудо. Милтън си подаде главата през отвора, намигна ми, прескочи и бавно се приземи до мен. Той носеше чудатия си чуждоземен костюм.

„Милтън, защо бих пожелал да се върна към живота си на Земята след всичко видяно и преживяна днес?”

„Ако пожелаеш, мога да залича всичко от паметта ти, Майкъл.”

„НЕ! Ако мога да запазя спомените си, искам ги.”

„Добре, защото ние бихме искали да запазиш тези спомени. От тук нататък те ще бъдат част от твоето назначение на Земята. Малко по-късно ще ти разкажа подробностите.”

„Милтън, какво правят човеците на Уран?”

„Същото, което правят на Земята и на други планети и луни в тази слънчева система. Те се учат да открият и определят своето място в галактиката. Някои от тях ще направят това в течение на малко на брой земни живота. За други ще са необходими повече земни живота. Други няма да успеят и ще бъдат оставени на съхранение за специална обработка. Има малко, които биват деактивирани завинаги.”

„Оставени на съхранение?  За души ли говориш?”

„Вашите души са привързани към телата ви; обвързани саэтясно чрез кръвта ви. Без физическо тяло, което да обвърже душата, тя е свободна да ходи където пожелае или се носи във всемира. Тялото за нея е затвор, от който не може да избяга до смъртта, но има вратички. На всичкото отгоре, никой не умира преди да му е изтекло времето или да му бъде „позволено” да умре. Самоубийците биват върнати веднага в друго бебешко тяло някъде в тази слънчева система и там започват отново, освен ако за самоубийството не е имало приемлива причина.”

„Как аз се вписвам във всичко това? Аз затворник ли съм на Земята?”

„Ти Майкъл си изпратен там от Уран и ние ти позволихме да си припомниш само малка част от тази реалност. Ще се завърнеш на Уран щом работата ти на Земята приключи и тялото ти там умре. Но това може да се промени, в зависимост от обстоятелствата при това ти назначение.

Във всички случаи, след кратък престой на Земята, или обратно на Уран, ако се окажеш отново на Уран, ти ще напуснеш напълно тази слънчева система и ще отидеш на една система от две звезди, дълбоко във вътрешността на галактиката.”

„Как е възможно да бъдат пропътувани такива разстояния, свързани с пресичането на галактиката?”

„Докато си в човешко тяло, това е невъзможно.”

„Значи трябва да умра преди да напусна слънчевата система?”

„Не, трябва само да оставиш  назад своето тяло до завръщането си.”

Без да ме предупреди, Милтън напусна тялото си и външната му обвивка падна на пода като дебел гумен костюм. Той се превърна в блестяща топка енергия с размерите на бейзболна топка, която плуваше до леглото, на което се намирах. Стреснат, аз скочих от другата страна на леглото и застанах с вперен в Милтън поглед, като че ли гледах някакъв дух.

„Колко още може да побере ума ми за един ден, Милтън? Ти непрекъснато вадиш от шапката си главозамайващи трикове, а сега това!”

„Ако ти бе обикновен, нормален човек, умът ти отдавна щеше да е отказал и просто щяхме да изтрием тези неща от паметта ти и да те върнем в леглото ти у дома. Въпреки това, аз отключвам внимателно неща в ума ти по време на това подобно на лабиринт пътуване, за да избегна срив на умствената ти система.  Действам предпазливо поради крехкия човешки мозък, който населяваш в момента. Ти си дошъл от един напреднал стадий на развитие с предназначение и мисия, и би трябвало да можеш да понесеш тези странни неща, докато аз бавно и внимателно отстранявам вкоренени илюзии, към които болшинството хора биват приковани скоро след раждането си. Мисията ти щеше да бъде компрометирана, ако знаеше кой си. Ако знаеше, други също биха узнали и те биха се намесили в работата ни. И тя нямаше никога да привърши.”

„Сега, след като зная много повече от вчера, какво би „ги” спряло – които и да са те – от това да спрат мен и теб от завършването на тази мисия? Все още нямам представа какво правим.”

„Ти наближаваш края на мисията си и ние трябва да рискуваме с малкото информация, която ти подадохме днес. Очевидно не можем да ти предоставим всички подробности и ще продължим да бъдем неясни с някои от нещата, които ти казваме, за да поддържаме преднината си пред „тях”. Единствения начин да „ги” опиша е като двупартийна политическа система, подобна на тази, която имате в Америка. И двете партии искат едно и също за американския народ, но се различават по методите за постигане на целите си. Всъщност нещата са много по-сложни, но докато не се изкачиш в йерархията, няма да ги разбереш.”

„Аз стоя тук и разговарям с една плуваща, светеща топка от светлина! Какво още има за разбиране? Не че проумявам това смахнато явление или повечето от смахнатите неща, в които участвах днес.”

„Повярвай ми, Майкъл, ще стане още по-добре. Готов ли си
да отхвърлиш веригите си и да се превърнеш също в топка светлина?”

„Това смекчен начин да ме убиеш ли е, Милтън?”

„Смъртта е единственият друг начин да се измъкнеш от тялото, в което си. Но аз съм упълномощен и мога да отворя мозъка ти и да те освободя от оковите, които те задържат в тялото ти, без да те убивам. Навит ли си?”

„Цялата тази идея ме влудява. Може ли да получа малко от онова вино, което ми даде жената на Уран, преди да ми приложиш своя трик? От виното всичко ми изглеждаше толкова добре. Нямах грижи и страхове, както сега.”

„Няма да усетиш нищо, Майкъл.”

Светлинното тяло на Милтън профуча край мен и докосна главата ми със светещата си същност, след което тялото ми се изсипа на земята като чувал с картофи. Две светещи кълба заплуваха в купола една до друга.

„Усещам ума си по същия начин, Милтън, но се чувствам много по-леко като че ли от мен е смъкната голяма тежест, във физически смисъл. Предполагам, че това сгърчено на пода тяло съм аз? Не ми изглежда на нищо познато. Не можеш ли да поставиш тялото ми на леглото? В този смачкан вид ми изглежда неприятно и предполагам, че ще трябва да се завърна отново в това ужасно на вид нещо, нали?”

„Да, ти ще бъдеш поставен отново в това „нещо”, така че помогни ми и ще поставим оковите ти на леглото. Хвани ръцете и аз ще хвана краката.”

„Да ги хвана с какво? Аз съм една шантава топка светлина!”

Милтън полетя към сгърченото ми на пода тяло и грабна краката. Заплувах около стаята като леко отскачах от стъкления купол, след това отново към пода и отново към върха на купола. Не знаех как да се спра. Бях като топка за пинг понг, която отскачаше между пода и тавана.

„Чудесата ще се свършат ли някога, Милтън?”

„Със сигурност ще се свършат, когато престанеш да се правиш на маймуна и ми помогнеш за това тяло, Майкъл.”

„Как да контролирам посоката си, Милтън?”

„О, да разбира се, ти не си правил това никога преди. Фокусирай се върху мястото, където искаш да бъдеш, и си там.”

Бавно се придвижих близо до тялото си долу на пода, ударих се в пода и отново отскочих към върха на купола. Междувременно Милтън повдигна тялото ми когато се допря до краката и подобно на електромагнит се прилепи към тях и повдигна тялото ми от пода.

Моето нещастно тяло висеше под топка светлина – Милтън. Тогава Милтън намести главата в единия край и бавно изманеврира останалата част от тялото върху леглото. Луната на която се намирахме притежаваше много слаба гравитация, но изкуствената гравитация в купола бе близка на тази на Уран. Тя бе малко по-слаба от земната, но достатъчна за да накара хора като мен да се чувстват нормално. Милтъновата топка от светлина успя да повдигне моите 95 килограма мускули от пода и да ги положи на леглото, като че ли бяха парцалена кукла.

Наблюдавах това да се случва докато същевременно се възхищавах на планетата Уран, която бе очарователна. Присъствах едновременно на две умопомрачителни събития. Не бях сигурен коя от двете сцени бе по-завладяваща. След известно отскачане между пода и тавана, изведнъж се спрях в най-високата точка на стъкления купол. Не бях сигурен дали аз бях причинил това, или се бе намесила някаква друга, все още неизвестна за мен сила.

„Чудесно! Мога да виждам в панорама! Какво ме спира да премина през стъклото, Милтън? Усещам стъклото като твърда повърхност, но аз реших че сме като духове. Не можем ли просто да преминаваме през твърди тела?”

„Ти не можеш да видиш това, но си с размерите на топка за голф. Равнището на осъзнатост определя енергийната ни аура. Твоята е два пъти по-голяма от тази на средния човек на Земята, но значително по-малка от това, което ти е необходимо, за да имаш истинска автономия. Ще постигнеш това на следващия етап от развитието си. Не на Уран, а там, където ще отидеш след като се завърнеш на Уран и си изпълнил назначението си на Земята. Между другото, как са мускулите?”

„ При толкова голяма аура, Милтън, ти просто нямаш чувство за хумор. Значи Фройд е бил прав, като е казал, че размерът е от значение?”

„Ние не говорим за размера на егото или на либидото. Не си ли мислил да станеш комедиант, Майкъл? Бива те за това. Да, размерът е от значение, когато става дума за знание и осъзнатост. Ти можеш да преминеш през стъклената бариера с помощта на волята си, но какво ще направиш след това? Ще започнеш да се рееш из космоса, а той е много голямо място за хора без посока. Може да откриеш пътя обратно към места на които някога си живял като Земята и Уран, но какво ще направиш след това? Ще обикаляш старите си свърталища заедно с други изгубени души?”

„Искаш да кажеш, че духовете са хора без посока – души изгубени в пространството?”

„Те са същности, изгубили своята посока. Те нямат цел. Души, които търсят нещо, което вече не съществува и никога няма да съществува за тях, защото не са успели да положат усилия да създадат нещо смислено, докато са живели на Земята. Повечето души в тази категория няма да просъществуват дълго на Земята или на следващата си спирка. Те ще бъдат върнати да се преродят на някоя от многото подобни на Земята планети в галактиката. Някои от тях получават възможност да се изявят или да се пропилеят, докато други просто убиват време. Всичко това е по-сложно и ще научиш за него повече по-късно, но не днес. За момента е достатъчно да знаеш, че ти трябва водач като мен, когато си извън тялото си, или просто ще отплаваш. Без дестинация, ние се носим безпомощно по вълните на пространството, независимо дали сме във физическа форма, или „шантави топки от енергия”, както ти казваш. Аз ще те отведа през галактиката до една звездна система отдалечена на много хиляди светлинни години, така че стой близо до мен, ако не искаш да се изгубиш в пространството.”

„Не си играй с моя топчест ум, Милтън, сериозно ти казвам! Ти не би ме изоставил, ако по някаква причина се отделя от теб, нали? Помниш, че загуби следите ми докато бях на Уран.”

„Никога не съм изгубвал следите ти, Майкъл. Това бе маневра, за да заблудя останалите. Между другото, докато си извън тялото си, ти не си свободен да ходиш сам където и да било. Ти си под моя закрила и отговорност. Няма да можеш да се отървеш от мен даже и да пожелаеш това. Ако се отдалечиш от мен само около стотина метра и ще срещнеш невидима бариера. Всъщност си привързан към мен за своя собствена защита. Следвай ме, Майкъл.”

Последвах Милтън и присвих очи (като че ли имах какво да присвивам) докато преминавах през стъклото на купола. Очаквах, че твърдата бариера по някакъв начин ще ме спре и че ще отскоча назад, както бях вече направил няколко пъти. Вместо това преминах през нея с лекотата на лъч светлина през стъкло.

Двамата с Милтън прелетяхме около Уран и след това през неговата атмосфера като двама палави духове на магьосници. След това преминахме през пръстените на Уран и кръжахме около някои от луните, като се приближавахме близо до повърхността на част от тях, просто за да се насладим на гледките.

„Това ми идва прекалено много! Чувствам се като бог, като супермен. Благодаря ти, Милтън!”

„Не ми благодари, Майкъл. Аз просто си върша работата.”

„Значи ще пропътуваме големи разстояния без кораб?”

„Корабите забавят пътуването. Нищо не пътува по-бързо от свободния дух. Има обаче различни кораби. Някои пътуват през галактиките като прескачат измерения във време-пространството.  Други използват магнитни вълни и редица други екзотични и свръхестествени средства за транспортиране на материя от едно място на друго. Придвижването на „материя” изисква енергия. В редица случаи, придвижването на материя не е необходимо. Материята е навсякъде и ние можем да я манипулираме на място в повечето случаи, когато това е необходимо.”

Две кълба над Марс

„Уха, как пристигнахме тук толкова бързо? Просто мигваш и си тук, или там, или някъде?”

„Ние можем да летим като супермен, Майкъл, но също така да пътуваме през слънчевата система по панорамния път, който ти препоръчвам, когато имаш повече време. Днес сме по график и аз те прекарвам светкавично през слънчевата система, за да ти покажа някои възможности и реалности, съществуващи в галактиката. Реших да ти дам възможност по пътя да хвърлиш поглед върху някои от съседните планети.”

По време на кратката ни спирка, успях да забележа други светлинни кълба и НЛО, които се приближаваха и отдалечаваха от планетата Марс. Тя изглеждаше доста натоварено с трафик място и попитах Милтън какво се случва на Марс. Той обеща да ми разкаже да това по-късно.

„Майкъл, има ли други планети, които би искал да видиш преди да се изстреляме  към центъра на галактиката?”

„Отведи ме към звездите, Милтън.”

„За миг двамата с Милтън се озоваваме на 99.5% от крайното си местоназначение. Спряхме на разстояние няколко светлинни години от една група звезди и бяхме на много хиляди светлинни години отдалечени от Земята.

„Учителят ми по физика няма никога да повярва, че това е възможно, Милтън!”

„Тогава не му казвай.”

Бяхме далече навътре в тъмнината на космоса, макар че към центъра на галактиката съвсем не бе тъмно, защото множеството струпвания на звезди осветяваха големи пространства в блестящи многоцветни окраски. Тук бе напълно невъзможно да има тъмни нощи. Всеки от стотиците звездни струпвания съдържаше хиляди звездни системи и всичко светеше като купища блестящи диаманти. Обхвана ме неописуем и невъзможен за описание възторг и аурата ми заблестя от удоволствие като супер нова.

„Цялото това струпване на звезди и милионите планети които ги заобикалят са като Дисниленд на галактиката Млечен път. Ако можеш да си представиш рая от перспективата на човешкия ум и умножиш това по хиляда, ще се доближиш до някъде до реалността на съществуването, което преживяват обитаващите тези места. Тук е мястото, където всички души на Земята биха искали да бъдат. В същото време, това съвсем не е апогеят на съществуването, ни най-малко. Това е един физически и духовен рай и над него има много измерения на физически и духовни реалности. Това място е също така изходна зона, където идват някои от хората, които напускат Земята и подобните на нея планети след като умрат. От тук повечето ще бъдат изпратени на други планети в галактиката или ще бъдат върнати обратно на Земята. Малкото щастливци ще останат тук неограничено време или докато се придвижат нагоре към други реалности на съществуване.”

„Защо получавам всичко това, Милтън? Защо ми биват разкривани нещата, които споделяш с мен днес?”

„Има сили, които не желаят разкриването на тази информация, имам предвид на Земята. Други са на мнение, че някои хора на Земята са готови за този вид знание – не за всичко, но за някои основни неща.  Като например за факта, че има живот на много места в слънчевата система  и из цялата галактика. Същностите, които аз представлявам, желаят по-бързо технологично развитие и частично повдигане на завесата от мистерии, така че повече хора да могат да се осъзнаят и да узреят по-бързо. Други същности не желаят никакви разкрития и предпочитат по-сурово съществуване за хората на Земята, подобно на това от средновековието. Ние водим люта битка по повод на тези алтернативи и сме претърпявали поражения. Изведох те тук за да защитя физическото ти тяло и поради други необясними причини, които не би разбрал даже и ако ти ги кажа. Ти си един съд, един контейнер, подобно на хиляди други на Земята, където ние съхраняваме определена ДНК информация и съответно
умозрително познание, заложено в различни части на твоята анатомия. Ние извличаме този материал за да го използваме на Земята и на други места в космоса, които са под наше наблюдение. Всичко което правим касае развитието на човешката душа.”

„Ако те разбирам правилно, аз и други като мен са участници в една игра между вашите сили и други враждебни сили. Вие криете информация в нас и сменяте местоположението ни, за да останем скрити от тях. Кажи ми, Милтън, ти и другите които са на твоя страна, опитвате ли се да проникнете в противниковия лагер със същото усърдие?”

„Ние направихме трудно проследяването ти, но сме се презастраховали като сме скрили подобна информация в други като теб. Въпреки това, всеки съхранява уникална информация, която може да бъде дешифрирана само при наличието на правилна комбинация от индивиди подобни на теб. Ти си един код, и ние ви държим разпръснати из цялата слънчева система. Увеличихме усилията си да прикрием теб и останалите през последните няколко години и даже отидохме до там да те изложим като примамка, за да ги отвлечем от следите ти. Ние не действаме като тях. Те се опитват да скрият информация и технологии от Земята или да ги забавят значително с помощта на политически злодеяния. Така че те няма какво да крият освен мотивите си.”

„Това галактическа студена война ли е? И ако ме бяха заловили, какво щяха да ми направят?”

„Студената война е добра аналогия. За съжаление, нашите студени войни нямат край. Ако те заловят, най-вероятно ще се опитат да те оставят известно време на съхранение. Противниковата страна може да се опита да манипулира скритата в теб информация, след което да те пусне на свобода с увредена информация. Те може да убият тялото ти. След това обаче нещата за тях може да се усложнят, защото ще трябва да открият кой те е заместил. Това няма да е лесно. Вместо това те може да предпочетат да те държат затворен в тялото ти. По този начин е по-лесно да бъдеш проследен.”

„Те ли се опитаха да ме убият, когато бях в тръбовидния град? Също така, какво им пречи да заловят душата ми, както направи ти с мен? Ето, ти ме изведе навън от тялото ми и сега съм безпомощно привързан към теб.”

„Тези, които се опитаха да те убият бяха долноразредни човеци, които мислеха че ги шпионираш и нямат връзка със същностите, за които говоря. Тези извънземни същности не могат да уловят душата ти. Те не притежават властта и възможностите да направят това. Всяка човешка душа принадлежи към определена категория. Ти Майкъл си на равнище на което те не могат да те завладеят, но могат да заловят физическата ти форма и да я задържат известно време, докато се опитват да заличат информацията в теб, или да я увредят.”

Ако успеем да покажем главата си отвъд завесата на съществуването, първоначално няма да разберем нищо, след което ще застинем в страхопочитание.

ЧОВЕШКИЯ ГРАД

Навлязохме в един оживен, футуристичен град, населен от хора (според моя андроиден водач). Превозното средство продължи по улиците на града, които бяха изпълнени с подобни превозни средства, управлявани също от андроиди.  На пресечките нямаше светофари или сигнални устройства, но превозните средства преминаваха през тях в пълен синхрон, без да забавят скоростта си или да спират.  Измина известно време преди да престана да се стряскам при всяко навлизане в кръстовище.

Градът със своите високи сгради бе подземен в смисъл, че се намираше под тръбовидния град.  Градът над нас можеше да бъде видян от атриума над подземния град, като че ли последният се намираше в огромен аквариум. Изкуствената светлина бе толкова силна, като че ли слънцето се намираше в самия град. Лъчите на тази светлина се усещаха по кожата ми като лъчите на нашето слънце. Това бе един чудесен слънчев ден, под няколко километра от облаци на планета, която едва получаваше някаква реална слънчева светлина.

Метрополисът бе огромен и напълно различен от градовете над него. Той имаше човешки облик и усещане, с изключение на андроидите и странните превозни средства. Голяма част от архитектурата и разположението на улиците бе идентично с тези на земните градове, но нещата тук функционираха много различно.

Андроидът ме разходи из града без да съм искал това. Имаше високи жилищни сгради, офис комплекси и даже обособени покрайнини. Имаше обичайните елементи на всеки голям град – училища, болници, паркове и затвор. Затворът не ме изненада, тъй като вече ме бяха нападали двама гангстери. Не бях сигурен дали те принадлежаха на този град, или бяха част от тайна човешка операция, провеждана на Уран.

Андроидът прочете по мислите ми че бях гладен и ми предложи няколко сухи бисквити.

„Не съм упълномощен да ти давам човешка храна и напитки, но мога да ти предложа няколко вафли и една специална напитка. Искаш ли?”

„Да, благодаря ти. Между другото, на конкретно място в града ли ме водиш, или просто убиваш време преди да ме убиеш?”

“Убивам времето докато получа допълнителни указания. Има ли определено нещо, което искаш да видиш докато сме тук, или нещо, което би искал да направиш?”

„Ако може, бих искал да се разходя в парка, който подминахме, когато за първи път дойдох в града.”

Бях се разхождал около час преди  андроидът да дойде да ме вземе, но бях привикнал да ходя по един – два часа всеки ден. Това бе начинът, по който си почивах. След прекараното изпитание, имах нужда да си почина в атмосферата на парка и също така подозирах, че преди да се подобрят, преживяванията ми можеха да станат още по-странни. Андроидът ме заведе директно в гората. Превозното средство можеше да лети без крила. Андроидът го спря на паркинг до една пътека и ме остави да сляза.

„Ще остана тук и ще дойда да те взема, когато ми съобщят да те заведа”, каза той.

„Не бързам за никъде,” отговорих аз.

Имаше мъже и жени с бебешки колички и велосипедисти, както и хора, които вървяха и тичаха точно както в парка в съседство с дома ми тази сутрин.  За миг почувствах, като че ли съм обратно на Земята. Паркингът обаче бе пълен със странни превозни средства , шофирани от роботи. Това бе рязко напомняне, че вече не се намирах в Канзас.  Дърветата в този парк бяха почти толкова високи колкото секвоите в Калифорния. Също така имаше много видове насекоми, които не бях виждал преди. Климатът бе тропичен и от двете страни на пешеходната пътека имаше разнообразни растения с пищни цветове и замайващи ухания. Под нападалите на земята листа светеха странни насекоми. Някои пълзяха около покритите с мъх гниещи дънери и изглеждаха като малки животинки с фарове. Големи пеперуди с флуоресциращи криле придаваха обаяние на гората и снемаха малко от натрупания в мен стрес.

След около двадесет минути андроидът пристигна с велосипед с две седалки и ми каза да се кача. Този андроид започна да ми харесва, макар да бе само една машина без емоции и истинска загриженост спрямо мен. Ние се придвижихме до паркинга, където андроидът паркира велосипеда на обозначено за тази цел място, след което се качихме в летящото превозно средство и напуснахме парка.

Андроидът ме закара до една офис сграда близо до центъра на града и ме остави на входа. Подаде ми лист хартия с написан на него номер на стая и ми каза да отида там. Влязох в сградата, качих се с асансьора на петия етаж и намерих офиса с обозначения на хартията номер. Влязох в едно преддверие и се доближих до прозореца на рецепцията. Не видях никого наблизо. Седнах и зачаках. За съжаление, нямаше списания за четене. С удоволствие бих се запознал с нещо, свързано с културата им и странния им начин на живот.  Докато седях там се опитах да се свържа с Милтън като въртях палци в нервно очакване.

„Милтън, обади се ако ме чуваш. Имам съпруга в къщи, която ще се чуди къде съм по дяволите. Моля те, мога ли да й изпратя съобщение?”

Никакъв отговор.

След около десет минути, в приемната влезе жена в бяла престилка и ме подкани да я придружа. Изглеждаше ми позната, но не можех да си спомня къде съм я виждал. Последвах я в един коридор и минахме покрай няколко стаи с медицинско на вид оборудване, но без лекари и пациенти. Изглежда, че двамата с нея бяхме сами на това място.

„Изглеждаш ми позната. Познавам ли те от някъде?” попитах аз.

„Да, срещали сме се преди.”

След това тя ме въведе в една стая, която приличаше на операционна.  Видът и миризмата на стаята накараха стомаха ми да се свие на топка. Тя забеляза неприятното ми усещане и колебанието ми да вляза и се опита да ме успокои.

„Отпусни се, Майкъл, това е нещо рутинно, което си правил вече много пъти .”

„Нямам представа за какво говориш. Ако съм го правил много пъти преди, паметта ми е била блокирана, така че чувствай се поканена да я опресниш!”

„Както вече може би знаеш, ти си имаш работа с едно невидимо общество. Това е едно тайно общество и то трябва да остане такова. Този път допуснахме няколко грешки и ти си все още жив само защото имаш зад себе си един много мощен екип, който работи за теб. Тези мъже искаха да те убият. Вместо това се отърва само с цицина на главата. Някой блокира комуникационния имплант, който имаш в тялото си и за кратко време изгубихме контакт с теб.”

“Тогава как ме намери?”

„Активирахме резервен имплант. Тъй като обаче те могат да засекат сигнали от импланти, ние изчакахме до последната минута и направихме решителния ход, за да те спасим.”

„Значи и на тези високи равнища продължавате да си играете на номера?”

„Това не е нещо просто като игра. Това е нещо сериозно и нещата могат да се усложнят много бързо. От време на време възникват проблеми. Човешките тела, които не са нищо повече от едни сложни машини, съдържат антитела за борба с микроби и други натрапници. Физическите тела, независимо от това колко са сложни и усъвършенствани, са уязвими от вируси. Например, софтуерът използван при основаните на силиций електронни компютри е податлив на вируси и редица други заболявания, причинени или създадени от хора или от по-висши същества.”

„За това ли Милтън не е в постоянна комуникация с мен?”

„Отчасти. Той непрекъснато сменя телепатичните си честоти, за да остане инкогнито. Сега свали всичките си дрехи Майкъл и легни на масата по гръб, моля те.”

Свалих дрехите си и се качих на масата. Два андроида влязоха в стаята и се приближиха до масата на която лежах. Един привърза ръцете ми за масата, а другият направи същото с краката ми. Те направиха това толкова бързо, че нямах време да реагирам.

„Необходимо ли е това? Вие ме плашите, знаете ли това!”

„Казах ти да се отпуснеш, Майкъл, и погледни към екрана поставен на стената в дясно от теб.”

Екранът показваше перфектно триизмерно рентгеново изображение на стомаха ми  и погнусяващо реалистична картина на вътрешностите ми. Слава богу, че кожата скрива тези не особено приятни подробности вътре в нас. В червата ми се намираха три „извънземни” предмета.

„Какво по дяволите правят тези неща в червата ми? Исусе Христе, хора, да не искате да ми кажете, че не съм нищо повече от един приносител на извънземна контрабанда?”

„Тялото ти синтезира определени ензими и е една уникална машина, Майкъл. Това отчасти е причината да участваш в тази наша програма.”

Андроидът който привърза краката ми насочи една сонда, която се появи от дъното на хирургическата маса и я вкара в ректума ми. Напрегнах тялото си и се опитах да се освободя, но не можах да помръдна. Започнах да псувам андроида и преди да разбера, процедурата привърши. Гневът ми обаче нарастваше и бях бесен.

„Погледни на екрана, Майкъл. Предметите вече ги няма. Това не болеше много, нали?”

Не можех да отговоря веднага без да отправя още ругатни и си дадох още малко време, преди да й отговоря.

„Не, не болеше, но цялата идея е отвратителна, благодаря!”

„Работа за един ден, Майкъл. Освен това, не мисля, че е отвратителна. В крайна сметка човешкото тяло е само една машина, не много по-различна от андроидите, които те завързаха.
Емоциите и желанията са програми, инсталирани в човешкия мозък, подобно на програмите, които залагаме в компютрите. В допълнение, твоята душа е нещо като софтуер,  заложен в човешкия ум и поставена в контролния механизъм на човешкия мозък. Душата е подобно на пилота в пилотската кабина на самолет или на теб зад волана на твоя автомобил. Душите просто натискат копчета вътре във физиологичните машини (човешките тела) и им вдъхват живот. Твоята душа, самият ти, си вътре в контролното помещение, което е твоят мозък. Душата контролира или бива контролирана от друг софтуер, който хората наричат емоции. Но ти не си твоя мозък или твоето тяло, или твоите емоции, които са само софтуер.”

„Привърши ли да си играеш с моята машина? Или има още нещо? Ще получа ли стока за пренасяне на връщане?”

“ Няма да има стока от мен, но това не означава, че ще се завърнеш на Земята празен.  Ако те поставят нещо в стомаха ти или някъде другаде в тялото ти, вероятно ще блокират паметта ти. Аз не блокирам паметта за случилото се тук, защото Милтън ми каза да я оставя непокътната, за да можеш да имаш достъп до нея когато се завърнеш на Земята. Докато си още на масата, бих искала да взема малко семенна течност от теб – по естествен начин. Имаш ли възражения срещу това, Майкъл?”

Без да дочака моя отговор, тя се освободи от дрехата си и откри едно фантастично тяло. Отношението ми бързо се промени и моментално попаднах под прелъстителното й обаяние.  Андроидите премахната връзките и аз останах да лежа по гръб с ръце под глава.

„Господи, колко си красива!”

Посегнах, хванах я за ръката и я притеглих на масата, която автоматично се снижи до пода. Претърколихме се върху един мек топъл под и се прегърнахме в страстен екстаз. След като привършихме, останахме известно време в тази поза.

„Имаш ли си партньор?” попитах аз. „Искам да кажа, омъжена ли си или имаш ли някой близък в живота си?”

„Аз не съм този тип момиче, Майкъл. Аз не съм от тези, които ходят с мъже или се омъжват.  Имам модифицирано човешко тяло, но не съм човек, нито съм свободна. Все пак, благодаря за въпроса!  Всъщност не съм много по-различна от теб, Майкъл, но мисля че ти знаеш това. Не съм сигурна обаче колко знаеш.”

„Бе ми позволено да запомня кратък епизод от живота ми в тръбовидния град отгоре.  Помня, че от там отидох на планетата Земя и бях вкаран в тялото, в което съм сега. Това стана две седмици, след като то се бе родило.  Милтън ми припомни и други неща.  И ето ме сега тук с теб да събирам даже по-интересна и определено по-стимулираща информация!”

„Твоето семе от тази ни среща ще произведе тризнаци в мен – две мъжки и една женска. Няма да ги износя до края, обаче. Ембрионите ще бъдат отстранени от тялото ми и вкарани в три други жени в този град. Те ще ги износят като свои собствени деца, без да знаят, че се е случило такова преместване. На двама ни с теб се падна приятната част, не си ли съгласен, Майкъл?”

„Значи аз имам едно модифицирано човешко тяло като теб и нашите тела съществуват зад сцената без знанието на „истинските” хора? Дали хората някога ще узнаят за този скрит свят, в който ние съществуваме?”

„Има хора, които подозират, че нещо им се губи поради историите за отвличания, за липсващи ембриони, както и за събиране на сперма и яйцеклетки. Като цяло обаче, населението ще остане на тъмно по отношение на това, което се случва в действителност.”

Тя се изправи и ми помогна да направя същото. Държейки ме за ръка, ме отведе в една баня с кръгла и просторна душ кабина.  Вкара ме в кабината и ме изми. Аз отвърнах на жеста й. Топлата вода под душа се усещаше като нещо божествено. Ние се прегърнахме отново и започнахме страстно да  правихме любов още веднъж. Имах усещането, че се намираме под водопада на топъл планински поток , чиито водни струи изливаха чувствени вълни на благоуханна течност  върху телата ни.

(Между целувките) „Трябва ли да се връщам обратно на Земята? Моля те, кажи ми, че не трябва.”

„Това е екстра, Майкъл, която не бива одобрявана от висшестоящите, така че не казвай на Милтън, че малко се поотпуснахме под душа. Да, трябва да се завърнеш на Земята. Не обаче преди да съм привършила с теб!”

„Моля те господи, нека никога да не привършва с мен!”

Този коментар я накара да се засмее. Тя ощипа носа ми и даже игриво го разклати.

Водата на душа спря, душ кабината засвети ярко за няколко секунди и телата ни моментално изсъхнаха.  Излязохме от кабината докато тя все още ме държеше за ръка и ме заведе в съседна стая.  Стаята изглеждаше като кухня.  Имаше обичайното кухненско обзавеждане – хладилник, мивка, нагревателен уред монтиран върху футуристичен плот. Тя ме заведе до един стол до стената и ме накара да седна.  Бяхме все още голи. Тя отиде до хладилника и извади бутилка със странна на вид течност. Наля в една чаша и ми я подаде.

„Какво е това?”, попитах с любопитство, но в гласа ми се долавяше подозрение.

„Нектар, предназначен за боговете. Опитай, ще ти хареса много!”

„Аз бог ли съм?”

„Беше бог под душа, Майкъл,” изсмя се тя.

Отпих една глътка и станах от стола без да мога да сдържа удоволствието си от тази магическа течност.

„Уха…!” извиках аз.

Отпих още една голяма глътка.

„Това няма да ми навреди, нали? Колко много мога да изпия?”

„Можеш да пиеш колкото пожелаеш, Майкъл. Хладилникът е пълен с това.”

(Между глътките) “Как така ти не пиеш от това фантастично нещо?”

„Аз съм на работа.”

„Обикновено гола ли се разхождаш, когато си на работа?”

„Само когато искам да възбуждам някого.  Ти възбуден ли си, Майкъл?”

Нямаше начин да скрия колко бях възбуден и само се усмихнах, без да отроня дума.

Докато седях удобно в стола си и очаквах следващите й действия, тя пристъпи към мен като държеше нещо в затворената си длан. Спря на сантиметри от мен, като гърдата й почти докосваше лицето ми.

„Искаш ли да сучеш, Майкъл?”

Оставих питието си на близката лавица и се впих в гърдите й, като че ли бяха манна небесна.  Бях на върха на възбудата си когато тя се отдръпна и постави предметите, които държеше в ръка в устата ми – по един на веднъж, с пръсти, след което затвори устните ми с целувка.

„Глътни ги, Майкъл.”

Послушах я. Толкова бях опиянен от сексуално блаженство и от любовната отвара, която ми даде да пия. Тя хвана лицето ми с ръце, целуна ме страстно още веднъж, след което се отдръпна и ми подаде отново напитката.

„Изпий я до дъно, Майкъл.”

Повдигнах чашата, изпих я до дъно и й я подадох обратно. Преди да мога да помоля за още, се разтопих в ръцете й и потънах в небитието.

СПОМЕНИ ОТ МИНАЛОТО

Като при разрушена язовирна стена, в ума ми нахлуха спомени от миналия ми живот на Уран. Бях физик и математик измежду други неща. Не бях женен, но имах любовница. Женитбата не беше част от културата на този град. Нямаше деца и нямаше стари хора. Всички влизаха в този град като духове от други планети и бяха поставяни в напълно оформени и осъзнати тела на възрастни хора. Възрастта не беше фактор. Всички от този вид бяха на еднаква биологична възраст, еквивалент на около тридесет и пет годишна възраст на Земята. Телата, които хората обитаваха бяха почти съвършени биологични машини, създадени само и единствено за удоволствие. Телата не умираха, не се разболяваха и не се разваляха по какъвто и да било начин по време на използването им. Тела се създаваха конкретно за душата, която ги населява и биваха унищожавани, когато душата се придвижваше по-нагоре в йерархията или просто преминаваше в състояние извън тази култура. Тела никога не се използваха повторно, точно както и на Земята. Хората консумираха храна само за удоволствието от това, а не поради някаква нужда от подхранване или оцеляване. Подхранващите вещества и енергията се абсорбираха от богатата на минерали атмосфера в града, която беше като въздух навсякъде.

В предишно телесно съществуване, когато бях гражданин на този град, аз живеех в много просторен и луксозен апартамент със седем стаи, който беше на 5070 (пет хиляди и седемдесети) етаж в една от кулите подобни на тръби, близо до центъра на града. Всички живееха в подобни апартаменти. Разстоянието между пода и тавана беше повече от осем метра. От всеки от тези апартаменти излизаха навън големи балкони. Имаше удивителна гледка към града. Метеорологичните условия не бяха фактор и никога не се случваха на случаен признак такива явления. Вътре в градовете дъждът беше контролиран и имаше пречистваща функция за града. Нямаше бури като на Земята. Дъждът се спускаше меко през определени интервали. На планетата действително се случваха много сериозни метеорологични явления, но не вътре в градовете и те никога не влияеха на градовете. Хапещи насекоми, шумове и престъпления на съществуваха. Следователно нямаше нужда от врати или прозорци с решетки или кепенци и всичко беше отворено. Градът беше една утопия, в него нямаше бедност, нямаше войни, нямаше омраза, нямаше никакви дразги между обитателите му. Животът беше миролюбив и радостен през цялото време. Андроиди и други машини обслужваха населението като това оставяше на всеки време да следва онези занимания, които избираше и които му доставяха удоволствие. Пари, кредити, акции, дебити, борси и подобни бяха ненужни в това общество. Всичко, от което имаше нужда или което беше поискано се даваше и беше достъпно за всички обитатели.

В този друг живот аз имах няколко близки приятели и спътници, но всички граждани се държаха приятелски един към друг. Целият град беше едно голямо щастливо семейство. Аз имах основен любовник, както имаха и останалите обитатели на града. Нашите тела не бяха анатомично подобни на човешките тела. Съществуваха обаче мъжки и женски характеристики без съответните репродуктивни органи. Гениталиите не бяха толкова изразени като тези на хората, но безкрайно по-чувствителни. Всички обитатели извличаха определено удоволствие един от друг без физически контакт, но физическия контакт беше изключително наситен и приятен. Моногамните взаимоотношения бяха малко, а физическия контакт между гражданите беше навсякъде. Пипането, прегръдките и показването на любов по такива начини бяха норма. Моят основен любовник беше Непти. Непти се приготвяше за поемане на работа на Земята и ми съобщи новината.

„Обмислям поемането на B786 задача на Земята. Какви са ти чувствата по отношение на това?”

„Този ангажимент е за 63 земни години, така ли?”

„Да, така е.”

„Защо поемаш нова такава работа толкова скоро, Непти?”

„Дължа на Бели една услуга. Тя е с името Линда на Земята и нейният живот прие неочакван обрат и може би е повече отколкото тя може да се справи. Тя има две деца и много добър съпруг, но има проблеми със своята основна задача, мисля че мога да й помогна и едновременно с това да изпълня изискванията на B786.”

„Но ти знаеш, че Земята е много рисково място за теб, защото си била там по-често отколкото е удачно. Учуден съм, че ти позволяват да поемеш тази задача. Какво ще правиш след това, Непти?”

„Те наистина се опитаха да ме накарат да не го правя, но чувствам, че това е важно за Бели, така че ще рискувам. Имам две опции след като го завърша. И двете зависят от това как се представя. Мога да се върна тук или да напредна до друга звездна система в зависимост от действията и мислите ми.”

Прегърнах Непти и нашите роби паднаха свободно на Земята. Докосването на телата беше изключително стимулиращо. Целувките и прегръдките бяха умствено оргазмични. Ние се прегръщахме за време еквивалентно на около два земни часа и вместо след това да се чувстваме изтощени се чувствахме възродени.

Тези прегръдки обикновено се случваха във вана с топла течност. Такива имаше в средата на основната стая на всеки апартамент, която беше нещо като еквивалент на всекидневна. Тъй като обитателите нямаха семейства, на гостите се позволяваше да използват тези басейнчета, когато искаха. По отношение на такива прегръдки нямаше никакви табута. Всичко се правеше на публични места, където се събираха хората. Привличането и подтика към физически контакт с други, беше по-силно от всякакви други желания. Когато обземеше двама души, те спираха всичко, което правеха и стъпваха в най-близкия басейн. Басейните с топла течност бяха навсякъде в града и единствената им цел беше това.

Робите, с които бяхме облечени бяха направени от много лек материал, който никога нямаше нужда от миене. Всъщност нямаше нищо подобно на перални машини, защото всичко се чистеше само. Робите бяха с различни цветове, но само с два размера – мъжка и женска версия. Аз имах няколко в гардероба си, но не си спомням как се бяха озовали там. Може би идваха заедно с апартамента. Женските роби изглеждаха определено женствено, украсени с дантели и орнаменти, докато мъжката версия беше проста. Освен сандали и колани нямаше никакво друго облекло, подобно на бельо, пуловери, палта. Робите нямаха никаква друга цел освен външния си вид. Скриването на тялото или голотата не беше причина за носене на дрехи, нито температурата, която оставаше приятна през цялото време. Хората в този град бяха подобни на човеците, но на телата им липсваха функциониращи гениталии и нямаха никакви косми. Женското тяло беше по-малко и много сладко с малки гърди. Мъжкото тяло беше по-голямо и стегнато. Затлъстяването беше генетично невъзможно и въпреки това хората не бяха копие един на друг. Телата и личностите бяха уникални, както е и с човеците на Земята.

Непти ме информира, че Бели беше бременна с женско дете и ще ражда на Земята след два месеца. Непти каза, че тя отива да влезе в бебето на Бели, за да стане нейно дете една седмица след раждането. Бели ще бъде взета и нейният човешки ембрион ще бъде модифициран или заменен с друг, който е подходящ за по-силното енергийно поле на Непти.

Аз казах на Непти, че по принцип моето предпочитание е да чакам малко по-дълго от седмица, преди да вляза в новородено, защото очите са по-добре развити и по-фокусирани. Беше минало известно време откакто бях ходил на Земята. Земята беше в този момент на по-висшо ниво отколкото беше когато аз бях там последния път, така че може би вече нямаше значение кога човек влиза в новородено бебе. Непти се съгласи.

„Знаеш ли има много проекти там, които имат нужда от попълнения, защо и ти не поемеш някой?” ме попита тя.

„По принцип има една задача, която наблюдавам от известно време, но толкова ми беше приятно да бъда около теб, че не можех да се реша. Сега след като отиваш на Земята за малко, може и аз да го направя. Но тази задача има доста амбициозна крайна дата, така че може да продължи петдесет земни години или дори по-дълго. Обмислях я защото има добра вероятност да съвпада с твоята, в смисъл че има добър шанс да ме отведе до същото място, където ти ще отидеш след земната си задача, иначе не бих я приел.”

Непти ми напомни, че доста са се върнали от Земята след първата и втората световни войни.

“На Земята има огромен наплив от изгнаници от две други звездни системи. Нали знаеш, че това няма да са лесни задачи?”

В този миг Милтън блокира остатъка от спомените ми и ме върна в настоящето.

„Милтън, защо прекъсна спомените ми? Толкова ми беше приятно да си припомням миналото си на това място.”

„Твоята задача не е привършила и може лесно да бъде компрометирана на този етап, особено ако ти позволя повече подробности за предишният ти живот тук. Оставих те да видиш малко, защото си се отклонил значително от пътя си. Надяваме се, че някои от нещата, които научи днес ще поправят това.”

„Ще видя ли отново Непти?”

„Ще обсъдим това по-късно.”

Удивително е до каква степен човешкият мозък блокира миналото и въпреки това спомените от миналото си остават част от нашата памет. Умът ми едва не спря от огромния обем спомени и информация, която се вля в съзнателния ми ум, свързана с това място. Съществуването беше толкова по-богато и въпреки това човеците на Земята нямаха никаква идея за него. Как може хората да вярват, че са произлезли от някаква първична супа на Земята?!

„Защо е така, Милтън?”

„Ти знаеш отговорите на всички тези въпроси, но докато си заключен в своя човешки мозък си ограничен в информацията, която притежаваш без външна помощ от мен.”

„Можеш ли да ми дадеш някакво много кратко обяснение каква е функцията на Земята? Малко съм объркан, тъй като нещата, които явно знам са ми отнети, както постоянно отбелязваш. Изглежда, че хората са доста жестоко ограничени в знанията си за своето място в галактиката.”

„Този тип знание ще попречи сериозно на целта на живота ти на Земята. Точно по тази причина хора като теб са ограничени в информацията, до която имат достъп докато са на Земята. Ние обаче ти позволяваме в момента малко информация, така че тя да послужи като намеци за неколцината, които са готови да приемат по-голям възглед за живота. Въпреки това обаче повечето хора не са готови, нито имат нужда от тази информация, защото не всички хора на Земята имат цел. Нито пък всички са на едно и също ниво на разбиране. Вместо това те са на много нива на погрешно разбиране и объркване. Много хора остават затворени на Земята като престъпници, техните души бяха изпратени на Земята от други планети от други звездни системи, за да отслужат известно време там. Други повтарят животите си на Земята и реално са престъпници от предишни животи на Земята, нещо като въплъщаване отново в затвора наречен Земя. Тези хора не са на Земята за да научат каквото и да било, а са там само за да отслужат по труден или не толкова труден начин времето, което е необходимо в зависимост от престъпленията им. Планети като Земята са също и места на учене чрез преживявания – и добри и лоши преживявания, които са направени за да проверят стойността на една душа и да отсеят добрите от лошите, слабите от силните. Не всички хора са на Земята за учене или наказание, някои са просто на ваканция. Многобройни същности, и човешки и нечовешки, отиват на Земята просто заради удоволствието от това. Хората, които са на ваканция на Земята са там просто за да се наслаждават и срещат много малко проблеми по време на живота си. Тяхната ваканция е заслужена в предишни животи и ситуации. Някои от тези знаят кои са, но останалите просто се считат за големи късметлии.”

Извънземни конспирации

Следователят влезе обратно в стаята. Седнах в стола си очаквайки добрите новини, че ще бъда пуснат и ще ми бъде позволено да се наслаждавам на остатъка от престоя си в този фантастичен град. Имах едно ново възхищение от хората на Уран, спомняйки си че съм бил един от тях, което ми носеше много добро чувство. Нещата обаче приеха непредвиден от мен обрат.

„Майк, имаме причина да мислим, че твоето пребиваване на Уран е повече свързано с човешки интереси отколкото с отвличане от извънземни, сигурен съм че си даваш сметка, че ние имаме човешка колония, която е под карантина в нашия град, нали?”

„Предположих, че във вашите градове има хора като гости или туристи. Искаш да кажеш, че има и други причини, поради които тук има хора?”

„Много малко са тук като туристи поради проблемите, които ти споменах по-рано. Хората пренасят бактерии и не им се позволява да влизат в нашия град. Хората имат своя собствена секция, която сме им отделили. Не съм споменал защо имаме човешки колонии тук. Тази информация е конфиденциална и не те засяга.”

„Как  може цивилизация като вашата да не може да се справи с бактерии?”

„Справяме се много добре. Ние ги създадохме за човешкия храносмилателен тракт и сме изолирали тези щамове на Земята и на няколко други човешки колонии, разпръснати из Слънчевата система, включително и тук на Уран. Въпреки това има известни контингенти – не такива бегълци като тебе, а хора които мигрират от Земята чрез свръхестествени средства с цели, които дори и ние не разбираме съвсем. За това имаме разработени програми за справяне с отвлечени, които нарушават протокола и нашата сигурност.”

„Значи Айнщайн е бил в грешка? Бог действително хвърля зарчета и всичко е случайно?!”

„Нямам представа за Бог или за зарчета, но има много променливи в тази галактика. Това, че си тук в момента например е една от тях. Не би трябвало да се случва и по принцип не си добре дошъл.”

„Показаха ми някои спомени от мое минало съществуване на Уран. Не съм ли аз един от вас?”

„Това е информация, която не би трябвало да ти бъде давана. Ако това действително е вярно, се е случило много сериозно нарушение на протокола.”

Следователят напусна стаята и ме остави в объркване. Бях отново на изходна позиция по отношение на ситуацията, в която се намирах.

„Милтън, ти да не си ме въвлякъл в някаква междугалактическа конспирация?”

„Животът по принцип е конспирация, Майкъл. Има голямо човешко присъствие на Уран, което за съжаление усложнява твоята специфична ситуация. Работя върху проблема.”

„Не можеш ли просто да ме вземеш от Уран, както направи когато ме взе от Земята?”

„Хората на Уран са много напреднали и могат да засекат и да хванат кораба ми и да ме задържат ако открият, че аз имам пръст в това, че си в момента в този град. Те могат да следят твоята телепатична комуникация с мен, но не могат да влязат в моя ум. Така че не повтаряй нищо, което ти казвам.”

„Е добре, какво става? Аз ставам от сън, отивам за една проста разходка в парка тази сутрин и сега съм намесен в извънземни интриги.”

Вратата се отвори и един андроид влезе в стаята. Той ме сканира с един лъч, който се излъчваше от ръката му и каза, че червата ми продължават да са запечатани, така че нямам нужда от костюм преди да ме изведе от стаята.

„Фантастично! Ще запиша тази информация в CV-то си.”

Андроидът каза: „Последвай ме и не се опитвай да тичаш или да бягаш. Ако го направиш, ще те хвана и ще те сложа в килия, където ще останеш дълго време.”

„Това означава ли, че не съм свободен да се върна на Земята?”

„Нямам отговори за теб, бях инструктиран да те отведа до друго място в града.”

Андроидът ме отведе до един асансьор, в който влязохме. Бяхме на едно от най-високите нива на града, няколко мили над повърхността. Андроидът ме смъкна долу – няколко етажа под повърхността.

Асансьорът се спусна изключително бързо, поне няколко пъти по-бързо от скоростта на свободно падане, наблюдавах един екран, който показваше етажите, през които преминавахме и въпреки това нямаше никакво усещане за движение. Мина само един миг преди асансьора да достигне целта си и ние с андроида излязохме от него.

Метрополис под града

Андроидът си тръгна и ме остави сам в подземния град. Хора, които приличаха на земни човеци, минаваха покрай мен и ме гледаха сякаш съм някакъв изрод или странна аномалия. След това няколко от тях дойдоха до мен, докоснаха ме и започнаха да ме пипат сякаш не са сигурни какво виждат. След това един от тях ми проговори:

„Изглеждаш като човек. От Земята ли си? Говориш ли английски?”

„От Земята съм и очевидно говоря английски,” отговорих.

„Ти дойде тук от този асансьор. На хората е забранено да влизат в онзи град. Ти си бил в града. Кой си ти? Как влезе в този град, ако не си човек?”

Всички в насъбралата се тълпа ме гледаха изпитателно, чакайки отговора. Не бях сигурен какво да отговоря, тъй като не знаех какво мога да разкривам на напълно непознати. Бях в някакво забравено от бога място, което се намираше дълбоко във вътрешностите на голяма газова планета, около милиард мили от Земята и някакви странни хора ми задаваха въпроси. Нещата не можеха да станат по-откачени от това. Реших да избягвам отговорите на техните въпроси, вместо това зададох сам въпроси:

„Първо кажете ми какво правят хора тук на Уран, когато повечето от човешкия свят на Земята дори не вярва, че сме били на Земната луна?”

Те всички се спогледаха несигурни от това какво би трябвало да ми казват, тъй като не знаеха кой съм. След това друг един мъж, който седеше зад тълпата проговори:

„Със сигурност си гладен…”

„Дадоха ми няколко вафлички горе в града и ми казаха, че на хората не им се позволява да ядат нормална храна поради бактериите в нашата система. Не съм гладен, но искате да кажете, че може да ядете нормална човешка храна тук долу?”

„В тази зона можеш да ядеш каквото искаш. Никога не съм чувал тук да са проблем някакви бактерии. Някой друг чувал ли е за това?”

Всички поклатиха глави, показвайки че не знаят за такива правила, докато ме гледаха изпитателно през цялото време. Човекът, който ме попита дали съм гладен, се представи като „Джо”. Той каза на другите да си вършат работата докато той ме разпитва насаме. Тълпата се разпръсна, въпреки че всички бяха все още много любопитни, някои започнаха да говорят помежду си докато се отдалечаваха и ми хвърляха погледи.

Джо каза:

„Нека да отидем на място, където можем да поговорим, без да събираме тълпа. Има една кръчма не далеч от тук. Последвай ме.”

Мястото, на което се намирахме приличаше на квартал с магазини и развлечения. Имаше няколко магазина за стоки от първа необходимост и няколко витрини за възрастни, които доминираха гледката. Джо и аз вървяхме около две пресечки и влязохме в една кръчма. Беше типична селска кръчма с много малък избор на алкохолни напитки върху стъклени лавици зад синтетично изглеждащ бар с цвят на махагон. Мястото имаше първобитен каубойски вид и така и се усещаше. Изобщо не напомняше съвременно заведение. Имаше античен апарат за музика, високи столчета около бара, няколко маси и счупена маса за билярд, върху която бяха наредени някакви кутии. От джубокса свиреше Синатра. Някак всичко това изглеждаше още по-странно от това да се намирам на един милиард мили от Земята. Джо и аз седнахме на една от масите. От една задна стая излезе един андроид и ни подаде менюто. Взех от любопитство едно и го разгледах, докато Джо си поръча бира. Не поръчах нищо, защото системата ми беше запечатана и не исках да знам как ще ми се отразят храната и питиетата. Освен това не бях съвсем сигурен за Джо, който приличаше на персонаж от гангстерски филм. От това, което знаех, това място най-вероятно беше колония на затворници под града и бях изпратен тук, защото власт имащите не бяха сигурни какво друго могат да направят с мен. Опитвах се да поддържам настроението весело, за да прикрия притесненията си от Джо и от другите хора, които ни последваха към бара, но останаха отвън. Менюто обаче ме учуди и се изпуснах:

„Хамбургер и риба?! Не ми казвай, че вие тук имате крави и океан?!”

„Някаква част от храната ни идва от Земята и от други места в Слънчевата система. Нашата храна се обработва по специален начин и се пакетира и си получаваме доставките два пъти в седмицата.”

„Но какво, по дяволите, правите вие хора тук на Уран?! И как е възможно да се измине разстоянието до тук от Земята?”

„Тъй като ми задаваш такива въпроси, не мога да ти дам отговорите. Важните въпроси за мен са как и защо си се озовал тук, Майк?”

„Един извънземен ме докара на Уран и някак си съм жертва на бюрократични недоразумения.”

„Ами някои от нас също са тук по този начин. Ние го наричаме ЕТ експреса, но тая работа с бюрократичните недоразумения някак не ми се вижда вероятна. Онези на по-горните етажи не оставят хора да станат жертва на бюрократични недоразумения. Определено нещо друго се случва, но нека не се занимаваме с това сега. Има няколко хиляди хора на тази планета, но не мога да ти дам точен брой, защото никой не знае колко са. Има скрити операции, които са скрити в други скрити операции и след това, за да се усложнят нещата още повече, се появяваш и ти. На нас ни е казано, че никакъв човек не може да влезе в града, в който си бил и въпреки това ти излезе от точно този асансьор. Тук на това място няма човек, който не би дал дясната си ръка за да види какво си видял в този град, така че… какво можеш да ми кажеш за града над нас?”

„Еми това е една чиста утопия. Обитателите живеят изключително неусложнени животи за разлика от хората на Земята, където дори не може да се ориентираме за какво става въпрос в живота. На града му липсват всички проблеми, които човечеството изпитва на Земята, а предполагам и тук. Тези хора изглежда знаят отговорите, които са убягвали на хората на Земята или поне на повечето от тях. Повечето от Земната технология идва от тях, ако изобщо на това може да се вярва.”

„О, мога да го вярвам напълно. Цялото ни оборудване, андроидите и градовете, които хората тук обитават бяха направени и ни бяха дадени от тези обитатели на града над нас и въпреки това ние не можем да общуваме директно с тях. Ние общуваме чрез андроиди, но андроидите не ни казват нищо за своите господари. Участваме обаче в изграждането на един сателитен град в орбита около Уран, предполагам че това е нещо като обучение за нас. Всичко тук е като обучение.”

„А тебе как те избраха за тази задача Джо? Ти си доброволствал за да дойдеш тук? Хората от Земята просто не изчезват от Земята ей така, имат семейства, приятели. Или си роден тук?”

„Не съм роден тук, въпреки че някои от тези, които срещна преди малко са от тук и други места и планети извън Земята. Така или иначе хиляди хора изчезват от градовете по света на Земята всяка година без следа. Те ми дадоха да видя тези статистики, когато дойдоха при мен за тази задача преди много години. Аз бях офицер в специалните сили и бях във Виетнам, когато главнокомандващият ми офицер ми направи предложение да дойда тук. Моите баба и дядо, които бяха починали наскоро след като влязох в армията, ме отгледаха. Доколкото знам аз съм единствено дете и никога не съм познавал баща си, нито майка си. Никога не съм имал жена или деца. Моят командващ офицер ме попита дали искам да поема задача на друга планета в тази Слънчева система. Отне ми известно време да осъзная, че той не се шегува и приех предложението. След като го направих, те ме взеха по време на една престрелка, която имаше моя взвод по време на рутинен патрул. След тази битка ме обявиха за безследно изчезнал в мисия и следващото нещо, което ми се случи е, че се намирах на космическия кораб към Уран. Какво ми обясняваш за поразителни събития?! Бил съм обратно на Земята няколко пъти с нова идентичност. Защитих докторат по социология в университет от IVY лигата, където ме приеха като студент по програма за външен обмен.”

Седях с гръб към вратата слушайки Джо, разсеян от неговата странна история. Тогава един от хората, които ме бяха спрели по-рано, при слизането ми от асансьора, влезе в кръчмата. Човекът погледна Джо за да получи позволение да дойде до масата. Аз хвърлих поглед към него, но не ми направи голямо впечатление, мислейки че той иска да се присъедини към нас за едно питие. Обърнах се обратно към Джо, когато човекът мина зад мен и ме удари по главата с нещо. Паднах на земята сякаш ме бяха простреляли в главата. След това двамата хванаха безчувственото ми тяло и го завлякоха в един асансьор в задната част на бара. Знаех подробностите, защото Милтън ми ги показа по-късно. Милтън ми каза, че асансьора е слязъл надолу няколко етажа и е спрял. Джо и другият са ми издърпали тялото и са ме влачили няколко метра и са ме оставили там на пода. След това те се върнали в асансьора и се качили обратно горе.

Няколко минути минаха преди да дойда в съзнание. Събудих се с огромно главоболие и отзад по ризата и врата ми имаше кръв. Опипах задната част на главата си и си дадох сметка, че най-вероятно са искали да ме убият и са си мислели, че са успели. Първо си помислих, че са ме простреляли в главата и едва не изпаднах в шок представяйки си този сценарий, но кървенето беше спряло и не изглеждаше да имам дупка в черепа си, която да мога да напипам, но имаше много болезнена цицина. Огледах се все още замаян, но не бях сигурен къде се намирам. Не ми отне дълго да си спомня, че не съм на Земята, а съм на някакво много странно място. Когато възвърнах способността си да разсъждавам си зададох въпроса: в тази Слънчева система има ли изобщо някой, на който да мога да се доверя.

Събрах сили и се изправих, и въпреки че залитах малко, успях да се задържа в изправено положение. Бях в едно огромно място подобно на пещера, което изглеждаше като склад изпълнен с много странни контейнери. Тези машини или съоръжения се простираха във всички посоки до безкрай. Мястото беше огрято от изкуствена дневна светлина, също като града по-горе, но изглеждаше напълно пусто. Нямаше никакви звуци или знаци за механични или биологични същества. Бях сам и се чувствах сам до мозъка на костите си. Това беше ужасно чувство. Имаше безкрайни редици от огромни машини с гладки метални повърхности навсякъде около мен. Каквото и да бяха, машини или нещо друго, те не издаваха никакъв звук и не вибрираха като машините на Земята. Една болезнена тишина беше обгърнала това място и въздуха му и изглеждаше, че сякаш съм единствения човек, който е жив във Вселената. Чувствах се изоставен и потънах в ужасна депресия. Погледнах часовника си и беше само седем часа следобед земно време. Не можех изобщо да повярвам, че все още е същия ден. Тази откачена одисея, в която бях хванат се придвижваше много бавно. Не бях убеден, че часовника ми работи, защото ми изглеждаше сякаш съм напуснал Земята преди поне два три дни, ако не и по-отдавна.

„Милтън, чуваш ли ме? Изморих се от всичките тези забавления и игри. Какъв е мотива стоящ зад цялата тази конспирация и тъпотия? Не ми пука, за това че на тая скапана планета има хора! Изобщо не ме интересува това, че има разумен живот извън Земята! Моля те дай ми нормалния ми скапан живот!”

Милтън не отговори. Предположих, че може би мястото и стаята, в която съм блокира телепатията на Милтън. Това беше доста изнервящо, тъй като това беше единствената ми връзка обратно със Земята. Отидох до асансьора, от който предположих, че съм изсипан. Исках да се кача обратно горе, но нямаше никакви копчета. Асансьорите се управляваха по някакви начини, които ми бях непознати. Целият този стрес ужасно ме беше изтощил. Чувствах се гладен, жаден и толкова вбесен, че не можех дори да мисля свързано. Изобщо не знаех какво се случва и бях безпомощен да направя каквото и да било и това напълно ме изкарваше от равновесие. Черешката на тортата беше факта, че някакви ченгета имаха наглостта да запушат отделителната ми система, без да ми дадат инструкции за това какво да правя в странната ситуация, в която се намирах. Не знаех дори дали мога да изям някой плъх наоколо, без да нараня вътрешните си органи. Имах нужда да се изпикая. Тъй като нямаше тоалетни наоколо, се изпиках на вратата на асансьора.

„Какъв откачен ден е този!!!” – изкрещях с отчаян глас, докато седях пред асансьора и блъсках по вратата.

Осъзнавайки безсмислието от това да викам на врата на асансьор, се обърнах и тръгнах в изследване на огромното помещение и в търсене на друг изход. Това помещение изглеждаше, че продължава до безкрай. Имаше огромни тръби по високия таван, но те не бяха свързани с големите машини отдолу. Машините или каквото бяха, изглеждаха зловещо в тишината и монолитността си. Обикалях около тях опитвайки се да разбера какво представляват. Нямаха никакви обозначителни знаци и не разкриха тайните си. Времето се влачеше и не успях да намеря никакъв изход. Умът ми прожектираше ужасяващи образи на големи извънземни пашкули, вместо на машини. Доста се бях изплашил. Вървях четиридесет минути в една посока и не видях никакви признаци за хора, андроиди или плъхове. Гладът прави откачени неща с ума и ако бях видял някой плъх щях да се опитам да го хвана и да го изям. Страхувах се от мисълта какво бих направил ако ми се наложи да остана повече от ден без истинска храна. Гледката докъдето ми стигаше погледа, беше абсолютно еднакви безшумни неща и безкрайни тръби, които се простираха над тях. Явно тези машини служеха на горния свят по някакъв начин. Подът на помещението беше стабилен, гладък материал, подобен на цимент, но черен като асфалт, стените и тавана бяха сиви, направени от същия подобен на цимент материал. Разстоянието от пода до тавана беше около шестнайсе – седемнайсе метра. Тази зала не беше като прав и тесен тунел. Беше по-скоро като подземна мина с дебели колони, които бяха на около сто метра една от друга.

След около час безсмислено скитане забелязах нещо в далечината, което се придвижваше към мен. Беше нещо като превозно средство и се придвижваше много бързо. Машината изглеждаше сякаш ще ме удари, така че се отместих от онова, което мислех, че е пътя й. В момента, в който го направих, тя интелигентно коригира курса си към новото ми положение. Не можех да надбягам това нещо и изглеждаше, че няма да мога и да го избегна. Отвърнах лице от него и се свих за удара, очаквайки че ще ме прегазят. За мое учудване това превозно средство стигна до мен с бясна скорост и едва не ме докосна, но спря на място. Не знам как, но андроидът, който го управляваше, не излетя от мястото си, както човек може да очаква от такова внезапно спиране. Консервативната ми преценка беше, че това нещо се движеше с повече от двеста километра в час. Кинетичната енергия и инерцията не изглежда да важаха за тази технология. С каква физика живеят тия хора, се запитах. Това превозно средство беше с две седалки, на нещо като въздушна възглавница. Отгоре изглеждаше като торпедо. Андроидът ми каза да се кача. Скочих на задната седалка и то се изстреля назад. Вместо да направи завой, то тръгна назад и бързо набра скорост. Андроидът някакси беше обърнал посоката си. Сега беше с лице към движението. Седалката се обръщаше наопаки. Моята седалка също се завъртя и аз също започнах да гледам напред. Нямаше никакво стъкло отпред и въпреки това никакъв вятър не ни духаше в лицата, докато пътувахме с огромна скорост. Километрите машинарии се размазаха поради скоростта, с която се движехме като телефонните стълбове покрай магистрала. Странното превозно средство нямаше никакъв механизъм за управление или други видими контролиращи механизми. То беше някак свързано с мозъка на андроида или поне така изглеждаше. Аз не зададох на андроида никакви въпроси знаейки от минал опит, че андроидите никога не дават полезна информация.

След като изминахме известно разстояние, превозното средство се доближи до нещо, което изглеждаше като стена. Андроидът не забави и продължи към стената с ужасна скорост. Затворих очи и хванах главата си, готов за удар. В последния момент се появи един отвор в стената и превозното средство се изстреля през него като куршум. След това отворът се затвори незабавно зад нас. Беше като отваряне и затваряне на бленда на фотоапарат, по-бързо от мигване на око. Бях много надълбоко в заешката дупка.

„Реалността е просто една илюзия, макар и много настойчива.”

Алберт Айнщайн

КОСМИЧЕСКИ ТЕРМИНАЛ УРАН

Внезапно се озовах в друга част от космическата станция, далеч от моето шкафче. Милтън блокира онова, което той или неговите помощници бяха направили, за да ме подготвят за моето пътуване до Уран. Бях разочарован, защото исках да разгледам какво има в някои от другите кутии, преди да си тръгна, но той не ми остави шанс. Не знаех кога и дали изобщо ще имам възможност да разгледам тези кутии в бъдеще. Идеята, че в кутиите имаше неща от други светове, ме изпълваше с любопитство. Единствената кутия, която успях да отворя събуди множество спомени от детството ми  – за това че съм бил част от космическата програма още от най-ранните си години. Много въпроси се появиха в мен. Въпроси, на които Милтън не изглеждаше склонен да отговаря. Когато затворих кутията, в мен остана само информация, която щеше да ми послужи през деня. Останалото някак си отплува. Можех само да си представям какви спомени са заключени в някои от тези други кутии.

Сега бях обратно в основната зала от станцията с магазините, но явно на някой от другите й краища. Великолепното Слънце продължаваше да изпълва гледката и неговият вид продължаваше да буди страхопочитание в душата ми. Само един поглед към Слънцето беше достатъчен и съществото ми се изпълваше с неизразима радост. Определено със Слънцето е свързано много повече отколкото ние хората разбираме, но тази мистерия остана скрита в торбата знания на Милтън и той не ми разказа в какво се крие магията. Обеща да ми разкаже малко за Слънцето и неговите свръхестествени качества по време на бъдещи посещения. Пред остъклената стена, която гледаше към Слънцето, имаше големи тълпи хора. Имаше множество терминали към различни планети и други мистериозни местоназначения. Пред всеки терминал имаше дълги опашки, нещо което добавяше към интригата и вълнението на цялата ситуация.

Милтън ми каза да се наредя на първата опашка, до която стигнах. Огромни кораби се бяха скачили със станцията и хора влизаха в тях като дълги пътечки от мравки. Никой не носеше багаж, чанти или раници. Всеки човек беше само с дрехите, с които беше облечен. Стотици огромни кораби бяха събрани в едно малко ъгълче на огромната стъклена структура. От мястото, на което стоях, корабите изглеждаха като наболи косъмчета по станцията. Виещите се редици от хора се придвижваха бързо по платформите и изглеждаха като потоци кръвообращение в огромното пространство на атриума, или като делтата на река, която излива потоци хора в залива и в отворените усти на гигантските кораби. Докато се придвижвах към корабите, тази гледка събуди в мен целия спектър човешки емоции.

Забелязах че много от хората на моята опашка бършеха сълзи от очите си, докато се удивляваха на невъобразимата панорама, разгърнала се пред нас. Аз също бях поразен и изпълнен с преливащи емоции. В крайна сметка сълзи на радост замъглиха погледа ми към космическото великолепие около нас. Някои хора встъпваха встрани от опашката и падаха на колене, сякаш се молят. Може би някои просто бяха обзети от прекалено силно вълнение и имаха нужда от почивка. Изглеждаше, че всеки пътува сам без семейство или приятели, с които да споделя преживяването. Много исках да имам семейството си около себе си по време на това пътуване, което толкова разшири кръгозора на душата ми. В моята опашка нямаше малки деца или който и да било, който да изглежда под осемнадесет годишна възраст, но виждах деца в някои от другите опашки. Изглеждаше, че съотношението между жени и мъже беше еднакво. Някои хора бяха много стари, може би към деветдесетте, но всички изглеждаха сякаш са в добро здраве. Всички в моята опашка можеха да се движат без бастуни или чужда помощ.

„Милтън, ти сякаш си с мен, независимо къде се намирам. Ще ме придружаваш ли по време на това пътуване? Ако не – ще можем ли да поддържаме връзката си, както в момента?”

„Аз няма да ходя на Уран. Ще бъда в околността на Сатурн и въпреки това ти и аз ще бъдем в контакт, както сме в момента, почти през цялото време. Разстоянието няма никакво значение за умствените вълни, които ще използвам, за да се свързвам с теб.”

Корабът, към който се придвижвах, беше нараснал от малкото блещукане, което виждах в началото когато се присъединих към опашката, до едно цилиндрично чудовище, което се извисяваше непосредствено пред мен. Това нещо беше като танкер повече от сто етажа висок и два пъти по-дълъг. Беше катранено черен и почти невидим на тъмно. На фона на Слънцето корабът изглеждаше зловещ и имаше много странно присъствие. Беше подтискащ и омагьосващ, всичко в едно много странно усещане. Около стъклената структура имаше много по-големи космически кораби, пред които онзи, в който влизах беше като джудже. Само можех да си представям към какви чудни местоназначения бяха потеглили тези гигантски кораби.

Милтън коментираше само нещата, които пряко ме засягат, така че разсъжденията за другите и техните местоназначения бяха оставени на въображението ми. Влязохме в цилиндричния кораб, по средата. Той беше прикачен към стъклената структура като рибка анциструс залепнала за стъклото на аквариум. Застанал точно на входа му, човек виждаше само един огромен черен диск без никакви обозначения. Платформата, която водеше към входа, беше прозрачна и съвършено центрирана към този вход, от нея можех да видя цялата предна част на цилиндъра от горе до долу. Редицата от хора се придвижваше бързо натам. Щом веднъж влязох вътре се приближих към нещо, което изглеждаше като огромна, въртяща се пчелна пита. Целият кораб се състоеше от малки каюти за по един човек, които бяха по цялата му дължина. Много редици такива каюти бяха наредени една върху друга, като рафтове в хлебарска пещ. Вътрешността на цилиндричния кораб се въртеше бавно, без да спира. Въртенето беше като Виенско колело със стотици разделения на всяко ниво. Пристъпих в едно от тях, то се затвори, запечатвайки ме вътре.

Изобщо не се чувствах нервен от това, че съм се озовал в един странен пашкул, който щеше да излети към периферията на нашата слънчева система, на около три милиарда километра. Какво не беше наред се запитах. Винаги съм бил клаустрофобичен или поне така си мислех, но това малко пространство изобщо не ме притесняваше. Може би Милтън ме беше упоил, когато ме беше подготвил за пътуването ми, но всъщност не се чувствах упоен. Изобщо нямах представа какво ме очаква по време на това пътуване. Що се отнася до мен, щеше да е същото ако бях скочил в един активен вулкан. Какво щях да правя когато стигнем до този замръзнал газов гигант, наречен планета, беше отвъд разбирането ми. Изобщо не ми пукаше. Исках да отида и се чувствах благословен, че ми е предоставена тази възможност.

Милтън изобщо не се занимаваше да ми дава подробности за това пътуване. Той не каза колко време ще продължи пътуването или защо отивам на такава далечна планета, нито ми обясни защо другите хора отиват там. Зададох на Милтън всички тези въпроси, но той не отговори. Погледнах часовника си, забелязах, че съм в това лудо и чудно пътешествие около 3 часа без никаква идея кога трябва да приключи, а и не исках да приключи. Можех да седя изправен в малката каюта, но не за дълго. Една металична платформа се издигна от пода на около два фута и спря. Докато тя се издигаше, се принудих да седна на нея. Тогава Милтън се включи и ми каза да легна и да не се притеснявам за онова, което ще се случи, то е напълно безболезнено и безопасно.

„Можеш ли да ме виждаш, Милтън?”

„Да. Наблюдавам мислите ти, също имам и визуална картина. Виждам онова, което виждат очите ти и онова, което умът ти мисли или възприема за заобикалящата те среда.”

Въздухът от каютата ми беше изсмукан и след това тя бързо се напълни със субстанция подобна на гел. Докато този гел изпълваше помещението, загубих съзнание и въпреки това останах в някакво състояние на необяснимо осъзнаване. Съзнанието ми не беше вътре в помещението или вътре в главата ми, можех да виждам своята килийка и тялото ми, сякаш се носех някъде извън нея и над нея. Някак си бях отделен от тялото си.

Планетата Уран

Цилиндричният кораб се скачи с една огромна тъмна площадка, подобна на космически порт в орбита около Слънцето, от което бях потеглил. Другите цилиндрични кораби с различни размери също се скачваха на многобройни места от четирите страни на вертикалната структура или космическо пристанище. Виждах това, дори докато моето спящо тяло оставаше в своя гел вътре в цилиндъра. Секунди след скачването на кораба, гелът или пяната от моята килийка се абсорбира обратно в стените и аз незабавно възвърнах пълното си съзнание. Докато сядах, вратата се отвори. Излязох от каютата, без да чувствам каквато и да била умора или сънливост. Не чувствах никакви ефекти от полета или от гелоподобния материал, в който бях през целия си път до Уран. Нямаше никакъв остатък от него или влага върху мен или дрехите ми. Излязох от там толкова сух, колкото бях влязъл. Нямах никакви спомени за самото пътуване и все пак напълно осъзнавах себе си и можех да виждам около себе си по време на полета. Той изглеждаше мигновен. Последвах останалите, които излизаха от своите каюти и се насочваха навън в стройни редици, сякаш това беше репетирано стотици пъти. Всички хора изглеждаха сякаш току що излизат от метро или от автобус и се отправят към работа. Никой не говореше докато слизахме от този огромен кораб, но някои ми се усмихнаха, докато се отправяхме към изхода. Влязохме в една огромна остъклена зала, която гледаше към Уран. Помнех планетата от първото си посещение тук като дете. Тогава не ми беше направила такова впечатление като този път. Едва не паднах от гледката на странно изглеждащата планета. Двама или трима, може би и повече от пътниците припаднаха за кратко след влизането си в тази зала. Най вероятно онези, които паднаха, бяха поразени от величествената гледка на планетата, а не от някакви ефекти от полета. Помогнаха им някои от другите пътници. Те се съвзеха веднага и след това продължиха с останалите.

Бях онемял и поразен от гледката на Уран и не можех да откъсна очи от нея. Уран беше сюрреалистичен. След това дойде шока от осъзнаването, че сме на милиарди мили от Земята. Седим там, гледаме една от най-далечните планети от нашето Слънце, на самия край на Слънчевата система. Кой би повярвал на това?! Бях там и не можех изобщо да го обгърна с малкия си ум. Странното беше, че цялото пътуване беше отнело по-малко от колкото се лети със самолет от Сейнт Луиз, Мисури до Хюстън, Тексас. Това беше неразбираемо.

„Милтън, как стигнахме до тук толкова бързо? Това е по-бързо от скоростта на светлината, това е невъзможно и нелогично според нашата човешка физика. Просто не става.”

„Невъзможно е само от гледната точка на технологичното развитие на 21-ви век. Иначе определено е възможно. Ние използваме технология, която е хиляди години напред от онова, което е достъпно за вас на Земята. Скоростта на светлината не е фактор в нашето придвижване. Не повече от колкото е фактор скоростта на един файтон за вашите самолетни полети над земните океани.

Колко от учените принадлежащи на каляските биха повярвали, че е възможно огромни самолети да носят по петстотин души и да прекосяват океаните за няколко часа. По същия начин, по който и днешните ви учени не могат да бъдат убедени, че междупланетното пътуване за няколко часа е не само постижимо, но реалност в галактиката от звездни системи, наречена Млечен път.”

Конспирация

Пръстените около Уран бяха перпендикулярни на планетата по начина, по който ги гледахме от този коридор. Уран изглеждаше като огромна топка, в момента в който преминава през няколко цветни пръстена. Отенъка на пръстените беше като на дъга, докато те отразяваха електромагнитните вълни от далечното Слънце.

Аз и други хора в коридора бяхме опиянени от планетарното представление на луни, пръстени и мистична аура, която обгръщаше Уран. Скоро стана ясно, че не всички, които слязохме от нашия кораб, бяхме туристи. Не-туристите се разграничаваха от тълпата основно по своят тъжен вид и липсата на ентусиазма, който беше обзел останалите. Малцина забелязаха тази малка група хора, които бяха слети в тълпата, но по някаква странна причина аз ги забелязах. Те изглеждаха сякаш не искат да бъдат там изобщо и това ме обърка. Скоро стана ясно защо изглеждат толкова притеснени. Не-туристите знаеха нещо, което останалите туристи не знаеха. Сякаш от нищото десетки еднометрови, сиви извънземни същества, най-вероятно андроиди, навлязоха в току-що пристигналата тълпа и започнаха на привидно случаен принцип да вадят хора от нея, най-вече онези с унилите физиономии.

„Не се притеснявай, Майкъл, не всеки е тук по същите причини, по които си ти и другите туристи. Някои от хората, с които пътуваше, излежават един вид присъди и ще бъдат изтеглени.”

Андроидите излязоха от тълпата като всеки от тях водеше за китката по един човек към една група асансьори. Онези които бяха отвеждани, не изглеждаха особено уплашени, сякаш разбираха какво се случва и бяха очаквали да се случи. Никой не се опитваше да избяга от ниските извънземни създания, които явно изпълняваха ролята на полиция. Останалата част от тълпата сякаш не беше развълнувана от тази фина демонстрация на власт, която се случи под носа ни и това ми се стори странно. Сякаш всеки от тях беше получил уверение от неговия или нейния собствен Милтън-персонаж, както го бях получил и аз. Разстрои ме онова, което видях. Тихата, но в същото време агресивна природа на извънземните същества уталожи емоциите ми от иначе уникалното преживяване.

След като Милтън ми каза да не се притеснявам се опитах да не оставям онова, на което бях станал свидетел да ме разсейва и продължих да се наслаждавам на чудесата на Уран и неговите запленяващи луни.  Това пътуване определено изглеждаше многообещаващо и не исках нещо да го обърка. Въпреки това обаче, то определено се обърка.

Нещата взеха внезапен неприятен обрат, който не бях предвидил, особено след уверението, получено от Милтън. Докато си проправях път към една по-хубава гледка, от една платформа за наблюдения на по-горно ниво, студена ръка се протегна зад мен и ме хвана за лявата китка. Обърнах се да видя кой се осмелява да ме спира по този груб и силов начин. Едно от тези малки сиви създания държеше ръката ми и ме изведе от тълпата заедно с другите престъпници. Бях напълно паникьосан.

„Милтън, какво се случва? Защо ме отвеждат?”

„Запази спокойствие, Майкъл. Ще трябва да разбера какво е причинило това объркване.”

Опитах се да се отскубна от това нещо, но изобщо не можех да помръдна ръката си. Малкото чуждоземно създание имаше хватка като клещи и неземна сила, невъобразима сила за създание с размерите на деветгодишно дете. Това обясняваше защо не-туристите не се опитваха да се съпротивляват и пасивно ходеха след андроидите. Те разбираха безсмислеността на опитите да се избяга от тези създания. Останалите хора изобщо не изглеждаха загрижени от това, че някаква сган от чуждоземни ченгета отведе някои от нас в неизвестна посока. Те продължаваха да разглеждат космическата станция без мен. Бях напълно вбесен. Бяха ми провалили чудната ваканция заради някаква глупава извънземна бюрократична боза.

Междувременно аз и другите нежелани бяхме отведени на едно по-ниско ниво от космическата станция в нещо като товарен асансьор, в който всичките бяхме натъпкани като сардини. Клаустрофобията ми се върна. За щастие пътуването с асансьора продължи кратко и те натовариха около шестдесет от нас в една просторна совалка, която ни чакаше на това ниво. Не видях никакви жени сред нас. Всичките бяхме хора, мъже, поне на външен вид. Сякаш аз бях най-старият от тях. Другите изглеждаха в двайсете, трийсете и четиридесетте.

„Милтън, къде ме отвеждат?”

Нямаше отговор.

За пръв път от срещата ми с Милтън тази сутрин се почувствах наистина сам. Цялото удоволствие от предишните моменти бързо се превърна в отчаяние. То не беше сякаш съм се загубил в някакъв град на Земята, където в крайна сметка щях да намеря решение на ситуацията си. Аз бях на милиарди километри от Земята без никаква представа или насоки, разчитах изцяло на Милтън, а той самия изглеждаше в неудобно положение.

Совалката в която бях натоварен, беше кръгла и около 12-13 метра в диаметър, с големи прозорци от тавана до пода, вътрешността й светеше ярко и целият кораб беше една голяма отворена сферична стая. Не се виждаше какво го движи. Нямаше видим пулт за управление или кокпит, само таван и под и стъклени прозорци между тях. Липсваха седалки или други стабилизиращи устройства като дръжки, подобни на тези в метрото и автобусите на Земята. Андроидите не влязоха с нас в совалката, което ми се стори странно. Те просто ни отведоха до нея, натовариха ни и след това си тръгнаха, най-вероятно за да тормозят някои от неподозиращите хора, които идваха с другите кораби. Аз влязох в совалката последен и тя се затвори зад мен. След като се затвори вратата, аз я ритнах и паднах на пода, както ми се беше случило в кораба на Милтън по-рано тази сутрин. Очевидно този затворнически кораб беше направен от същия здрав, подобен на гума материал, както и кораба на Милтън. Извиках с всичка сила:

„Никой ли не говори английски?!”

Никой не отговори. Някои обаче погледнаха в моята посока за миг, сякаш бяха раздразнени от моя безсмислен и детски гняв. Повечето се бяха вторачили в планетата, която изпълваше прозорците. Други се разхождаха из кораба сякаш размишляват върху съдбата си. Никой от тях не проговори и дума през цялото време нито на мен, нито на някой друг.

Совалката се откачи от станцията минути след като се бяхме качили. Нямаше никакви обявления и индикации за това, накъде тръгваме. Тя просто се откачи и сякаш започна да пада свободно към планетата Уран, спускайки се стотици километри със страшна скорост. След няколко минути подобно падане, тя се стабилизира. След това се изстреля право към планетата с ускорение, което би трябвало да ни залепи към обратната стена и въпреки това, никой не изглеждаше повлиян от гравитационни сили по какъвто и да било начин, нито по време на падането, нито по време на набирането на скорост. Совалката пътуваше с няколко стотин мили в час, сякаш беше ракета на стероиди. Естествено това беше само предположение от моя страна, защото нямаше начин да знам всъщност колко бързо се движим. Всичко, което на този етап можех да кажа за човешката технология е… Каква технология?!? Нашата човешка технология беше в каменната епоха в сравнение с онова, което се случваше в някои части на нашата слънчева система.

Корабът прониза атмосферата без признаци на никакво триене, никакви пламъци или горещина не се усещаше около прозорците, както би очаквал човек при навлизането в плътна атмосфера. Не съм физик, но знам че, когато материя се сблъска с материя при тези скорости се създава триене и огромна горещина. Затова метеоритите, когато се сблъскат с атмосферата на Земята се превръщат в падащи звезди и изгарят, преди да стигнат до повърхността. Този кораб се държеше обаче като свръхестествен пашкул, който някак предпазваше материята от ефектите от друга материя. Поне така ми изглеждаше.

Атмосферата на Уран беше със синьо-зеленикав отенък, но когато минахме през слоя облаци, цветовете станаха по-ярки и с много нюанси на оранжево и червено. Цветовете бяха увеличени, подсилени от скоростта и смесени с отраженията от слабите слънчеви лъчи, които достигаха планетата. Погледнах по посока на Слънцето и можех да видя едно бледо и все пак сияйно светлинно тяло, което беше заобиколено от  корона от бели, подобни на мъгла газове.

Под студените облаци на Уран, корабът се приближи до една солидна обвивка, която сякаш обгръщаше градовете под нея. Тя изглеждаше металическа и сякаш покриваше голяма площ над планетата. Поради скоростта на кораба беше трудно да се преценяват разстояния и размери, но тази обвивка покриваше доста голяма площ. Естествено изхождах от предположението, че някъде долу има земя към центъра на планетата. Тази структура изглеждаше като обърната наопаки чаша. Според моя часовник, бяха минали само няколко минути откакто се бяхме качили на совалката и тя вече беше пристигнала до своето местоназначение, някъде в обвивката на града.

Корабът премина през металически изглеждащия пашкул, без да спира или забавя движението си, пронизвайки го както игла минава през плат. Бях сигурен, че ще се сблъскаме, но бях единственият от пасажерите, който показа някакво притеснение.

След като се озовахме в огромната структура, корабът се прикачи към една от външните стени, заобикалящи града. Външната бариера, която беше изглеждала металическа, сега изглеждаше подобна на стъкло, гледана от вътре. Това стъкло усилваше слънчевата светлина. Стигнах до това заключение, защото слънцето изглеждаше много по-ярко от вътрешността на това място, отколкото беше изглеждало, докато бяхме в орбита около планетата. Вратата на совалката се отвори и разкри една масивна зала, която беше подобна на най-натоварените летища на Земята.

Заточениците излязоха от совалката без придружители. Очевидно знаеха накъде да се отправят, но аз определено не знаех. Излязох последен, без да съм сигурен, че изобщо трябва да излизам. Желанието ми за приключение беше намаляло значително поради обстоятелствата, в които се бях озовал.

Хората изчезнаха в тълпите човешки и нечовешки същества, които изпълваха мястото като орди, пазаруващи на Коледа. Някои от тях лесно можеха да минат за човеци, като онези, които бяха в совалката с мен. Други бяха определено различни, може би някакъв вид хибриди. Някои бяха повече от два метра високи, но болшинството бяха някъде около метър и осемдесет, горе-долу.

Залата беше много голяма с множество нива и платформи като онези в космическата станция близо до Слънцето. Нас ни бяха стоварили на най-горното ниво на тази сграда, което беше обгърнато от голям стъклен купол, стотици метри широк. Гледката от там беше величествена и се виждаха много звезди във вечерното ураново небе.

Започнах да ходя в огромното пространство като загубено дете в странна земя. За първи път от тази сутрин се почувствах гладен и жаден, но нямах къде да отида и нямах идея от къде да получа отговори за необичайните събития, които ми се бяха случили. Преди да потегля към парка сутринта бях изял една лека закуска и имах обичая да хапна нещо и преди обяд. Този ден не бях ял нищо преди обяд, нито бях обядвал. Храната в космическата станция не се броеше, защото не беше истинска храна според Милтън. Следвах носа си надявайки се да усетя миризма на някакви магазини за храна, изхождайки от презумпцията че извънземните същества на това място консумират нещо подобно на онова, което ние хората ядем. Носът ми изобщо не отчиташе никакви миризми. Имаше обаче едно място, което изглеждаше сякаш  е нещо като зона с ресторанти и се отправих в тази посока. Имаше маси и столове и същества, подобни на хора слагаха неща в устите си. Хората или каквито там бяха седяха около масите и ядяха точно както си се яде на Земята. Реших, че съм уцелил джакпота докато не осъзнах, че нямам пари и се съмнявах, че приемат Visa или Mastercard. В този момент не ме беше грижа дали храната е ядлива за хора като мен. Бях готов да рискувам, ако мога да се добера до малко храна. Оказа се, че парите са най-малкия от проблемите ми. Преди да достигна до мястото с ресторантчетата почувствах здравата хватка на андроида около ръката си. Едно от тези малки същества дойде и ме отведе в обратната посока. Беше ужасно плашещо това, как тези дребни създания се промъкват зад мен, без дори да мога да ги видя, че идват. Съществото бързо ме отведе надалеч от тази зона, сякаш бях прокажен, който се е опитал да се измъкне от колонията на прокажените. Трябваше да вървя бързо, за да държа темпото, докато ме влачеха по пода като парцалена кукла.

Извънземният ме отведе до една стая недалеч от там, където бях слязъл от совалката преди малко. Сложи ме в стаята и ме остави там. Никога преди не се бях чувствал толкова сам. Вратата нямаше дръжки и аз бях затворник. В единия край имаше маса и няколко стола. Седнах на един от столовете и отпуснах глава на ръцете си, умствено изтощен от странната си дилема. Минаха няколко мига и един човешки изглеждащ индивид влезе през вратата и незабавно започна да ме разпитва. Гледах го с едно око, докато главата ми оставаше върху ръцете. Не показах никакъв ентусиазъм от присъствието му.  Тогава изведнъж се усетих, че той говори на съвършен английски. Той ми беше ядосан по някаква причина и настояваше да седна изправен и да го слушам.

„Кой си ти и защо си тук?” искаше да знае той „И как успя да влезеш в този град? Не ти е позволено да си в този град.”

Бях въодушевен, че някой, с който мога да разговарям съществуваше и изобщо не ми пукаше дали това е член на Гестапо. Изправих се от масата, както той ме беше накарал и му отговорих.

„Един извънземен на име Милтън ме изпрати тук.”

„Кой или какво е Милтън?”

„Един извънземен и аз го срещнах тази сутрин на Земята. Той ме качи на кораба към тази планета. Корабът се скачи с една космическа станция в орбита около Уран. След като слязохме от кораба, същия вид същество, което ме докара тук в тази стая, ме хвана и ме сложи на совалката, която дойде тук.”

„Искаш да ми кажеш, че си тук, заради някаква откачена грешка? Това ли казваш? Много рядко се случват такива неща. Те са почти невъзможни. Някой или нещо е искало да си тук и те е оставило да минеш през нашата непробиваема система за сигурност.”

„Гладен съм, може ли просто да получа нещо за ядене и пиене. И ако ми потрябва да отида до тоалетната, къде да отида? Предполагам тук нямате тоалетни?”

„Има хора на тази планета, но в този град са много малко. Хората, които са в този град са под карантина и са на специална диета. Човешките храносмилателни системи са доста различни от нашите. Вие хората имате бактерии в червата си, които ние не можем да понесем. Имам няколко  гофрети, специално питие, което може да изпиеш и ще накарам един андроид да ти донесе малко, след като спрем с разпита. Тези гофрети няма да оставят остатък в системата ти, но ще ти дадат енергия. Тук обаче няма тоалетни, които да са ти позволени за използване.”

„Колко дълго ще бъда под карантина?”

„Докато не напуснеш. Това ще се случи когато получим разрешение и инструкции за това, какво да правим с теб.”

„Има материали за четене с картинки, или можеш да гледаш нашата версия на телевизия. Можеш да го контролираш от масата, където са и материалите за четене.”

Следователят излезе от стаята в мига, в който спря да говори. След като той си тръгна, в стаята влезе един андроид, подаде ми две гофрети и малка чаша с течност и напусна на свой ред. Гофретите бяха с размерите на бисквита, а течността също беше много малко количество и въпреки това те свършиха работа и  след като ги изядох не бях нито гладен, нито жаден. Чувствах се като затворник и потърсих нещо, което да разсее ума ми от обстоятелствата. Взех нещо като телевизионно дистанционно и с него успях да отприщя хаос от звуци и визуални картини, които се появиха от всички повърхности на стаята. Четирите стени, тавана и пода светнаха като триизмерна телевизия, буквално обгръщайки ме в странни звуци и умопомрачаващи картини. Няколко програми течаха едновременно и сякаш още десетки програми се сменяха по всички канали или поне така изглеждаше на човешкия ми ум. Стаята се превърна в огромен объркан хаос, докато вълна след вълна от огромни животоподобни картини бомбандираха ума ми. Хвърлих дистанционното обратно на масата сякаш беше някакъв адски предмет. За щастие всичко се изгаси и стаята възвърна нормалния си вид. Бях на края на силите си и нямах нужда от подобни шокиращи случки. Седнах обратно на масата и склоних глава, след това се обади Милтън.

„Здрасти, Майкъл.”

Животът се върна в мен и започнах да обикалям около масата с подновена енергия, обзет от огромна радост.

„Къде по дяволите беше, Милтън?! Толкова се радвам да те чуя. Успя ли да оправиш тази каша, така че да изляза от този затвор и по възможност да се върна към състоянието, в което ми е приятно да съм тук? Ако изобщо това е опция на този етап. Или да ме върнеш в обратно в къщи?”

„Никакво объркване не е имало. Това беше целенасочено. Исках да видиш малко от другите цивилизации в тази слънчева система, така че накарах един от андроидите да те отведе в совалката. Ти не би трябвало да си там, както съм сигурен, че вече знаеш. На тях не им харесва, когато правим тези неща, но ги толерират. Ти не си опасност за тях, защото запечатахме храносмилателния ти тракт, преди да те качим на транспорта към Уран.”

„Е, това щеше да е много добре да го знам, Милтън. Щеше да ми спести малко умствени мъчения. Имаш ли някаква идея изобщо за онова, през което преминах. Определено съм впечатлен от това място. Тяхното общество изглежда подобно на онова, което имаме на Земята. Само дето технологично изглеждат много десетилетия напред.”

„Те са много по-напреднали от Земята. Дори не са в същата категория като Земята. Те много лесно поемат информация и се радват изключително много на живота си, което не е като на Земята, където хората най-вече се опитват да издържат живота си. Получи един намек за това колко бързо могат да поемат информация когато включи тяхната телевизия, която за тях е нормално забавление. Те дишат въздух подобно на хората, но консумират храна, която не оставя остатък. Ядат и пият малки количества храна в сравнение с хората. Не се разболяват, защото нямат същите вътрешни органи както хората. Следователно остават физически и умствено здрави през целия си живот, точно за това започват да се дразнят, когато пробутаме някой човек сред тях, който би могъл да създаде дисбаланс в тяхната сложна биологична система. Но ние сме с една стъпка напред пред тях и ти не представляваш опасност за града.”

„Разкажи ми още за тях, Милтън, ако нямаш нищо против.”

„Градът, в който се намираш е едно стабилно общество. Той не се е развил до това състояние в течение на времето. Той беше изграден така от самото начало. Градът няма да напредне повече или да западне. Той си остава стабилен в продължение на милиони земни години. Популацията на този град е около сто милиона, без да включваме андроидите и посетителите, които са легално тук и нелегалните като теб.”

„Сега включи телевизията и аз ще намеря станция, която ще ти хареса и ще махна останалите.”

Взех дистанционното и само стената пред мен се включи, показвайки поглед към града отвън. Този град се намираше в структура подобна на тръба, увиснала над повърхността на Уран, която се простираше няколко мили навън в атмосферата. Диаметъра на тръбата, в която се намираха градовете, беше около 50 мили, имаше много от тези тръби-градове около Уран в орбита, някои по-големи, някои по-малки. Вътре в града нямаше никакви коли, рейсове, камиони и влакове или самолети. Хората се придвижваха, използвайки една сложна система от нещо като трамваи, които се придвижваха вертикално, хоризонтално и диагонално. Градът беше град на чудесата със запленителни градини, тропични гори, които бяха населени от хора и питомни екзотични животни. Част от дивия живот беше подобен на животните на Земята. Поради разстоянието до Слънцето, до планетата достигаше малко слънчева светлина. Градът обаче сияеше от изобилна слънчева светлина, но източника на изкуствената слънчева светлина остана неизвестен за мен и необясним. Тя сякаш се излъчваше от въздуха и покриваше като наметало всичко като истинско Слънце. Тези тръбовидни градове не бяха концентрирани в една зона на Уран. Вместо това те бяха разпръснати и разделени от стотици хиляди километри.

От вътрешната страна на външните стени на тръбовидните градове имаше квартали за живеене, места за работа, центрове за учене и комплекси за забавления. Нямаше океани като на Земята или поне не видях такива, но всеки град имаше множество езера на платформи. Езера, някои с водопади, върху огромни носещи се във въздуха платформи. Биоразнообразието надхвърляше това на Земята поне десетократно. Имаше невъобразимо разнообразие от растения и насекоми и животни от всевъзможни видове вътре в градовете. Онова, което беше извън тези градове не се показваше. Тези висящи в пространството градове се самоподдържаха и можеха да се придвижват върху планетата, както и да излизат от планетата като космически кораби. Тези подобни на градове кораби, абсорбираха енергия и други ресурси от планетата като клетки от един огромен организъм.

„Милтън мога ли някак да подам заявление за гражданство тук? Мисля че ми харесва това място.”

„Не, не можеш. Твоят път е в различна посока. Например повечето от хората, с които пътуваше получават разходки на някои от луните и могат като туристи да разглеждат планетата, но те изобщо не разбират за формите на живот, които съществуват на Уран. Те също така пропускат и доста други неща, които се намират в страни от утъпканите пътища или от пътищата, които са им позволени. Те изобщо не получават този поглед зад сцената, на който се наслаждаваш ти в момента.”

„ Обикновените хора на Уран знаят ли за човеците и за същества като теб, Милтън?”

„Да, цялото население напълно осъзнава останалия живот в слънчевата система и живота, който съществува в галактиката, за разлика от Земята, където по-голямата част от населението е на тъмно по отношение на онова, което се случва около тях – като бебета в ясла.”

Бях напълно потънал в онова, което наблюдавах на екрана. Имаше тръби в тръбите, всички населени от квартали и част от огромна градска структура. Някои имаха уникални стилове и архитектурен дизайн, но не виждах някакви разграничени култури или разнообразие, каквото имаме на Земята. Цилиндричните и кръговите мотиви доминираха, докато на Земята структурите са предимно четириъгълни. Всички в града изглеждаха като от една раса, като изключим чуждите форми на живот като самия мен.

„Има нещо странно познато за мен в този град, Милтън. Живял ли съм тук в миналото?”

„Да, така е Майкъл, чудех се дали ще успееш да го усетиш. Ти избра да отидеш на Земята и беше сложен в човешко тяло, за да преживееш още едно човешко съществуване по причини, които ще ти бъдат разкрити днес.”

Вселената не винаги се съобразява с човешките концепции или с основните закони, като тези на физиката.

КВАРТАЛЪТ НА МАГАЗИНИТЕ

Докато седяхме с Милтън, аз наблюдавах гледката от масата ни. Не бях сигурен кое е следващото в неговия списък и без да бързам да разбера, се наслаждавах просто на седенето си там.

Мина известно време и един от извънземните в околността се запъти към нашата маса. Той изглеждаше подобно на Милтън и сякаш телепатично общуваше с него. Гледаха се сякаш разговарят. Тъй като не бях включен в тяхната умствена дискусия, реших да използвам възможността и се запътих към магазините, за да разгледам малко витрините и да разбера какви извънземни чудеса се продаваха в тях.

Приближих се до една витрина, зад която бяха изложени най-различни часовници. Тъй като моят беше спрял да работи, реших да попитам за часовник, който би функционирал в извънземен космически кораб. Влязох в магазина и се огледах. За миг забравих, че съм на милиони километри от Земята, в някакъв космически мол, а не обратно у дома. Магазинът беше подобен в много от подробностите си на човешките магазини, с изключение на това, че всичко беше безплатно (според това, което пишеше на една табела вътре). Взех си един от часовниците, които бяха изложени на тезгяха. Помощничката в магазина се приближи и попита дали може да ми помогне с нещо. Тя или то беше андроид с човешки вид, който изричаше на глас думите, точно както го правим ние хората. Когато ме заговори с глас се стреснах, защото точно бях започнал да свиквам да си държа устата затворена. Освен това тя беше машина и това да си говоря с машина беше доста странно. Знаех, че е андроид от табелката, която висеше на ревера й. Като изключим това обаче, тя изглеждаше, действаше и говореше точно както всяка жена би го правила на Земята. Беше доста странно, но андроидът знаеше името ми и се обърна към мен, както всеки продавач би го направил на Земята.

„Майк, тези часовници показват времето на всяко място от тази система от планети и луни. Или пък ако искаш да знаеш времето за някои области или специфична времева зона на Земята, също имаме и такива.”

Това да си говоря с машина беше странно и се почувствах много неловко, слушайки я как ми описва часовниците. Още по-странно беше това, че трябваше да отговарям. Но тя пък беше много истинска в държанието си и всъщност беше приятно да говоря с нея.

„Бих искал да взема часовник, който показва времето в централния часови пояс на САЩ.”

Тя извади часовник, който отговаряше на моите изисквания от един шкаф под тезгяха и ми обясни накратко как функционира. След това го сложи на китката ми. Часовникът ми казваше колко е часа в моя град у дома, както и температурата на мястото, на което се намирах. На това място беше 25 градуса по Целзий. Имаше и някакви други функции, но тя не ги обясни достатъчно и аз не си спомням какви бяха и какво правеха. Може би този часовник следеше кръвното налягане и стойностите на уплаха, но не я попитах.

„Часовникът е биоразградим и се разтваря веднага щом напуснеш кораба и той долови налягането в земната атмосфера.”

„Това е много гадно, надявах се, че ще ми остане като сувенир.”

„Това ли е всичко, Майк?”

„Да, благодаря ти.”

Излязох от магазина, с моят нов, извънземен часовник, клатейки глава, невярвайки, че всичко това се случваше. И въпреки това, то някак се усещаше по-реално от нормалния ми живот на Земята. Бях в състояние на съзнание, което беше на границата на свръхестественото. Всичко беше изключително ясно във възприятията ми и в нещата около мен. Всичко, което преживявах надминаваше и най-дивите ми мечти и фантазии. Разбирането ми за живота във Вселената се беше променило драматично. Без да се усетя, очакванията ми се повишаваха с всяко ново преживяване и най-вероятно се бях запътил към разочарование. Със сигурност животът на Земята след това щеше да бъде много тъп в сравнение. Погледнах часовника, забелязах, че от началото на моето приключение сутринта, бяха изминали само два часа. Останах поразен. Бях убеден, че е минало повече време поради множеството неща, които бях преживял. Събития, които сами по себе си много лесно можеха да обхванат цял един живот. Особено ако човек ги сравнеше с обикновените преживявания, които се случваха на човеците на Земята през живота им. Тогава не го осъзнавах, но вкопчването ми в идеята за време беше едно от малкото неща, които опорочаваха фантастичното ми пътуване. На Земята времето беше всичко. Ние живеем според часовниците си. Но когато бях с Милтън, времето беше без абсолютно никакво значение, сякаш изобщо не съществуваше. Това беше много освобождаваща концепция, която за съжаление не успявах да схвана и на която не успявах да се насладя в моята времево ориентирана умствена рамка. Някак не можех да избегна времето. Имах живот и семейство обратно на Земята и времето беше много важно в нашия живот.

Продължих да се разхождам из района на магазините с голяма усмивка на лицето си, сякаш времето беше на моя страна, въпреки че никога не бях сигурен всъщност колко време е минало. Дори и с новия ми часовник, как можех да знам дали той ми показва вярното време? Бях вътре в една фантастична извънземна космическа станция и определено нямаше какво по хубаво да желая, независимо от това колко беше часа. Слънцето блестеше ярко, както е правило в продължение на милиарди години и го правеше, без да има никакви облаци, зад които да се крие. Хора се разхождаха по улиците и в магазините, но се колебаех дали да спра и да заговоря някой от тях. Очевидно и те изпитваха същото колебание, защото всички ме подминаваха, без да кажат нито дума. Още по-лошото беше, че аз не знаех дали другите са от Земята и дали имаме общ език. Въпреки това реших да се опитам да заговоря някой и започнах да дебна възможност да разчупя леда. Запътих се към един фонтан, около който имаше пейки. На една от пейките седеше жена и четеше книга. Отидох до нея и я попитах дали мога да седна на пейката до нея. Тя ме погледна и започна да говори на език, който никога не бях чувал преди. Не звучеше като земен език. Показах с жест, че не я разбирам и си тръгнах от там, изпълнен с чувство на неудобство. Това обаче не можа съвсем да ме разколебае и малко по-натам се приближих към един човек, който вървеше по улицата и го попитах какво мисли за това място. Той също започна да ми говори на същия език като жената. Това охлади малко настроението ми. Това да не мога да общувам с другите хора, ме накара да се почувствам зле и не на място. Аз бях извънземен в една извънземна среда. Ако можех да обсъдя преживяването си с други хора, щеше да е страхотно, но то не се случи и отидох при Милтън, за да му се оплача.

„Милтън, какво става? Няма ли хора на това място, които да говорят на същия език като мен?”

„Разбира се, че има. Двамата, с които се опита да поговориш са хора и те говорят съвършен английски.”

„Но те не говореха английски. Те говореха някакъв много странен език, който звучеше извънземно. Звучеше металически и не изглеждаше да има структура на който и да било човешки език, който съм чувал преди.”

„О, забравих да ти кажа. Общуването с други хора тук не е позволено. Не искаме никой да споделя с другите историите и преживяванията си. Извънземни не съществуват в умовете на голямото болшинство от човечеството и ние предпочитаме да оставим нещата така.”

„Защо ти и твоите съзаклятници предпочитате да оставите нещата така, Милтън?”

„Ами обичайната работа – преждевременно сриване на религиозните институции, загуба на вяра в способността на правителството да защитава хората, срив на финансовите пазари из целия свят. Нациите се дестабилизират и навсякъде възцарява анархия. Може да стане доста оплескано и ние ще трябва след това да оправяме кашата.”

„Не мислиш ли, че аз успявам доста добре да понеса всичко това, защо си мислиш, че другите няма да могат да го понесат?”

„Ти си в програмата от доста дълго време и до някаква степен си свикнал с нас. Въпреки че в момента си спомняш само част от миналите си срещи с нас, тъй като ние сме блокирали по-голямата част от тях, това общуване е все пак част от теб, на подсъзнателно ниво. Днес ще отблокираме още от твоите предишни връзки с нас и ще ти дадем нов материал за размисъл.”

„Колко хора от Земята са в същото положение като мен, Милтън?”

„Не искаме да казваме тези бройки Майкъл.”

„От колко време вие, хора… Хора ли да ви наричам? От колко време вие сте на Земята?”

„Ние не сме хора, както ти казах преди. Ние не се размножаваме като хората и като другите подобни същества в тази галактика. Ние сме на Земята от нещо, което за теб е вечност и ще останем на Земята до края на Слънчевата система след много милиони години.”

„Ти колко си стар, Милтън и имаш ли си родна планета?”

„На нивото, на което съм, ние изобщо не стареем. Ние сме чиста енергия, която обитава различни тела (машини) с единствената цел да общува с физически форми като теб Майкъл. Ние нямаме своя родна планета. Ние действаме на много планети и на нивата на много измерения.”

„Ти Бог ли си?”

„Вече ме попита това. Не, не съм Бог. Имам си работа. Има много нива същества като мен. Аз съм на средно ниво и се изкачвам нагоре.”

„Тази структура тук, тази сграда или каквото е това, служи ли за някаква друга цел, освен за това, хора като мен да се почувстват незначителни в сравнение с нейната величественост?”

„Тя функционира като голяма централна гара, от това място може да отпътуваш към всяка от планетите, където ние имаме постове. Готов ли си да отидем до един от тези постове, Майкъл?”

„Да, разбира се, мога ли да си взема и камера с мен?”

„Естествено, вземи една от магазина за камери, онзи който току що подмина.”

Влязох в магазина за камери, огледах се и видях стотици камери и други уреди, които ми бяха непознати. Някои от камерите изглеждаха точно като тези, които имаме на Земята. Помощникът в магазина се приближи до мен и ме попита дали търся нещо специално.

„Кой фотографски уред или камера би ми препоръчал за моята ситуация и те използват ли флаш памет като тези на Земята?”

„За Земляни бих препоръчал камерите там. Те не използват флаш памет и батерии. Можеш да правиш колкото искаш снимки или видеозаписи. Те имат неограничена памет.”

„Значи камерата, която мога да взема зависи от това откъде идвам, защо е това?”

„Някои хора/същества могат да запазват за себе си снимките и филмчетата и след това да ги показват на семействата си, на приятелите и на колегите си на родните си планети, други не могат. Земята е в черния списък. Можеш да правиш снимки, но не можеш да ги отнесеш обратно на Земята със себе си. Снимките трябва да останат в твоето шкафче.”

„Аз имам шкафче?!?”

„Милтън ще ти покаже шкафчето преди да приключи пътуването ти.”

Андроидът ми подаде малката камера. Излязох от магазина, развълнуван за това, че си имам шкафче и изпълнен с мисли какви ли чудеса съдържа то. След като напуснах магазина осъзнах, че вече не се намирам на мястото с магазините, от където бях влязъл в този магазин. Бях на напълно различно място, изпълнено с редици шкафчета. Някак се бях пренесъл там мигновено.

Залата с шкафчетата

Онемях от това, че се бях пренесъл в този стадион, изпълнен с шкафчета толкова бързо, просто излизайки от фотографския магазин. Какво се беше случило с цялата улица с магазините? Бях в една огромна зала, изпълнена с малки вратички и те се простираха докъдето ми стигаше погледа, това беше огромно място.

„Милтън, ти ли ме телепортира на друго място, когато излязох от магазина?”

„Нещо подобно, имаше две врати, другата беше просто съседна на тази, през която беше влязъл. Докато тръгна да излизаш от магазина, аз те насочих към другата врата. Тя те отведе до мястото, където се намираш в момента. Ти си мислиш, че съм те телепортирал ли там, Майкъл? Не бъди глупав. Спестих ти само няколко крачки. Сега, отиди до вратата, която свети, на нея е твоето име и само ти можеш да влезеш там.

Отидох до светещата врата, която беше на около 30м от мястото където се бях озовал. Пристъпих пред нея: да действително върху нея беше написано името ми. Почуствах се толкова специален. Също така забелязах, че съм единственият в цялата огромна зала. Буквално хиляди врати покриваха стените във всяка посока.

„Аз ли съм единственият човек тук, Милтън?”

„Не има и други по-надолу, прекалено далече са за да ги видиш от това място. Има и много, които са вътре в шкафчетата си.”

„Вътре в шкафчетата? Защо хората са вътре в шкафчетата си, Милтън? Не могат ли да излязат от тях? Смяташ да ме заключиш в някакво шкафче и да ме оставиш тук ли, Милтън?”

„И какво ако го направя? Мислиш ли, че имаш какъвто и да било контрол върху това, какво правя или какво не правя с теб, Майкъл?”

„Аз за теб съм само някаква мишка, Милтън. Аз съм само играчка, с която си играеш.”

„Ти Майкъл, някога хващал ли си мишка? Не е толкова лесно. Мишките са бързи малки създания и обикновено успяват да се измъкнат. Ти не си мишка, защото не можеш да се измъкнеш.”

„Какво става със свободната воля и човешките права? Имам ли някакви?”

„Ти остави тези уютни идеи и илюзии зад себе си на Земята, Майкъл.”

„Що си губиш времето с някой като мен, който изобщо не е важен, Милтън? Аз нямам никакви сили, никакви права и най-вероятно никаква стойност.”

„Имаш стойност. Огромна стойност. В противен случай не би бил тук. Много от хората на Земята имат стойност. Властта и правата са човешки илюзии. Никой на Земята всъщност не ги притежава. Сега престани да хленчиш и влез в шкафчето си, Майкъл.”

Вратата спря да свети и се отвори. Влязох вътре и тя се затвори зад мен. Шкафчето не беше шкафче. Беше стая около пет на пет метра – много голяма за шкафче. Моята идея за шкафче беше нещо като училищно шкафче. Това беше нещо като гаражна клетка. В центъра на стаята имаше метална маса. На масата имаше около дузина дървени кутии с различни размери. Всички те по-малки от кутия за обувки и разпръснати по повърхността на масата. Кутиите изглеждаха като онези, които правех в една дърводелска работилница, когато бях в училище. Нищо специално, но имаха сантиментална стойност и бяха заредени със спомени от миналото ми. Пристъпих към масата и отворих една от кутиите. В нея имаше най-различни камъчета и странни предмети, които изглеждаха като неща, които някое дете би събирало. В кутията имаше и снимки  на планета, правени от една от нейните луни от едно малко момче – аз преди много години.

„Спомням си как събрах тези неща като бях на около 10 години, Милтън. Тогава не знаех името на планетата, но сега като гледам снимките, това сякаш е Уран. От коя от луните съм го снимал, Милтън?”

„Земното име на тази луна е Миранда. Ние имаме бази на всичките уранови луни и ти си бил на някои от тях. Тези каменни предмети в кутията ти са от различни луни около Уран и около някои други планети. Искаш ли сега да отидем до Уран?”

„Няма да ми бъркаш в задника, Милтън нали?” [игра на думи, на английски “уран” звучи като “твоят анус” (your anus – Uranus)]

„Преди да направим пространствения скок е по-добре да нямаш нищо в системата си, така че всъщност да, но това няма нищо общо с планетата. Вие хората й дадохте това име. Бъркането в задника е безболезнено, но ако искаш можем да го блокираме от спомените ти.”

„Моля те, блокирай го от спомените ми, Милтън.”

ОГРОМНА СТРУКТУРА В ОТКРИТИЯ КОСМОС

Излязох от стаята и отидох в коридора с илюминаторите, за да прочистя ума си. Погледнах през прозореца в търсене на космическо вдъхновение и забелязах, че нещо беше много различно. Липсваше Земята! Изтичах до другата част на коридора, търсейки илюминатор, през който да мога да я видя, но онова, което видях, едва не ми подкоси краката.

Корабът се беше прикачил към една огромна структура със стотици, ако не и хиляди подобни кораби като този, в който бях аз. Прикачените кораби върху мегалитната структура изглеждаха като наболите косъмчета по неизбръснатото ми лице всяка сутрин. Структурата беше километри във всяка посока и от мястото, на което се намирах не можех да видя къде започва или свършва.

„Майкъл, илюминаторите са подвижни, както успя да научиш по-рано сутринта, когато се провали в опита си за бягство. Просто премести някой на мястото над себе си или под себе си, така че да не си кълчиш толкова врата.”

„Не мога да достигна тавана. Как да сложа илюминатор над себе си?”

„Ти си в открития космос и гравитацията тук е по твой избор. Просто се оттласни малко с пръстите на краката. Гравитацията в кораба е същата по стените и тавана, както и по пода. Можеш да ходиш по тавана и по стените ако поискаш.”

Направих както ми беше предложил Милтън и се понесох към тавана, където успях да закрепя един илюминатор точно над мястото, на което бях стоял. Тогава осъзнах, че тавана вече се усещаше като под, а подът изглеждаше като таван.

„Е сега наистина се обърках, Милтън. Къде е нагоре и къде е надолу и къде изобщо се намираме? Не виждам вече Земята. Къде е Земята? Точно когато реших, че съм свикнал с тази луда работа и започвам да се наслаждавам, всички правила се променят и умът ми трябва да свиква с нови странности. Къде си ме завел, Милтън?”

„Свикването с нови и нови умствени хоризонти се нарича прогрес, Майкъл. Така или иначе в пространството няма нагоре, надолу или настрани. Докато си гледаше филма се поразходихме малко. Сега сме на няколко милиона километра от Земята и по-близко до звездата, която вие хората наричате Слънце. Този кораб е паркиран от тъмната страна на един кораб-майка или космическа станция, ако предпочиташ този термин.”

Стоях на тавана и гледах надолу през илюминатора, вместо да гледам нагоре. Леле колко бях объркан. Видях една гигантска плоскост в конструкцията, която излъчваше жълта светлина. Това излъчване беше нещо като филм, около двеста метра дебел, който се проектираше от тъмната плоскост. Жълтият слой скриваше структурата от Земята и се сливаше съвършено с формата на Слънцето (според това, което ми каза Милтън). Самата структура беше чисто черна. Пикселите, които оформяха сияйната обвивка, бяха сфери с размер на около къща и на равни разстояния една от друга – като мрежа. Можех да виждам другите кораби, паркирани в пролуката между структурата и сияйната й обвивка.  Тази пролука беше около триста метра широка и корабите се закачаха за конструкцията като семенцата върху ягодка.

Бързо скочих на пода, хванах един илюминатор и го плъзнах под себе си. Докъдето стигаше погледа ми, се простираше още от тази конструкция. Това изглеждаше като безкрайна космическа станция, цялата поръсена с малки космически кораби.

„Колко е голямо това нещо, Милтън и какво изобщо е то?”

„Достатъчно е голямо, а по отношение на това какво е, след малко ще разбереш всичко, което имаш нужда да знаеш. Между другото Майкъл, илюминаторите могат да се движат и телепатично. Пробвай следващия път, когато искаш по-добра гледка.”

„Страхувах се, че може да кажеш нещо такова. Мятам се между екстаз и лудост и ти постоянно добавяш нови сламки върху изморения гръб на камилата. Какво те кара да си толкова сигурен, че мога да се справя с всичко това? В момента дори не мога да мисля свързано и сега ми предлагаш да движа твърди тела с ума си.”

„Недей още да си късаш гарнитурите, Майкъл. Имаме доста неща да свършим днес и ми трябва да останеш умствено непокътнат, ако изобщо това е възможно. Определено ти давам информация, без да ти оставям време да я асимилираш с нормални човешки темпове. Искам да разбера с каква скорост може да се справиш с нови и екзотични концепции. Точно и това ще разберем, Майкъл. Трябва да помниш едно нещо: всичко е просто информация. Няма магия. Има само възприятие за магия. Например има хора на Земята, които нямат абсолютно никаква представа за микровълновите печки и за това как те действат. За тях микровълните са магия, докато за други тази магия е просто уред за готвене на храна. Един и същи обект – различни възприятия. Сега се върни в коридора с вратите, намери зелената врата и мини през нея.”

Минах покрай няколко врати, всичките бели и стигнах до една зелена. Поколебах се, защото знаех, че зад нея най-вероятно има мозъкомелачка (и действително имам предвид “мелачка”). Поех си дълбоко въздух, отворих вратата и минах през нея. Онова което беше от другата страна, едва не ме просълзи (отново). Чувствах се като пълен глупак по време на повратите, изненадите и объркването от тези безкрайни умствени игри, без изобщо да се споменава пълното страхопочитание пред онова, което бях изпитах в този момент. Не можех да се сдържа. Виждах Бог в лицето и все още бях жив. Едва не припаднах от абсолютно неподправено греховно очарование.

Слънцето обхващаше огромна част от гледката през невъобразимо големите стъклени прозорци, които опасваха станцията. Цялата предна част на огромния космически аеродрум беше от стъкло, през което сияеше Слънцето. Всяка подробност от Слънцето можеше да се види и въпреки това нямаше никаква топлина или ослепителен блясък. Това беше удивително, защото сякаш ние бяхме много близко до неговата повърхност.

Структурата беше няколкостотин етажа висока и също толкова широка и дълбока. Изглеждаше като съвършен куб, но не можех да определя размера или точната форма, защото не можех да я видя цялата. Венера също се виждаше много добре и беше с размер на гроздово зърно, но всъщност не беше повече от едно малко петънце върху лицето на Слънцето.

„Благодаря ти, Милтън. Много съм ти задължен за това. Как мога изобщо да се отплатя за тази услуга?! Така ли е в рая? Това рая ли е? Да не съм умрял и да съм отишъл в рая и ти да ме развеждаш? Възможно ли е нещо да е по-хубаво от това преживяване? Не мога изобщо да си представя нещо по-прекрасно! Чувствам се завършен! Какво бих могъл още да искам от живота?! ”

„Съжалявам че ми се налага да ти спукам балончето, Майкъл. Това е нищо в сравнение с цялата картинка и безкрайните чудеса из Млечния път.”

„Ако това е вярно, защо тогава хората ги държат в тъмните векове на невежеството за такива чудни неща? Ние си мислим, че сме на прага на изследването на открития космос с нашите патетични малки космически машинки, които пращаме към Марс, Юпитер, Сатурн и останалите планети. И въпреки това, от това което ти ми показа през последния час и нещо, този космос е напълно изследван явно от хилядолетия. И хората… по-голямата част от тях са напълно невежи за онова, което… Явно за всичко.”

„Земята е игрална площадка за някои и затвор за други, Майкъл. В тази галактика съществуват милиони подобни планети като Земята. По-голямата част от хората на тях, също са с кепенци на очите, както и хората на Земята. Но от друга страна, има милиони планети, които са си абсолютна утопия и хората и съществата в тях живеят блажени доволни животи, без войни, глад, природни катаклизми, смърт, омраза и завист.”

„Какво е това нещо? Каква е тази огромна структура тук в пространството? С каква цел е толкова близо до Слънцето и най-важното: кой я е построил?”

„Тя беше построена от машини преди много милиони земни години с цел забавление и също така да служи като междинна станция за транспорт.”

„Преди милиони години машини са построили за забавление и транспортиране на нещо за кого? Хората дори не са били на Земята толкова дълго. Искаш да кажеш, че е имало хора на Земята по онова време?”

„Тази структура беше построена за хора като теб, Майкъл и да, имаше хора на Земята преди милиони години, които посещаваха това място така както и ти го правиш днес.”

„О, чувствам се много специален, извини сарказма ми, но защо не оставите и останалата част от човешкото население да знае за това място и за факта, че човешки същества е имало на Земята явно винаги? С какво би могло тази информация да причини вреда, освен да ги накара да ги побият тръпки, както ми се случва на мен в момента.”

От Милтън нямаше отговор.

Стоях на един балкон, който беше надвиснал над огромен, открит, стъклен атриум. Балконът беше един от стотици един върху друг и те бяха през около десет метра. Материалът от който беше изградена структурата, изглеждаше метален и футуристичен и изобщо не като нещо построено преди милиони години. Стъклото което гледаше към Слънцето, беше едно единствено парче. Един невероятно огромен стъклен прозорец. Балконът на който бях, изглеждаше като на хиляден етаж. Над мен имаше няколко стотин още етажа. Това място беше невъобразимо огромно. Освен това по стената, която гледаше към стъклото имаше и големи площадки, всяка от които със страхотен изглед към атриума и Слънцето. Те бяха като скачени платформи и всяка от тях можеше да се откача и да се движи и всяка имаше редици улични магазини и кафенета. Екзотични растения и удивително разнообразие от шарени и благоуханни цветя украсяваха балконите и платформите. Някои от растенията дори бяха обкичени с узрели плодове. Във въздуха висяха удивителни водопади, които се спускаха стотици метри в също така висящи във въздуха езера, които се носеха в отворения атриум като балони с нагорещен въздух.

„Ако изобщо някога е имало райска градина, трябва така да е изглеждала, нали Милтън?”

„Болшинството места в тази галактика са райски градини и безбройните милиарди други галактики също са пълни със системи от планети. Из вселената съществуват градини и всякакъв вид напреднал живот, който можеш да си представиш и още повече такива, каквито не можеш да си представиш.”

„Теб нищо ли не те вълнува, Милтън? Звучиш толкова спокоен при вида на всичко това, докато аз тичам наляво надясно като разгонено куче, опитвайки се да изсмуча всички трохи, които пускаш по масата, а около мен има банкет, достоен за боговете.”

Нямаше отговор.

След това Милтън се материализира на балкона на около метър от мен. Беше като в сцена от Стартрек. Той беше в своя страшно изглеждащ, извънземен костюм, но аз не се шокирах както първия път, когато го видях сутринта. Тогава Милтън направи нещо и една платформа се отвори около малкия балкон, на който стояхме и погълна целия балкон. По-голямата платформа погълна балкона така, както една голяма риба поглъща по-малка риба и всичко това се изстреля на стотина метра в атриума, носейки ни със себе си. Платформата остана прикачена за структурата на сградата или каквото и да беше този голям комплекс. Някакво подобие на сладкарски магазинчета, препълнени с вкусотии и други деликатеси, заобикаляха отворения площад, който беше в европейски ренесансов стил – с павета и всички екстри.

Без фактора „страх”, външният вид на Милтън ми изглеждаше по-познат и естествен, дори повече от колкото бяха събратята ми хора на Земята. Чувствах все едно го познавах от много дълго време преди тази сутрин. Не можех обаче да схвана съвсем нашата връзка, защото голяма част от нея оставаше блокирана в ума ми.

Щом платформата спря, Милтън ме погледна и телепатично ме попита:

„Какво ще кажеш за една разходка из пазара, Майкъл?”

„Не заслужавам това, Милтън. Нищо не съм направил през живота си, с което да съм заслужил това фантастично преживяване. Почти ме е срам.”

„Това няма нищо общо със заслужаването или незаслужаването, Майкъл. Това място е тук и ти си тук, за да научиш няколко неща. Нищо повече.”

„Започва да ми харесва това твое обучение, Милтън.”

Въздухът беше изпълнен с аромати от прясно изпечен хляб и сладкиши и екзотични кафета. Какво имаше за учене там?! Тези неща бяха за наслада, не за това малките човешки умове като моя да ги осмислят. Освен това умът ми беше просто очарован и не исках да развалям удоволствието като си докарвам главоболие от замисляне.

Милтън тръгна към магазините и аз го последвах като радостно кученце, размахващо опашка и очакващо още вкусотии. Разглеждах внимателно разнообразието от деликатеси на пазара като малко дете в магазин за бонбони. Очите ми бяха ококорени, устата ми олигавена, докато Милтън оставаше напълно хладнокръвен. Контрастът между двама ни беше огромен. Нямаше хора в магазините, нито извънземни, нито андроиди. Цялата платформа беше само за Милтън и за мен. Цялата тази храна беше само за мен, защото Милтън изобщо не я ядеше. Това изобщо не изглеждаше редно, но не можех нищо да направя. Платформата беше едно лично, уютно ъгълче само за нас, в нашето собствено парченце от Рая, или поне моето. Взех си една чиния от купчина чинии при един бюфет, избрах няколко ястия и я напълних. Сипах си пълна чаша с горещо кафе и седнах на една от масите. Милтън не си взе нищо и седна срещу мен.

Изобилието беше подобно на това в някой скъп хотел в много скъп курорт, но беше безкрайно по-голямо и по-разточително. Освен това бяхме на първия ред на най-голямото представление в Слънчевата система – Слънцето.

„Милтън, това всичко истинско ли е или ти го създаваш в ума ми?”

„Всичко е истинско и е само малка частица от онова, с което е пълна Вселената. Все пак също е и вярно, че умът властва над материята.”

„Мога ли и аз да си създам нещо такова сам, Милтън?”

“‘Използвай силата, Люк!’ Всъщност не. Не докато си в човешките окови. Не докато не си се придвижил по-нагоре в стълбицата на съществуването. Тая работа с ума, който властва над материята не засяга човешкия ум, който властва върху космическата материя, а космическия ум, който властва върху космическата материя. Може да си поговорим за това пак някой друг път, наистина е сложно.”

„Предполагам, че тъй като има храна и питиета тук, също има и тоалетни.”

„Няма тоалетни. Храната и питиетата са повече за удоволствие, имат съвсем малка хранителна стойност, но никакви остатъци в тялото. Всичко, което ядеш и пиеш тук, ще се разтвори напълно в системата ти.”

„Но тоалетната има и други функции, освен задоволяване на отходните нужди, Милтън. Ние хората ги използваме, за да се освежим, да напръскаме вода по лицата си, за да си измием ръцете преди да се храним, за да си срешим косата, да си оправим вратовръзката и да си загащим ризите. Също така поглеждаме в огледалото, за да сме сигурни, че няма нищо между зъбите ни след като сме яли.”

„Хората, които са под наше разпореждане нямат нужда от освежаване и суета. И ако нещо ти заседне между зъбите, Майкъл, може да си сигурен, че ще ти го кажа, защото това напълно ме отвращава.”

„Може би трябва да станеш комик, Милтън. Ха-ха. Видях нещо, което приличаше на хиляди подобни космически кораби като онзи, с който дойдохме. Кораби които са прикачени към лицето на тази огромна структура. И те също ли носят човешки товар, поради същата причина, поради която го правиш ти? Която между другото остава все още мистерия за мен.”

„Около тридесет процента от тези превозни средства носят човешки товар от Земята до това място, останалите са смесица от хибриди, хора и други форми на живот от Земята и други планети, луни, космически градове, които са разпръснати из тази Слънчева система. Също така тук има и някои междугалактически същества.”

„Защо на тази платформа и на това място не виждам и не чувам други? Къде са се скрили всички? Ние сами ли сме на тази платформа или те са невидими за мен?”

„Платформи като тази са лични и частни и в тях няма други същности, нито видими, нито невидими. Има обаче една област, един град вътре в структурата, където хората и другите същности могат да общуват. Искаш ли сега да отидем там, Майкъл?”

Без да ме остави да кажа и дума, платформата, върху която бяхме, се отдели от своето прикрепване, спусна се няколко етажа надолу и след това се съедини с една по-голяма платформа като парче от пъзел. Нашата платформа с нейните магазини напълно се сля с по-голямата структура и стана неразделна част от един голям площад.

По павираните улици се разхождаха хора, надзъртаха през витрините на магазините, седяха по масите, говореха, ядяха и пиеха сякаш сме в един типичен земен мол. Мястото беше много подобно на множество големи молове в големите земни градове. Разликата беше в набиващия се на очи контраст от същности и същества като Милтън и доста страшно изглеждащи хибриди, които също се разхождаха навсякъде.

Бях престанал да разговарям гласно с Милтън малко по-рано, защото чувствах все едно говоря на себе си и започнах да се притеснявам от това. Забелязах, че никой от другите хора на площада не говори с устата си на публичните места и това ме окуражи да продължа да си държа устата затворена.

В ОТКРИТИЯ КОСМОС

Гледах една огромна синя планета, опасана с воали от бели облаци и една пълна луна в далечината, почти скрита зад нея. Едва не намокрих гащите от вълнение при тази гледка. Нейната величественост беше сковаваща и неразбираема за малкия ми човешки ум. Това трябваше да е истинско. Изглеждаше и се усещаше по-истинско от моя, така наречен истински живот обратно на Земята. Как можеше да е възможно, се чудех. Аз никога не се разплаквам лесно, но ме обзеха неудържими емоции и започнах да хлипам от радост. Вървях по коридора и спирах пред всеки илюминатор и всеки от тях предлагаше различна и уникална гледка към небесата. Видях Луната в нова светлина и от нова перспектива. „Величествено” беше моята мантра и аз я повтарях в ума си, докато надзъртах през прозорците, обзет от огромно страхопочитание. Погледнах към тъмнината на открития космос. Той не беше толкова тъмен тук горе. Беше осветен като коледна елха с милиарди блестящи звезди от нашата славна и величествена галактика. Млечният път съдържаше безкрайно много от тях, някои скупчени като петна от прах, сякаш са част от “горещата субстанция” на Вселената. Откритото пространство е безбрежно море от магическа сияйност.

Други планети от нашата слънчева система изпъкваха в орбитите си около Слънцето като техните образи бяха увеличени от мистериозното стъкло на илюминаторите. Също така открих, че мога да гледам право в Слънцето, без то да наранява очите ми. Това преживяване обаче малко ме притесняваше, защото ние хората рано се учим да не поглеждаме в ослепителното Слънце. Това явно не беше опасно от самия кораб. Яснотата и подробностите надхвърляха всичко, което земните телескопи и другите инструменти, които астрономите използват, можеха да предложат. Не можех да разбера чувствата си, когато гледах в Слънцето тази сутрин, но то оказа много дълбок ефект върху мен и все още не мога да разбера напълно какъв беше той. Стъклото на илюминаторите увеличаваше обекти като звезди и планети и в същото време ме предпазваше от вредното излъчване на Слънцето. Бях напълно запленен от гледането в Слънцето. Това беше пристрастяващо и почти оргазмично преживяване. И все пак  умът ми постоянно ме подканяше да отвърна поглед от тази чиста наелектризираща енергия. Въпреки това, аз просто не можех да й се наситя и желанието ми за още се увеличаваше. Милтън ми каза да не се притеснявам и да си гледам, но „недей да го пробваш от вкъщи”.

„Нагледа ли се, Майкъл? Да те връщам ли сега в парка, така че да можеш да продължиш със скучния си живот?”

„Не! Не искам още да се връщам. Моля те, нека видя още. Искам още.”

„Тогава ще получиш още, но първо ще ти трябва да се запознаеш с някои неща, които са заключени в главата ти. Ще ти помогнат да откриеш онова, което трябва да знаеш, за да може да продължиш с това пътуване.”

Докато Милтън говореше, аз оставах съсредоточен върху чудесата на откритото пространство и се придвижвах от един илюминатор на друг, сякаш това беше единственият ми шанс да ги видя всичките накуп. След това един отвор в стената зад мен привлече вниманието ми.

„Мини през отвора, Майкъл.”

С нежелание се откъснах от илюминаторите и минах през отвора, който се затвори зад мен.

Медийната стая

Бях в началото на огромен коридор, който се простираше до безкрайността и който имаше врати от двете си страни. Онемях. Корабът беше малък. Не изглеждаше повече от десет метра в диаметър, когато го бях видял отвън. Поне това беше първоначалното ми впечатление в парка сутринта. Но как можеше да бъде толкова огромен отвътре. Първото нещо, което ми дойде на ум е че по-малкия кораб трябва да се е скачил с по-голям, невидим кораб-майка или може би с извънземна космическа станция в орбита около Земята. Въпреки това, през илюминаторите не можех да видя никаква космическа станция. Втората ми мисъл беше, че корабът на Милтън може да е нещо като холографски лабиринт за плъхове и че всъщност аз съм плъхът.

„Не сме се скачили с голям кораб или космическа станция, Майкъл, нито си навлязъл в друг кораб. Оставаш в същия кораб, в който влезе в парка тази сутрин. И Майкъл, ти не си плъх в лабиринт. Или може би си?”

„Не знам какво съм, но се чувствам много малък и още по-объркан, отколкото съм бил през целия си живот. В този коридор има десетки врати. Какво става тук? Ти каза, че в кораба ти няма врати, Милтън.”

„Може би съм го казал, но мога да променям кораба си и правилата, ако почувствам нужда и в момента чувствам нужда. Но ти можеш да си изследваш и да ми задаваш колкото искаш въпроси и може дори да отговоря на някои от тях.”

„Моля те кажи ми, че е изминал повече от час, откакто напуснахме парка, Милтън.”

„Това ли е най-доброто, което можа да измислиш? Определено си обсебен от идеята за време, Майкъл. Отпусни се. Времето може да има някакъв смисъл в твоя свят, но не и в моя и точно сега се намираш в моя свят.”

„Може би времето не е важно за същности като теб, Милтън. Ти притежаваш магически космически кораб и сили като на боговете, но за онези от нас, които сме заселени на Земята, с  малко възможности да разберем отвъд жалките си инстинкти за оцеляване, времето е много важно. Но що се отнася до времето, и малко да развеселим атмосферата, то ще се забърза ли сега, когато вече ми е кеф?”

„Времето е илюзия и има малко значение в сферата, в която се намираш в момента. В откритото космическо пространство няма такива неща като минути и часове, които са просто части от земния ви ден, който пък е част от земната година. Двадесет и четири-часовият ден няма абсолютно никакво значение извън повърхността на Земята.”

Тръгнах отново по коридора, разглеждайки вратите. Те изглеждаха еднакви, като вратите, които имахме в къщите си и сградите на Земята. Имаха дръжки, панти, нищо специално, освен че се намираха на извънземен космически кораб. Те изглеждаха напълно не на място в един космически кораб и ми мина мисълта, дали Бийтълсите са знаели повече за космическите кораби, отколкото открито са казали. Този вътрешен коридор беше дори още по-объркващ, защото изглеждаше все едно принадлежи на някакъв стар замък с източни и западни крила, украсен тук там с колони и статуи. Чувствах се доста притеснен от статуите. Може би бяха някакви извънземни същества или същности, подобни на андроиди, които седяха като пазители и очакваха заповеди от Милтън. Стените, подът, таванът и вратите в този коридор бяха ярко бели, изглеждаха металически, но на пипане не бяха като метал. Материалът беше мек като като скъпа кожа. Този коридор, както и външния коридор с прозорците, не бяха тъмни и мистериозни. Бяха много добре осветени и мистериозни.

„Коя от тези врати води към тоалетната, Милтън?”

„Няма тоалетна на този кораб, Майкъл. Ако имаш проблеми с отходната си система, има една санитарна стая, в която ще бъдеш отведен от ужасяващо изглеждащи андроиди. Тези проблеми с канализацията обикновено се случват  на хора, които са взимани за пръв път, и които губят контрол върху благоприличието си… просто от ужасяващия страх, който ги обзема. Спомняш ли си, когато беше малко момче, Майкъл, и взе една костенурка и костенурката се напика, защото си мислеше, че ще я изядеш – същата работа.”

„Да оставим костенурките настрани. Никога не съм чувал за място, където няма тоалетна. Какво правиш ти, Милтън, когато ти се налага?”

„Никога не ми се налага. Тялото което използвам, когато го използвам, е направено различно от човешките тела. Ние не консумираме храна и не пием, както правите вие, освен ако не сме в копие на човешко тяло и не общуваме на Земята с хора. Тогава само, ядем и пием, за да можем да не се отличаваме от онези около нас. Не искаме да бием на очи, ако ми схващаш идеята. След това влизаме по тоалетните, за да не се издадем. Ние можем да метаболизираме храната и питиетата обаче, напълно, без никакви остатъци и без никакви следи и гадости.”

„Значи тук няма автомати за закуски?”

„Гладен ли си, жаден ли си, Майкъл, или просто хленчиш и се оплакваш?”

„Не, не съм гладен. Да, хленча, но какво се случва, когато огладнея или когато ожаднея? Ще бъде добре да знам, че тези неща са достъпни и къде да си ги намеря.”

„Когато огладнееш, ще спрем в някой ресторант за бърза закуска. Чух, че на Земята има много от тях. Няма да ти се налага обаче, да ядеш или да пиеш по време на престоя си на кораба. Тялото ти използва минимално количество енергия – по-малко от колкото когато спиш. И колкото до пишкането, ти вече се напишка, когато ти се показах в моята извънземна униформа. Беше малко като костенурката, която ти описах.”

„Не си спомням да съм правил нещо такова, пък и дрехите ми са сухи и чисти.”

„А ние си имаме химическо чистене на кораба. То е отворено двадесет и четири часа на ден по седем дни в седмицата и… е доста ефективно, не мислиш ли?”

Не отговорих. Опитвах се да проясня ума си и се съсредоточих върху това да избера врата, в която да вляза. След малко колебание, несигурен защо се опитвам да реша, в коя врата да вляза, при положение, че всички изглеждат еднакви, избрах и минах през една от тях. Стаята, в която влязох, светеше по-ярко от коридора и беше все едно влизам в ослепително светло място. В центъра на стаята имаше едно единствено кресло като от киносалон и върху стената срещу него сякаш изглеждаше, че има киноекран. Стаята не изглеждаше голяма и въпреки това усещането беше все едно е огромна. Трудно беше за описване. Много от мъничките места вътре в кораба някак не се усещаха като малки. Това кресло беше първото съоръжение за сядане, което  бях срещнал до момента. При нулева гравитация така или иначе седенето нямаше голям смисъл. Този кораб имаше нулева гравитация, дори и когато беше паркиран на Земята, така че какъв смисъл имаше от  седалки. Не бях почуствал до момента умора, докато съм на кораба, вместо това имах повече енергия отколкото съм имал, когато и да било и нямах никакво желание да сядам. Липсата на гравитация също не беше недостатък. Можех да си ходя, сякаш съм на Земята, без да имам нужда от някакви гравитационни обувки. Чувствах се лек като перце, но също така не се носех из въздуха като астронавтите в международната космическа станция. Чудех се дали цялото това нещо не е някаква сложна схема, някакъв сложен заговор, който да ме накара да си мисля, че съм в открития космос. Определено с нивото на технология, която имаме на Земята, някоя скрита организация би могла да снаряжи илюминаторите със сложни компютърни графики, така че да изглеждат като прозорци на летяща чиния. Но като се замисля пък, защо тайна правителствена агенция да харчи толкова средства за нещо толкова сложно и затова някакъв старец като мен да си мисли, че влиза в контакт с извънземни.

Пристъпих към креслото в тази стая, но преди да мога да седна, вътре влезе едно странно създание. То носеше нещо, което изглеждаше като космически скафандър и космически шлем в ръцете си. Това създание, беше възможно да е било някоя от статуите, които бях подминал в коридора. Беше подобен размер, но Милтън не ми отговори, когато го попитах за него.

„Сложи космическия скафандър, Майкъл. Ще се разходиш из открития космос.”

„Не съм сигурен, че съм готов за космическа разходка, Милтън. Нямам ли нужда първо от някакви основни инструкции? Излизането в открития космос изглежда опасно. Как ще знам дали съм си сложил скафандъра правилно? Не че се съмнявам дали съм в космоса, Милтън. Продължавам да забравям, че четеш ума ми и може да прихващаш съмненията и страховете ми, по дяволите.”

„Твоят малък помощник ще се погрижи за това, скафандърът да е сложен правилно. Струва ми се, че би било безопасно за теб да те сложим в ледено студения вакум на открития космос, но в крайна сметка то ще си проличи.”

Трескаво облякох скафандъра, защото нещо ми подсказваше, че Милтън може да не ми остави достатъчно време да го направя. Едвам успях да си сложа шлема, когато се появи един отвор и открития космос ме погледна право в очите. Поколебах се, както със сигурност всеки парашутист прави при първия си скок, но малкият помощник изобщо не се церемонеше и ме изхвърли през дупката в тъмното пространство без абсолютно никакво осигурително въже. Единственият път, за който си спомнях, че съм пищял по-силно беше, когато по-малката ми дъщеря успя да ме накара да се повозим на едно влакче на ужасите. Въпреки че открития космос беше забележителна гледка от безопасността на вътрешността на кораба, нещата бяха съвсем различни, когато си изхвърлен безпомощно в него. Направих всичко възможно Милтън да разбере как се чувствах от това.

„Мамицата ти Милтън, какво правиш с мен? Това действителност ли е? Ще ме събереш след това нали?”

Размахвах ръце и крака в безнадеждно отчаяние, докато се премятах в празното пространство и докато Милтън изчакваше със задоволство преди да ми отговори. Междувременно малкият андроид, който ме беше изхвърлил от кораба, подигравателно ми махна за сбогом от отвора и продължи да ме наблюдава, докато се въртях безпомощно, все по-далече и по-далече. Носех се придружаван само от приглушените звуци, които излизаха от гласните ми струни и достигаха само до собствените ми уши. Милтън най-вероятно беше прекъснал връзката си с мен, което може и да не беше толкова лошо, като се има предвид, как го бях нарекъл. Той напълно пренебрегна моите молитви и проклятия и ме остави да се успокоя, преди да ми отговори.

След период, който ми изглеждаше като вечност, през който се отдалечавах все повече и повече от кораба, който се беше превърнал в малка прашинка, Милтън ме увери, че няма да ми се случи нищо лошо.

„Отпусни се, Майкъл. Ти си сто процента в безопасност. На никой не му се случва нищо, докато е моята смяна, поне така си мисля. Давам ти още няколко минути там, за да се наслаждаваш преди да те взема обратно вътре, така че кефи се и се опитай да намериш удоволствие в гледката, която много малко хора могат да видят.”

Някак се почуствах сигурен в думите на Милтън и възвърнах крехкото си присъствие на духа и онова, което беше останало от достойнството ми, въпреки че едва ли някога напълно щях да си го възвърна. Вкиснах се и се почуствах глупаво от това, че се бях паникьосал толкова лесно. Всичко беше съвсем истинско. Действително се носех  в откритото пространство. Нямаше начин това да е някаква компютърна проекция върху екран. Чувствах се като пълен идиот. Защо се бях паникьосал толкова бързо? Преживяването беше прекалено фантастично, за да може жалкият ми Аз да го разбере и да го оцени. Бях увиснал в пространството извън един извънземен космически кораб и наблюдавах планетата Земя. Носех се като прашинка, стотици километри над Земята. Защо аз? Какво бях направил, така че да съм достоен за такива умопомрачителни приключения?

Отдалечавах се и оползотворявах мястото си на първия ред на Вселената неизвестно колко време. Може да са били около петнадесет минути или час. Не знаех, защото часовникът ми беше спрял да работи, но дори и да работеше, нямах начин да го видя, защото беше вътре в ръкава на скафандъра ми. Колкото и да беше продължителността от време, не беше достатъчно дълго и се страхувах, че Милтън ще ме издърпа обратно и ще ми развали удоволствието, поради това че го бях нарекъл всички тези гадни неща. Доста се  отдалечих от кораба, може би на около осемстотин метра или повече. Корабът се беше превърнал в малка точка върху образа на Земята.

Необятността на планетата Земя, която висеше там в пространството като огромна играчка от коледна елха, ме изпълваше със страхопочитание. Много трудно успявах да обхвана такава гледка с ума си и казах на Милтън, че всеки човек на Земята трябва да види и да преживее това чудо. Той не отговори.

Моята космическа разходка приключи толкова внезапно, колкото беше започнала и корабът на Милтън се появи до мен. Андроидът се протегна от отвора, хвана ме безцеремонно за една каишка от задната страна на скафандъра и ме издърпа като някакво парче космически боклук.

Андроидът беше около метър и двадесет висок, тънък, със супер малко плът по себе си и силен като Херкулес. Неговата овална глава нямаше никакви черти на лице. Излъчваше злонамереност и не беше приятен. Той ми помогна да изляза от скафандъра и след това излезе от стаята, но не през вратата. Премина през стената, като призрак и взе костюма и шлема със себе си.

Не мисля, че някога нещо би могло да надхвърли усещането за свобода, което бях преживял, докато се носех в откритото пространство. Милтън обаче, беше приготвил и още нещо за мен. Не можех да разбера какво, така че седнах на креслото в очакване на следващата ми залъгалка. Самият миг, в който задникът ми докосна седалката, светлините в стаята изгаснаха и екранът пред мен се освети. Гласът на Милтън прозвуча през системата за озвучаване в стаята вместо телепатично, което беше необичайно.

„Искаш ли малко пуканки и безалкохолно, Майкъл? Няма значение… Само се шегувам с теб.”

„Не съм жаден, гладен или уморен. Защо е така, Милтън? Не мога да схвана. По принцип бих се изтощил, размахвайки крайниците си по начина, по който го правех, след като андроидът ме изхвърли през борда като парче боклук и се паникьосах. И въпреки това нито съм изпотен, нито уморен, нито гладен, нито жаден. Какво става, Милтън? На Земята винаги трябва да хапна нещо след много по-малко упражнения. О и между другото благодаря за преживяването на живота ми и моля те всеки път, когато поискаш може да ме изхвърляш обратно в космоса.”

„Няма проблем. Може и да го направя. По отношение на количеството енергия, което изразходва по време на паническата си атака – то беше минимално. Изгори няколко калории, докато беше там отвънка, но ти не се бориш срещу никакви сили. Няма гравитация, няма триене, няма вятър, така че енергийните нужди са пренебрежимо малки. Тялото ти също така абсорбира жизненоважни хранителни вещества от въздуха в този кораб и от самия космически скафандър в който беше облечен. Можех да те оставя там в продължение на много дълъг период от време и костюмът щеше да поддържа физическите ти нужди, докато гледката щеше да поддържа духовните ти желания. Мога да навляза и в повече подробности за това по-късно. Засега седни, отпусни се и се наслаждавай на филма, Майкъл.”

Филмът започна и бях удивен да видя, че аз самият играех главната роля. Бях в един голям мол, който беше близо до къщата ми. Очевидно инцидентът, който наблюдавах се беше случил няколко седмици след Коледа на същата година. Станах много подозрителен към онова, което наблюдавах и също така останах много поразен, защото аз много рядко ходех в този мол, освен със съпругата си.

„Не си спомням да съм бил там без съпругата си. Вие нещо създавате неща, свързани с мен, Милтън.”

„Не създаваме нищо. Онова, което виждаш е онова, което се случи. Някои неща остават все още блокирани от твоята памет по очевидни причини. Блокирани за твоя собствена защита и спокойствие, Майкъл, защото те не засягат нормалния ти човешки живот и ние искаме да поддържаме твоите два живота разделени. Отваряме в момента някои от скритите спомени, които са свързани с други неща, които ще откриеш днес. Затова ти го показвам това в момента.”

„Аз водя таен живот? Какво съм аз? Джеймс Бонд?”

„Джеймс Бонд?!? Не ме карай да се смея, Майкъл. Зъбите ми падат от устата, когато започна да се смея.”

Моят филмов герой отиде до една книжарница в мола и се запъти директно към секцията с книги с намаление, където аз (той) прерови купчини книги. Това си беше характерно за мен. Често прекарвах време в книжарници, докато жена ми пазаруваше. Любимите ми теми са „световна история” и хората, които създават световната история.

Докато разглеждах книгите, една жена целенасочено се блъсна в мен и след това се извини: „О, съжалявам.” Аз се усмихнах и й кимнах. След това тя забеляза книгата, която прелиствах и направи коментар за това как и тя се интересува от историческа литература. По време на последвалия разговор, аз я попитах дали би желала да изпием по едно кафе в някое от кафенетата на мола. Естествено, това беше свързано с други интереси, които нямаха нищо общо с книгите и любимите автори и не беше характерно за мен.

„Каква е тази работа, Милтън. Жена ми… по никакъв  начин няма да мине този номер пред нея. А той не минава и пред мен. Опитваш се да ме шантажираш с този фалшив второразреден филм, Милтън? Затова ли е целия този цирк?”

„Винаги ли приказваш, докато гледаш филми, Майкъл. Така или иначе тази среща с жената, си беше съвсем нормална. Беше изцяло свързана с работата ти, нищо повече. Повярвай ми, жена ти никога няма да узнае за това, освен ако ти не й кажеш, което определено препоръчвам да не се случва.”

Докато говорех с жената в кафенето, научих, че тя има няколко книги в библиотеката си вкъщи, които биха ме заинтересували. Ако исках да отида да видя нейната колекция, определено бях поканен да го направя. Тя го каза с един от най-съблазнителните и подканящи гласове, на които много малко смъртни хора могат да устоят. Дори намигна и духна една целувка в моята посока. Стъписан от доста смелата й покана, аз разлях малко от кафето си върху панталоните. Кой можеше да ме обвинява – тя изглеждаше много яко. Определено литературата в апартамента й ме вълнуваше много повече, отколкото сексуалните й намеци… :).

„Това не е само второразредно, Милтън, това е пълен боклук. Никога не бих изневерил на жена си по този начин, без значение колко добре изглежда тази жена.”

 Аз бях в началото на петдесетте и изглеждах доста добре за възрастта си – поне на екрана. Жената беше на около четиридесет годишна възраст и изглеждаше на половина по-млада от мен. Със сексапилното си тяло, лесно можеше да мине за модел  в някоя от елитните модни агенции. Изобщо не си спомнях някога да съм се срещал с такъв човек. Със сигурност начинът й на държание и начинът по който изглежда, биха се запечатали в паметта ми. И въпреки това ето я там. И аз бях там и ми течаха лигите по нея като на някакъв тинейджър. Напуснахме мола заедно и решихме да вземем нейната кола и да оставим моята на паркинга. Тя имаше рубинено червено Порше 911 карера.

„Майкъл, ние добавихме поршето във филма за ефект. Тя всъщност се возеше в твоята кола и ти действително я откара до нейния апартамент.”

„Значи сте сложили някаква кола в сцената, която всъщност я нямаше там? Еми очевидно сте направили същото с мен, защото мен също ме нямаше там.”

„Ти беше там, Майкъл. Сега млъквай и гледай остатъка от филма.”

Стигнахме до апартамента и тя ми предложи коктейл. Казах й какво харесвам и тя ми направи бърбън с кола. За мое учудване беше излъгала за библиотеката си. Не видях и една единствена книга в нейното студио, нито дори етажерка за книги. След като ми поднесе питието, тя незабавно започна да се разсъблича пред мен. Аз седнах на дивана с детинско изражение на лицето. Отпих от бърбъна и колата, докато се опитвах да я оглеждам и в крайна сметка разлях питието върху ризата си. Напълно гола, тя дойде при мен, взе питието от ръката ми и ме отведе в леглото. Леглото беше до дивана. Тя ме разсъблече и правихме любов. След това екранът изгасна и светлините в стаята отново се пуснаха. Седях там, клатейки глава в пълно неразбиране. Притесняваше ме какво могат да направят с декори и компютърни графики. Уилям Шекспир беше прав. Целият свят е сцена и ние сме актьорите – или нещо подобно. Очевидно някои от нас – актьорите, не сме много талантливи. Особено онези от нас, които не знаят изобщо, че водят двоен живот.

„Това никога не се е случвало. Дори и да се е случвало изобщо не съм участвал в  него с желание или дори и със съзнание. Ако вие, каквото и да сте, сте управлявали живота ми, тогава свободната воля изобщо за какво е? Ако изобщо има нещо такова като свободна воля…Ако ми се беше случвало нещо такова, със сигурност щях да си спомня. Нещо толкова сексуално като това, което току що видях. Напълно ме объркваш, Милтън. В крайна сметка изневерил ли съм или не съм изневерил на жена си?”

„Не си изневерил на жена си, Майкъл. С изключение на поршето всичко, което видя на екрана, се случи точно както го видя, но това беше под нашата магия. Свободната воля е истинска, но ти не си я нарушавал, защото действаше по заповеди от по-горно ниво и не осъзнаваше много от действията си.”

Чешех се и се опитвах да разбера как такъв отрязък от живота ми може да изчезне безследно и да бъда манипулиран, без дори да го осъзнавам. Прегледах всичките си спомени от последните няколко месеца от живота си, в които трябваше да се намира този сегмент, който бях наблюдавал и не изглеждаше нищо да липсва. Нямаше място за тази случка, без да махам други отрязъци от живота си. Претърсването на спомените ми се оказа безсмислено. Не можах да намеря никакви несъответствия и бях убеден, че това никога не се е случвало. Докато седях там, съзерцавайки какви други умствени фокуси има Милтън, една гола жена влезе през вратата в стаята. Беше същата жена, която беше на екрана с мен и в книжарницата и след това в нейния апартамент, където бяхме правили любов. Почти не паднах от креслото. След това тя съвсем нормално ме заговори.

„Здрасти Майк, искаш ли пак да се позабавляваме малко, като при предишната ни среща?”

„Какво по дяволите става тук…”

„Прави любов с мен, Майк. Знаеш, че го искаш.”

След това от стената се появи едно легло. Тя дойде при мен, взе ръката ми и ме отведе на леглото. Бях в състояние на шок и определено безпомощен, както бях и в парка тази сутрин, когато Милтън отвлече тялото и душата ми с кораба си. Тя съблазнително разсъблече дрехите ми и правихме секс сякаш  бяхме в медения си месец. Изобщо не можех да се противопоставя на сексуалната сила, която се излъчваше от нейното магическо тяло. Тя беше една изключително привлекателна машина за правене на любов. След като получи онова, за което беше дошла, тя стана и напусна стаята, без да каже нито дума. Останах на леглото някак си умствено изтощен и вцепенен от внезапното й заминаване и изчезване.

„Това ли беше всичко? Повечето жени остават в леглото и се гушкат след секс, освен ако не са проститутки. Милтън, тя проститутка ли е? Ако „да”, каква е целта й? Да ме шантажира?”

„Тя не е човек, Майкъл. Тя е биологична машина за извличане на сперма. Има много начини да се вземе сперма от донори като теб, но това е най-ефективния начин и най-добрия. Извличането на сперма без достатъчна сексуална възбуда, намалява качеството на семето и знам, че ти не би искал това да се случи.”

„Машина за извличане на сперма… Никога не съм се съгласявал да бъда донор на сперма, особено с някакво зомби-същество! Това е напълно извратено! Защо, по дяволите, ви трябва моята сперма? Какво става с моите права в този случай? Нямам ли право на глас в нещо толкова лично?”

„Твоето тяло е контейнер за определени ензими и други биологични продукти, включително и сперма. Ние съхраняваме и синтезираме тези неща в твоето тяло и след това ги извличаме през определени интервали, когато имаме нужда от тях. Тялото, което обитаваш, Майкъл, е продукт на спермата, която сме извлекли от други индивиди, като самия теб, преди изобщо ти да се родиш. Твоето тяло е просто продължение на всичко това. Всъщност твоето тяло, изобщо не принадлежи на теб, то принадлежи на нас.”

„Кои, по дяволите, сте вие? Значи, аз противно на волята си съм продължение на някакъв луд експеримент, който вие правите тук на Земята и ви трябвам само за течностите в тялото си? Това е отвратително. Доста време ще ми трябва, за да го смеля.”

„О, ти ни трябваш и заради ума си, Майкъл. Твоите емоции и другите фактори допринасят за процеса, който свързва всички тези елементи вътре в теб. То е като да разклатиш една бутилка газирана напитка, преди да я отвориш. Правим го само, за да изфъшти. Ти не си продължение на някакъв експеримент. Или поне не изцяло. В момента не мога да ти кажа повече от това. Не искам да развалям изненадата.”

„Ако не ми беше приятно да съм на този кораб, и изобщо не говоря за срещата си с машината за извличане на сперма, бих бил вбесен в момента. Сега, след като знам, че съм правил секс с биологическа машина, сексуалният ми живот е приключил. Това е прекалено много информация за мен, Милтън. Някога хрумвало ли ти е това? Така или иначе обаче, повечето от преживяванията ми с теб на този кораб бяха  напълно удивителни и фантастични, така че ми е трудно да се разстройвам от нещо точно в момента. Включително и от факта, че тялото ми се използва без знанието и съгласието ми.”

В ИЗВЪНЗЕМНИЯ КОРАБ

Синкава пара осветяваше вътрешността на кораба, като тази във флуоресцентна тръба изпълнена с наелектризиран газ. Един коридор опасваше вътрешния периметър и илюминатори осигуряваха лесен поглед към външната природа и други части на парка с огромни подробности. Стена от другата страна на прозорците скриваше мистериозната вътрешност. Прозорците някак не се виждаха отвън на кораба, но от вътрешността изпъкваха като овали. Тези илюминатори сякаш увеличаваха подробностите на всичко, което беше отвън. Обектите, които биха били интересни за човека, изпъкваха в прозореца сякаш той ги приближаваше нарочно. Прозорците знаеха към какво гледа онзи, който наблюдава от вътрешността. Когато влязох вътре по невидимата поточна линия, която ме привличаше или ме носеше, не знаех откъде знам някои подробности за този кораб, които внезапно се появиха в ума ми сякаш се събудиха стари спомени. По този кораб нямаше никакви забележими врати. Във вътрешността на коридора също нямаше такива. Нямаше никакви сглобки или какъвто и да било намек, че би могло някъде да има врата. Имаше само гладки заоблени повърхности, които сочеха много напреднала и безпогрешна технология.

Във вътрешността цареше тишина. Звуците отвън не проникваха вътре и не можеше да се чуе абсолютно никакъв звук от онова, което задвижваше кораба. Също така не изглеждаше да има звуци от други обитатели. Ако изобщо вътре имаше някой друг освен Милтън и мен, този някой беше напълно тих. Навлязох във вътрешността в полусъзнателно състояние и в ума ми се появяваха телепатични обяснения за мястото, в което се намирам, може би от Милтън или от механизъм в самия кораб. След това преминах в една от по-плашещите вътрешни стаи.

Стаята за карантина

Бях там изправен, но не докосвах пода, тавана или стените. Останах частично в съзнание, парализиран по средата на въздуха. Ръцете ми бяха отстрани сякаш стоях мирно. Температурата в стаята беше по-хладна от температурата в другите части на кораба и от устата ми излизаше пара сякаш съм влязъл в хладилната камера на някой месарски магазин. Не можех да видя никъде Милтън, изглежда бях сам в тази стая. Нямаше никакви видими инструменти или контролни панели и никакви начини, по които да се влиза или излиза от там. Стаята беше като голям пашкул. Беше със синкаво-бял цвят и ми напомняше за облак, наситен с електричество. Малко след като влязох, воден от невидимата сила, която ме беше взела от парка, от една от стените се появи един малък сферичен обект с размер на топка за голф, сияещ с наситена цветна светлина. Той премина през стената без да оставя зад себе си някаква дупка. Започна да бръмчи около главата ми като голям комар и тръгна по спирала надолу и около мен, до краката ми и отново нагоре. Движеше се с удивителна скорост, сканирайки цялото ми тяло и неутрализирайки бактериите върху кожата и дрехите ми. Тази част от информацията дойде от по-ранен спомен от предишни срещи, който нахлу в съзнанието ми. По време на цялата процедура останах в полусъзнание и напълно облечен в дрехите, които носех тази сутрин. Топчицата след това се придвижи към главата ми и докосна темето ми, завъртайки ме като в центрофуга. Това въртене трая няколко секунди и след това отново замръзнах на едно място. Тялото ми се придвижи в хоризонтална позиция и останах скован като дъска, с ръце от двете ми страни и носейки се на около половин метър от пода на стаята. Мистериозната топчица напусна стаята по същия начин, по който се беше появила, но излезе от пода сякаш беше призрак. След това гласът на Милтън се появи в главата ми.

“Майкъл, събуди се!”

Милтън телепатично ми говореше от някакво друго място в кораба. След като чух заповедта на Милтън, внезапно си отворих очите и възвърнах пълното си съзнание. И въпреки това, чувствах, че някак бях осъзнавал заобикалящата ме среда по-добре докато бях в полусъзнателно състояние. Тогава подробностите изглеждаха много по-ясни. Доста замаян отговорих на Милтън на глас с въпрос.

“Милтън, къде съм?”

“Ти си в моя кораб.”

“Защо съм в твоя кораб? И защо не мога да се движа?”

“Скоро ще си възвърнеш напълно чувството за равновесие, след като мозъкът ти направи необходимите промени, които бяха въведени в него. Това ще ти позволи да се придвижваш в кораба по начин, който ще считаш за нормален. Ще можеш да се ориентираш по отношение на посоките, нагоре, надолу и настрани, въпреки че такива неща не съществуват в пространството или в този кораб, дори докато той остава паркиран в Земната атмосфера.”

В този момент тялото ми се спусна надолу и докосна пода на кораба. Скочих на крака с удивителна лекота сякаш бях някакъв акробат.

“В Космоса ли се намираме Милтън? Не чувствам никаква гравитация в тялото си и имам толкова много енергия. Мисля че мога да избягам маратон без да се изморя и задъхам, както се случи преди малко в парка.”

Повечето от страховете ми бяха изчезнали, чувствах се прекрасно и изпълнен със сили. Говорих с Милтън на глас сякаш той стоеше в стаята до мен и въпреки това бях сам там.

“Корабът не е мръднал и остава в парка на същото място откъдето те взех, Майкъл.”

“От колко дълго съм в кораба? По някаква причина часовникът ми не работи. Най-вероятно е спрял, когато влязох, може би поради магнитно влияние или поради нещото, което кара този кораб да работи. Така или иначе, спрял е в 8 и 15 сутринта. Колко е сега часа, Милтън?”

“Точно 8 и 17, Майкъл.”

“Няма начин. Чувствам се сякаш са минали часове. Сигурно не си прав. И твоя ли часовник е спрял?”

“Никога не правя грешки. Нямам нужда от часовник. Дори няма вероятност да греша. Само 2 минути изминаха от както те вкарах в кораба си и те приготвих за нашето малко пътешествие.”

“На никакво пътешествие не искам да ходя с теб. Моля те, пусни ме оттук. Нямаш право да ме отвеждаш никъде без моето съгласие и нарушаваш законите като ме държиш тук. От къде се излиза от кораба, Милтън?”

“Моят кораб няма изходи или прозорци, освен ако аз не ги създам за теб. Можеш да влизаш или излизаш от кораба, само ако и когато аз го позволя. Освен това аз не съм под някаква човешка юрисдикция и твоите закони изобщо не са приложими към мен.”

“Добре, много те моля, създай една врата за мен, така че да мога да напусна този кораб и да се върна към нормалния си живот, който ти толкова грубо прекъсна. Моля те, би ли ми позволил да напусна този кораб, Милтън? Обещавам, че няма да те съдя ако ми позволиш да си тръгна.”

Изобщо не чаках Милтън да ми отговори, а се втурнах към една от страните във стаята, в която бях затворен и се блъснах в нея. Отскочих от стената със забавено движение сякаш се бях сблъскал с голям мек бонбон и бавно паднах на мекия под. Изправих се и опитах това отново няколко пъти, но накрая се предадох въпреки, че не бях изморен. Имах огромно количество енергия, но сякаш бях попаднал в  стая с меки стени. Осъзнах абсурдността на своята ситуация и едва не се разсмях с глас сякаш се бях побъркал.

“Това е лудост!” изкрещях с всичка сила.

Продължавах да се оглеждам за скрита врата. Това, което най-много ме шокираше, е как се бях озовал изобщо в този кораб и след това в тази стая. Опитвах се да се ориентирам за това как Милтън ме беше довел тук, докато той дори не беше тук с мен и въпреки това ми говореше сякаш е там.

“Аз те сложих тук и можеш да си тръгнеш само когато аз ти кажа, че можеш да си тръгнеш. Недей да се вълнуваш толкова, Майкъл. Ти не си мой затворник за дълго и аз наистина имам намерение да те пусна да излезеш от тази стая, но все още не и от самия кораб. Сега, тръгни напред и постави ръката на стената пред себе си, върху тази стена, от която отскочи няколко пъти и след това си представи, че преминаваш през нея.”

“Ти си луд, Милтън. Тези стени са като от някаква гума или нещо подобно. Защо просто не натиснеш едно копче или каквото там правиш и не създадеш отвор за мен и не престанеш да си играеш с тези умствени игри?”

“Ние не използваме копчета или магически пръчки, въпреки че някои от нашите неща работят като магия. Поне за твоя ум, то изглежда като магия, защото не е част от вашата човешка реалност. Що се отнася до игра с ума, целият живот е умствена игра. Сега направи онова, което ти казах и мини през стената.”

Поставих ръката си върху същото място, от което бях отскочил няколко пъти, извъртях очи сякаш си казвах “Какъв е смисъла от всичко това?”, но този път ръката ми премина през стената все едно там нямаше нищо. Преминах целия през стената поразен от онова, което се случваше. Огледах добре отвора, който се появи там, в тази същата стена, която ме държеше като затворник, и открих, че тя е тънка като хартия и че е много ефирна на консистенция. Там нямаше нищо друго освен илюзията за стена.

Коридорът

Видях редица от прозорци, обикалящи кораба точно по същия начин, по който си ги спомнях, когато за първи път влязох в него по-рано. Отидох до един от прозорците и погледнах навън. Можех да виждам дървета и малка част от пътеката, от която бях взет. По пътеката вървяха хора, но явно никой не забелязваше извънземния кораб, който стоеше сред дърветата само на няколко метра от тях. Хората се занимаваха с живота си, без изобщо да си дават сметка за свръхестествената ситуация, в която се бях озовал. Завиждах на тяхната свобода, докато ги наблюдавах как се разхождат по пътеката, загубени в своите малки светове на човешки заблуди. Никой не беше забелязал, че просто бях изчезнал, докато ходех по пътеката до тях. Нито пък аз щях да забележа ако някой друг изчезнеше. Повечето от нас идват в парка сами и напускат парка сами, така както правим и в живота си, когато се раждаме и когато умираме. Обзе ме малко философско настроение, докато преглеждах живота си, хванат в капана на извънземния кораб и това ме накара да се почувствам неудобно. Не бях в настроение за екзистенциални размишления. Исках да се махна от този побъркан кораб или кошмар, в който бях залепнал. Не можах да разбера как никой не може да види кораба, докато аз можех идеално да ги виждам всичките през неговите прозорци.

“Защо никой не може да види кораба, Милтън? Аз го видях.”

“Аз ти позволих да видиш кораба. Той остава невидим за всички освен ако аз не го отключа в умовете им, както го направих за теб.”

“Какъв съм късметлия.” Отвърнах саркастично.

Натиснах пространството на стената между прозорците, мислейки че може би ще открия, че и то е една тънка бариера, през която трябва да мина, но нямах късмет. Опитах се да драскам по един от прозорците с ключовете от колата си, но нищо не се случи, дори не можах да го одраскам. Материалът изглеждаше неунищожим. Започнах да блъскам по стъклото с юмруци и дори с глава, но то не нараняваше нито ръцете, нито главата ми. Прозорците бяха на около 30 см един от друг и аз минах през всичките, пробвайки да ги удрям с огромно раздразнение. След това внезапно един от тях мръдна. Помислих, че може би съм намерил някакъв недостатък в този прозорец. Разгледах го за сглобки или нещо, което да се е разхлабило и концентрирах цялата си енергия върху него. Бутах го и го блъсках с юмруци, крака, с глава отново и отново, и накрая – успех, или поне така си помислих. По време на моето буйстване срещу илюминатора, той внезапно се изстреля и кацна на друго място по външната страна на кораба. Това не беше нещо, което бях очаквал да се случи и останах там със зяпнала уста. Това беше като някакъв рисуван свят. Мястото, където беше илюминатора се запълни незабавно сякаш кожата на кораба беше направена от някакъв течен кристал, като онзи който се използва в електронните часовници и новите телевизионни екрани. Човешката версия на течните кристали обаче не притежаваше никаква здравина за разлика от материала на този кораб. Там където беше кацнал илюминатора, течният кристал (тъй като не мога да намеря по-добро описание) се беше преместил и отново можеше да се вижда през прозорчето навън. След това всички илюминатори започнаха да се разбъркват и се пренаредиха обратно в обичайния си ред. Беше откачено.

“Този кораб е страшно странен, Милтън. Толкова фантастично странен, че чак ме кефи, ако не беше страха, който разваля удоволствието. Мога да минавам през стени като хартия, които са по-здрави от стомана и меки като бонбони и прозорците могат да се придвижват на всяко място, без да оставят дупка след тях. Как изобщо е възможно това?”

“Моят кораб използва изключително напреднала технология. Тази технология се използва на много други планети, които са съвсем малко по-напреднали от това, което имате тук на земята. Това, което изглежда магическо и странно за теб, е напълно ежедневно нещо за безброй цивилизации, обитаващи тази галактика. Ти не сънуваш, нито се намираш в кошмар. Ти си всъщност на едно място, което е много по-истинско от всичко, което изобщо ще преживееш в твоето човешко съществуване на земята.”

“Не знам как дори да отговаря на това, Милтън. Ти говориш неща, които надхвърлят капацитета ми. Това значи ли, че вие сте хора като нас човеците тук на Земята, само че по-напреднали?”

“Ние не сме хора като вас, не в смисъл на така наречения “интелигентен живот” на планети като Земята. Има много отенъци или нива на съществуване и някои отенъци или версии са като хората тук на Земята, но аз не спадам към тези категории.”

“Защо не мога да те виждам, Милтън? Ти невидим ли си? Твоята форма на пътеката, не е ли истинската ти? Ти изглеждаше и се държеше като така наречен интелигентен човек, когато ме приближи по време на разходката ми тази сутрин.”

“Ти можеш да ме видиш, ако аз избера да се покажа. Но онова, което ще видиш е само образ и не е истинския начин, по който изглеждам, независимо дали съм в човешка униформа или в извънземна униформа. Не можеш да ме видиш, такъв какъвто в действително съм, или поне не на този етап. Аз не съм за теб средностатистически и нямам нищо общо с онова, което видя на пътеката тази сутрин.”

Милтън общуваше с мен телепатично и получаваше думите ми директно от ума ми, въпреки че аз говорех с глас и уста. Тъй като мислите са по-бързи от звука, който излизаше от устата ми, Милтън знаеше мислите ми преди да мога да ги изрека. За мен това създаваше много трудност по време на разговорите ми с него. Без никакво предупреждение Милтън изскочи в коридора от въздуха на около метър пред мен. В началото изглеждаше като призрак, който бързо придоби материалност или по-точно се синхронизира с моята реалност, не че на този етап вече знаех кое е реално и кое не. Той не беше изглеждащия като човек Милтън, който бях преследвал в парка. Той беше едно напълно различно и доста страшно изглеждащо същество от Космоса и отвъд описание. Успях да запомня някои негови черти преди ума ми напълно да замръзне и да спре и след това да ме вкара в състояние на физически и умствен шок, когато целия образ на неговото странно тяло се регистрира изцяло. Той беше около метър висок, може би и по-малко. Имаше много голяма глава, която не беше пропорционална на тялото му, сякаш в черепа му имаше огромен тумор. Неговите ръце бяха тънки, както бяха и краката му. Тялото му беше слабо, въпреки че беше малко по-голямо по средата. Не забелязах колко пръста на ръцете или краката има и дали е облечен в нещо, което е по кожата му. Той не изглеждаше нито гол, нито облечен. Просто изглеждаше изключително различно от това, което ние хората сме свикнали да виждаме. От главата му не стърчаха уши, само малки дупчици, където биха били ушите. Доминиращи в цялата му фигура бяха големите тъмни пронизващи очи, които ме гледаха сякаш можеха да парализират побесняло атакуващо стадо от диви слонове с един поглед. Останалите черти на лицето му практически не се забелязваха поради очите, които не ми позволяваха да се фокусирам върху каквото и да било друго. Въпреки това успях да си спомня някои подробности. Той имаше малка уста, която беше прекалено малка, за да се говори с нея. Носът беше просто два тесни отвора. Цветът на кожата му беше отенък на тъмно синьото с бели луминесцентни петна, които се движиха сякаш в течност под прозрачен слой кожа. Кожата беше гладка като стъкло, без никакви бръчки или люспи и около него се излъчваше сияние като наелектризирана аура или някакъв вид щит около тялото. Успях да му смотолевя няколко думи, преди пълният ефект от неговото появяване да ми изкара въздуха.

“Милтън предполагам. Леле изглеждаш напълно неестествено и ужасяващо и нищо подобно на това, което очаквах.”

Косата на темето ми се изправи като бодли на таралеж. Адреналин нахлу във вените ми и превзе нервната ми система. Останах в съзнание, но умът ми се превърна в хаотична блъсканица от образи и мисли. Докато умът ми се смилаше като моркови в сокоизстисквачка, не паднах на пода, вместо това тялото ми се скова и увиснах поддържан във въздуха като кукла на конци. Милтън след това докосна главата ми в зоната на темето ми с неговия странно изглеждащ дълъг пръст (или може би държеше някакъв предмет), който се свиваше и аз си възвърнах едно подобие на съзнание на някакво друго ниво, различно от нормалното. Опитах се да предам чувствата си на Милтън и успях да промърморя няколко разбираеми думи.

“Милтън, изкара ми ангелите и все още продължаваш. Какво направи с ума ми? Всичко се разми в някаква каша от лудост.”

“Майкъл, ти не си готов да ме видиш в никаква друга форма освен в човешка форма. Ние програмираме човешките мозъци по този начин по причини, до които ще стигнем по-късно. Днес обаче ще променим малко програмирането на ума ти, така че да можеш да общуваш с мен, без да губиш контрол над съзнанието си. Въпреки това аз ще остана на заден план и през повечето време няма да ме виждаш, за да не преча на онова, което ще правим по време на тази среща.”

Милтън изчезна пред очите ми и аз внезапно си възвърнах спокойствието и умствените способности. Бях напълно отпуснат, повече отколкото когато той за първи път изскочи пред мен и ме зашемети с външния си вид.

“Защо не ми се появяваш в човешка форма и не премахнем потенциала за шокиране и умствен холокост? Това няма ли да направи нещата по-лесни за всички, особено за мен?”

“Човешките тела, а ние използваме една модифицирана версия на човешкото тяло като онова, с което ме видя по време на пътеката тази сутрин, не са много добре настроени към този кораб. Тялото, в което се появих преди малко, което ти изкара акъла, е с много по-напреднал дизайн и може да бъде използвано по много по-различни начини, включително и да предизвиква ефекта на шок, който ти получи. То е една изключително напреднала машина, построена за средата в нашия тип превозни средства. Тези тела са много подходящи за нашата работа в тази слънчева система, особено когато се занимаваме с хора и с други физически или нефизически форми на съществуване. Ние обикновено блокираме спомена при онези, с които общуваме, така че това как изглеждаме в общия случай не създава проблем за нашите гости.”

“Ами това е добре за теб и за онези, на които им блокирате спомените, но в моята перспектива твоето появяване предизвиква огромен ужас. То е доста разсейващо за онези като мен, които остават съзнателни по време на срещата. Ти ще блокираш ли спомена ми за това как си изглеждал, щом веднъж напусна кораба, така че да не сънувам кошмари?”

“Ще блокирам някои от твоите спомени за мен и някои други неща, които ще видиш и ще преживееш днес, така че нормалният ти живот да не бъде напълно разстроен и повлиян. Ще можеш обаче да запазиш различни спомени в зависимост от това как реагираш на всяка от ситуациите, през които минаваме. Аз в момента не съм в тяло, аз съм като дух. Тялото, в което ме видя, което те разстрои толкова много, е като космически скафандър за нас. Не си ли забелязал колко страшно изглеждат космическите скафандри на НАСА? Не можеш ли да си представиш как някой, който не е свикнал с техния вид и е на по-ниско технологично ниво би реагирал като види такъв. Е, определено ние сме по-страшни, но принципът е същия.”

“Как успяваш да ме виждаш, Милтън? Има ли някакви камери в този кораб или ти и в момента си в коридора, при мен и използваш някакъв вид наметало-невидимка?”

“Не съм в коридора с теб. Имам специално място в кораба, където си оставам, когато съм в духовна форма. Няма камери, които да те гледат никъде из този кораб, но аз напълно осъзнавам всичко вътре в кораба, както и нещата извън кораба. Имам повече от петте сетива, които вие, човеците, имате.”

“Ти бог ли си, Милтън?”

“Не.”

“Колко време мина от момента, в който наруши живота ми и ме докара до това състояние на умствено объркване?”

“Тая работа с времето засега не е важна, но по-малко от 30 минути минаха от началото на приключението, в което се намираш. Това успокоява ли твоя объркан ум?”

“Може би е приключение за теб, Милтън, но не и за мен. Може ли да забързаме времето и да направим онова, което трябва да направим, така че да може да се махна оттук и да продължа с истинския си живот в истинския свят? Може би не знаеш, но аз имам живот.”

“В момента се качваме към стратосферата на Земята. Готов ли си за това? Хаха. Схващаш ли? Няма значение. Хората никога не схващат хумора ми, може би защото изтривам умовете им. Така или иначе ако искаш да наблюдаваш нашето изкачване в пространството, отиди до някой от илюминаторите, погледни навън и се приготви да бъдеш напълно удивен и да бъдеш изкаран от разбитото си човешко балонче за малко.”

В мига, в който започнах да се придвижвам към един от илюминаторите както Милтън ми беше казал, кораба се изстреля нагоре с феноменална скорост. И въпреки това, аз не чувствах абсолютно никакво движение, нито загубих равновесие докато вървях от прозорец към прозорец. Погледнах през един от прозорците точно навреме, за да видя как върховете на дърветата и парка се превърнаха в далечни прашинки. Видях как континентите се свиват и океаните се увеличават и моят ум се разгърна десетократно. След това корабът спря на място някъде над Земята, без да се размажа като гербова марка на тавана. В рамките на няколко секунди бяхме изминали разстоянието от парка до откритото пространство без никакви вибрации или турболентност, на каквито бях свикнал в самолети и по време на “космическите” приключения с децата си в Дисни Уърлд. Спряхме внезапно без абсолютно никакви ускорения за тялото. Това определено не беше физиката, която бях учил в училище в реалния свят. Бях напълно онемял от онова, което виждах през илюминаторите. Всъщност си спомних и минали срещи със същества от други светове, но повечето от това беше блокирано или скрито между нормални човешки спомени. Тези мистериозни спомени станаха много по-ясни онзи ден, докато бях в кораба на Милтън.

Истината е нож с две остриета, за да я получим, първо трябва да изоставим нещо – като скъпите си илюзии.

ПРОЛОГ

Разказът, който следва е малко фантастичен и следователно някои може да изберат да не вярват, че такива неща са възможни. Въпреки това съм принуден да разкажа тази история и оставям на читателя, това какво и доколко от нея ще счете за реалност.

Първа глава

ЕДНА СУТРИН

Името ми е Майк и съм на петдесет годишна възраст. Женен съм и имам две деца. По професия съм агент на недвижими имоти, нещо с което се занимавам от двадесет и седем години. Онази сутрин реших да се възползвам от прекрасното време навън и отидох до парка, който е на четири преки от дома ми. Закусвах набързо в един ресторант преди приятната разходка на път към офиса. Ходенето беше добър начин за мен да поддържам физическата си форма и ми предоставяше възможност да забавя темпото и да “подуша розите” както се казва в старата поговорка. Освен това много обичах сутрешните разходки.

В парка имаше обичайното стълпотворение от тичащи, ходещи и един-двама родители с децата си на люлките – нищо извън обичайното. Това беше така до около петнадесетата минута от разходката ми, когато един човек започна да ме задминава по пътеката и аз се изместих в страни, за да го оставя да го направи. Вместо да ме задмине, непознатият забави крачка изравни се с мен и ми се представи като Милтън.

Милтън изглеждаше като обикновен мъж, кавказки тип, около четирдесет годишен с гъста черна коса и обичайно телосложение. Беше малко по висок от мен – около метър и осемдесет висок и беше облечен в анцуг за джогинг. Милтън ме заговори с тон, все едно сме стари приятели, но аз не го познавах.

„Здравей Майкъл Виторио Болдерини. Помниш ли ме?”

„Здравей. Не, не те помня. Кой си ти? Откъде знаеш името ми?”

Не можех да повярвам, че той използва старото ми име. Аз никога не използвах средното си име. Никой не беше използвал средното ми име от детството ми, което бях прекарал в Италия.

„Знам много за теб Майкъл. Познавам те още от раждането ти на тази планета. Аз не съм от Земята. Аз съм от друга слънчева система, близо до центъра на Галактиката.”

Това звучеше толкова абсурдно, че не бях сигурен как да отговоря. Самият аз бях говорил много на други в миналото за явления като извънземни и НЛО. Сега, когато го чувах от този образ, веднага си представих колко глупаво трябва да съм звучал на приятелите си и на семейството си, когато съм споменавал преживяването си. Въпреки това незабавната ми мисъл беше, че този човек е побъркан, да говори все едно е истински извънземен.

Лично аз знаех за явлението НЛО и съм преживявал странни ситуации в детството си и като възрастен, докато служех при военните. И въпреки това, докато слушах Милтън да говори открито за това, че е от друга планета, преден план излезе моята ирационалност и ме накара да се чувствам неловко. Опитах да замажа иронията на странната ситуация, в която бях попаднал и да приключа учтиво разговора с Милтън или поне се надявах, че ще мога да го направя.

„Радвам се, че се запознах с теб Милтън и трябва някой път отново да си поговорим за живота в Галактиката, но сега трябва да довърша разходката си и да се добера до офиса си. Приятен ден Милтън.”

След като казах това, забързах темпото и започнах да тичам, очаквайки, че Милтън ще изостане. След пет-шест минути тичане се задъхах и реших, че мога вече безопасно да продължа с бавен ход, глупаво вярвайки, че съм оставил достатъчно разстояние между Милтън и себе си. За мой ужас Милтън беше останал на няколко стъпки зад мен. През цялото време беше ходил по петите ми. Не го бях забелязал, докато не забавих, поглеждайки назад. Едва не получих сърдечен удар. Той се ухили на моя стъписан поглед и каза:

„Точно това е Виторино, който и аз си спомням. Винаги се опитва да избяга от мен.”

Отвърнах му с малко висок тон:

„Какво по дяволите означава това? Винаги се опитвам да избягам от кой? Кой си ти и защо ме преследваш?”

Обикновено съм спокоен и въздържан, но нещо, свързано с този човек, вдигна кръвното ми. Непознатият, на име Милтън не отговори на въпроса ми и не спря да ме следва. Така че аз спрях и изисках да знам повече за него и за причините, поради които прекъсва разходката ми тази сутрин. Той обаче просто ме подмина и ме остави там да седя, готов да побеснея. Останах на място няколко секунди, опитвайки се да възвърна самообладание и да разбера защо действията на този човек ме дразнят толкова много. Не можех да разбера защо той пренебрегва простите ми въпроси, когато той беше онзи, който започна този безумен разговор. Ситуацията се беше обърнала наопаки обаче, и той започна да тича отдалечавайки се от мен. Внезапно аз бях онзи, който започна да го преследва.

Опитвах се да не изоставам от него, защото бях твърдо решен да получа своите отговори, но вече не бях сигурен за самите въпроси. Милтън изглежда се забавляваше от моето объркване и  ми хвърляше погледи, ускорявайки крачката си и отдалечавайки се все повече и повече от мен, сякаш знаеше, че ще го преследвам. И аз го преследвах. Бях объркан, но раздразнението ми ме подтикваше да разбера защо той отказва да ми даде прост отговор. Това че бях загубил контрол ме караше да се чувствам много странно и глупаво, но не беше  достатъчно за да ме спре и аз продължавах да искам да се изправя срещу този човек, който най-вероятно беше нестабилен. Ето ме мен, един възрастен мъж, преследващ друг възрастен мъж, само заради споменаването на едно име.  Може би беше някакъв екстрасенс или може би беше някакъв мой стар познат, за който бях забравил, но разумът не беше силната ми страна тази сутрин. То беше сякаш бях загубил контрол върху волята си и ме движеше някаква външна сила.

Милтън продължаваше да ме пренебрегва и докато се опитвах да го настигна, той започна да тича като газела с учудващо неограничени количества енергия. Опитът ми да го настигна беше неуспешен. Бях прекалено бавен и започвах да чувствам всяка част от моето, половин-вековно, старо тяло. Милтън обаче се движеше точно със скоростта, която му позволяваше да не ме загуби и се забавяше всеки път, когато аз забавях тичането си.

Пътеката за бягане прекосяваше парка и част от нея минаваше през една горичка, която не се виждаше от другата част от парка. Натам се бяхме запътили. След като влязохме между дърветата, в уединението, което те ни предоставяха, Милтън се отклони от пътеката и изчезна в един гъст шубрак. На около петнадесет метра навътре в гората започнах да подозирам, че най-вероятно лудият Милтън ми готви засада и спрях да го преследвам. След като възвърнах разсъдъка си, реших да забравя за цялото нещо и да се върна на паркинга, където беше колата ми и след това да си отида в къщи. Обръщайки се обаче забелязах нещо, което блестеше ярко в посоката, в която Милтън беше изтичал.  В гората, на около седемдесет метра от мястото, на което стоях, имаше ослепително ярък обект. До този обект имаше и нещо друго, но беше трудно да се различи поради силния блясък. Любопитството ми ме накара да се загледам по внимателно, за да се опитам да разбера какво е. Тогава видях Милтън. Той седеше до нещо, което приличаше удивително на летяща чиния. Корабът изглеждаше  като голямо металическо фризби с малък издатък на върха, но плосък отдолу. Нямаше никакви видими прозорци или врати, които да можех да различа от мястото, на което стоях. Когато очите ми свикнаха, този обект започна да пулсира с различни цветове. Внезапно сякаш нещо щракна в главата ми и можех да го виждам много по-ясно. Корабът изглеждаше познат и бях напълно запленен от него, но не знаех защо.  Той се носеше на около метър над земята, на една малка полянка между дърветата. Слънчевите лъчи, които минаваха през листата, се отразяваха от метала, създавайки нещо като ангелски блясък. Тогава Милтън привлече, вниманието ми. Той ми махаше, жестикулирайки ми да приближа. Опитах се да избегна очите му, но той продължаваше да ми маха да се приближа. Нямаше пътека до мястото, където бяха той и странното превозно средство. Имаше гъсталак и дървета, които покриваха цялата площ отстрани на пътеката. Нямах желание и намерение да се приближавам до извънземния  пришълец и неговата машина, незавсимо колко привлекателен изглеждаше кораба. Вярвайки, че контролирам движенията си се опитах да се обърна и да поема в другата посока, надалеч от това скрито кътче от парка. Мистериозно обаче, някак си вътре в себе си знаех, че не мога да тръгна в друга посока. Опитах се да не се паникьосвам, мислейки, че може би ако запазя спокойствие, ще мога да се съпротивлявам на подтика, който караше ума ми да тръгне към кораба. Успокояването не проработи и внезапно осъзнах, че не мога да движа краката си. Не можех да вървя нито напред нито назад. Бях залепен за мястото, където стоях. Тогава като цунами ме обзе чувство на ужас и отчаяние. Не можех да движа тялото си, но можех да движа главата си. Огледах се наоколо и се надявах да видя по пътеката други хора, тъй като това по принцип беше много използвана пътека, но нямаше никой и бях сам с Милтън.

Невидимата сила, която ме държеше започна да ме притегля към кораба, сякаш бях върху невидима поточна линия. Тогава чух в главата си глас, който звучеше като гласа на Милтън: „Недей да се съпротивляваш Майкъл. Този кошмар скоро ще приключи.” Милтън ми говореше телепатично. Отговорих по единствения начин, който знаех: „ГОСПОДИ, ПОМОГНИ МИ! Исусе Христе, какво ми се случва…” Виках, но не можех да чуя звука. Липсата на звук от гласа ми беше много странно усещане и изобщо не ми харесваше. Бях напълно безпомощен, докато тялото ми се придвижваше по необясним начин в посока на кораба. Пътеката, която беше пълна  с хора по-рано, сега беше странно пуста. Очевидно този индивид Милтън, някакси умствено манипулираше другите хора, така че да не навлизат в тази част на парка. Ако беше вярно, това беше удивително. При все това нямаше друго обяснение за това, че аз бях сам, там в момента. Борих се с емоциите си. Точно преди тялото ми да достигне диска, загубих съзнание, но не изцяло. Можех да видя себе си, сякаш съм извън тялото си и всичко около мен беше  неразличимо, въпреки това по някакъв начин ми беше ясно.