В ИЗВЪНЗЕМНИЯ КОРАБ

Синкава пара осветяваше вътрешността на кораба, като тази във флуоресцентна тръба изпълнена с наелектризиран газ. Един коридор опасваше вътрешния периметър и илюминатори осигуряваха лесен поглед към външната природа и други части на парка с огромни подробности. Стена от другата страна на прозорците скриваше мистериозната вътрешност. Прозорците някак не се виждаха отвън на кораба, но от вътрешността изпъкваха като овали. Тези илюминатори сякаш увеличаваха подробностите на всичко, което беше отвън. Обектите, които биха били интересни за човека, изпъкваха в прозореца сякаш той ги приближаваше нарочно. Прозорците знаеха към какво гледа онзи, който наблюдава от вътрешността. Когато влязох вътре по невидимата поточна линия, която ме привличаше или ме носеше, не знаех откъде знам някои подробности за този кораб, които внезапно се появиха в ума ми сякаш се събудиха стари спомени. По този кораб нямаше никакви забележими врати. Във вътрешността на коридора също нямаше такива. Нямаше никакви сглобки или какъвто и да било намек, че би могло някъде да има врата. Имаше само гладки заоблени повърхности, които сочеха много напреднала и безпогрешна технология.

Във вътрешността цареше тишина. Звуците отвън не проникваха вътре и не можеше да се чуе абсолютно никакъв звук от онова, което задвижваше кораба. Също така не изглеждаше да има звуци от други обитатели. Ако изобщо вътре имаше някой друг освен Милтън и мен, този някой беше напълно тих. Навлязох във вътрешността в полусъзнателно състояние и в ума ми се появяваха телепатични обяснения за мястото, в което се намирам, може би от Милтън или от механизъм в самия кораб. След това преминах в една от по-плашещите вътрешни стаи.

Стаята за карантина

Бях там изправен, но не докосвах пода, тавана или стените. Останах частично в съзнание, парализиран по средата на въздуха. Ръцете ми бяха отстрани сякаш стоях мирно. Температурата в стаята беше по-хладна от температурата в другите части на кораба и от устата ми излизаше пара сякаш съм влязъл в хладилната камера на някой месарски магазин. Не можех да видя никъде Милтън, изглежда бях сам в тази стая. Нямаше никакви видими инструменти или контролни панели и никакви начини, по които да се влиза или излиза от там. Стаята беше като голям пашкул. Беше със синкаво-бял цвят и ми напомняше за облак, наситен с електричество. Малко след като влязох, воден от невидимата сила, която ме беше взела от парка, от една от стените се появи един малък сферичен обект с размер на топка за голф, сияещ с наситена цветна светлина. Той премина през стената без да оставя зад себе си някаква дупка. Започна да бръмчи около главата ми като голям комар и тръгна по спирала надолу и около мен, до краката ми и отново нагоре. Движеше се с удивителна скорост, сканирайки цялото ми тяло и неутрализирайки бактериите върху кожата и дрехите ми. Тази част от информацията дойде от по-ранен спомен от предишни срещи, който нахлу в съзнанието ми. По време на цялата процедура останах в полусъзнание и напълно облечен в дрехите, които носех тази сутрин. Топчицата след това се придвижи към главата ми и докосна темето ми, завъртайки ме като в центрофуга. Това въртене трая няколко секунди и след това отново замръзнах на едно място. Тялото ми се придвижи в хоризонтална позиция и останах скован като дъска, с ръце от двете ми страни и носейки се на около половин метър от пода на стаята. Мистериозната топчица напусна стаята по същия начин, по който се беше появила, но излезе от пода сякаш беше призрак. След това гласът на Милтън се появи в главата ми.

“Майкъл, събуди се!”

Милтън телепатично ми говореше от някакво друго място в кораба. След като чух заповедта на Милтън, внезапно си отворих очите и възвърнах пълното си съзнание. И въпреки това, чувствах, че някак бях осъзнавал заобикалящата ме среда по-добре докато бях в полусъзнателно състояние. Тогава подробностите изглеждаха много по-ясни. Доста замаян отговорих на Милтън на глас с въпрос.

“Милтън, къде съм?”

“Ти си в моя кораб.”

“Защо съм в твоя кораб? И защо не мога да се движа?”

“Скоро ще си възвърнеш напълно чувството за равновесие, след като мозъкът ти направи необходимите промени, които бяха въведени в него. Това ще ти позволи да се придвижваш в кораба по начин, който ще считаш за нормален. Ще можеш да се ориентираш по отношение на посоките, нагоре, надолу и настрани, въпреки че такива неща не съществуват в пространството или в този кораб, дори докато той остава паркиран в Земната атмосфера.”

В този момент тялото ми се спусна надолу и докосна пода на кораба. Скочих на крака с удивителна лекота сякаш бях някакъв акробат.

“В Космоса ли се намираме Милтън? Не чувствам никаква гравитация в тялото си и имам толкова много енергия. Мисля че мога да избягам маратон без да се изморя и задъхам, както се случи преди малко в парка.”

Повечето от страховете ми бяха изчезнали, чувствах се прекрасно и изпълнен със сили. Говорих с Милтън на глас сякаш той стоеше в стаята до мен и въпреки това бях сам там.

“Корабът не е мръднал и остава в парка на същото място откъдето те взех, Майкъл.”

“От колко дълго съм в кораба? По някаква причина часовникът ми не работи. Най-вероятно е спрял, когато влязох, може би поради магнитно влияние или поради нещото, което кара този кораб да работи. Така или иначе, спрял е в 8 и 15 сутринта. Колко е сега часа, Милтън?”

“Точно 8 и 17, Майкъл.”

“Няма начин. Чувствам се сякаш са минали часове. Сигурно не си прав. И твоя ли часовник е спрял?”

“Никога не правя грешки. Нямам нужда от часовник. Дори няма вероятност да греша. Само 2 минути изминаха от както те вкарах в кораба си и те приготвих за нашето малко пътешествие.”

“На никакво пътешествие не искам да ходя с теб. Моля те, пусни ме оттук. Нямаш право да ме отвеждаш никъде без моето съгласие и нарушаваш законите като ме държиш тук. От къде се излиза от кораба, Милтън?”

“Моят кораб няма изходи или прозорци, освен ако аз не ги създам за теб. Можеш да влизаш или излизаш от кораба, само ако и когато аз го позволя. Освен това аз не съм под някаква човешка юрисдикция и твоите закони изобщо не са приложими към мен.”

“Добре, много те моля, създай една врата за мен, така че да мога да напусна този кораб и да се върна към нормалния си живот, който ти толкова грубо прекъсна. Моля те, би ли ми позволил да напусна този кораб, Милтън? Обещавам, че няма да те съдя ако ми позволиш да си тръгна.”

Изобщо не чаках Милтън да ми отговори, а се втурнах към една от страните във стаята, в която бях затворен и се блъснах в нея. Отскочих от стената със забавено движение сякаш се бях сблъскал с голям мек бонбон и бавно паднах на мекия под. Изправих се и опитах това отново няколко пъти, но накрая се предадох въпреки, че не бях изморен. Имах огромно количество енергия, но сякаш бях попаднал в  стая с меки стени. Осъзнах абсурдността на своята ситуация и едва не се разсмях с глас сякаш се бях побъркал.

“Това е лудост!” изкрещях с всичка сила.

Продължавах да се оглеждам за скрита врата. Това, което най-много ме шокираше, е как се бях озовал изобщо в този кораб и след това в тази стая. Опитвах се да се ориентирам за това как Милтън ме беше довел тук, докато той дори не беше тук с мен и въпреки това ми говореше сякаш е там.

“Аз те сложих тук и можеш да си тръгнеш само когато аз ти кажа, че можеш да си тръгнеш. Недей да се вълнуваш толкова, Майкъл. Ти не си мой затворник за дълго и аз наистина имам намерение да те пусна да излезеш от тази стая, но все още не и от самия кораб. Сега, тръгни напред и постави ръката на стената пред себе си, върху тази стена, от която отскочи няколко пъти и след това си представи, че преминаваш през нея.”

“Ти си луд, Милтън. Тези стени са като от някаква гума или нещо подобно. Защо просто не натиснеш едно копче или каквото там правиш и не създадеш отвор за мен и не престанеш да си играеш с тези умствени игри?”

“Ние не използваме копчета или магически пръчки, въпреки че някои от нашите неща работят като магия. Поне за твоя ум, то изглежда като магия, защото не е част от вашата човешка реалност. Що се отнася до игра с ума, целият живот е умствена игра. Сега направи онова, което ти казах и мини през стената.”

Поставих ръката си върху същото място, от което бях отскочил няколко пъти, извъртях очи сякаш си казвах “Какъв е смисъла от всичко това?”, но този път ръката ми премина през стената все едно там нямаше нищо. Преминах целия през стената поразен от онова, което се случваше. Огледах добре отвора, който се появи там, в тази същата стена, която ме държеше като затворник, и открих, че тя е тънка като хартия и че е много ефирна на консистенция. Там нямаше нищо друго освен илюзията за стена.

Коридорът

Видях редица от прозорци, обикалящи кораба точно по същия начин, по който си ги спомнях, когато за първи път влязох в него по-рано. Отидох до един от прозорците и погледнах навън. Можех да виждам дървета и малка част от пътеката, от която бях взет. По пътеката вървяха хора, но явно никой не забелязваше извънземния кораб, който стоеше сред дърветата само на няколко метра от тях. Хората се занимаваха с живота си, без изобщо да си дават сметка за свръхестествената ситуация, в която се бях озовал. Завиждах на тяхната свобода, докато ги наблюдавах как се разхождат по пътеката, загубени в своите малки светове на човешки заблуди. Никой не беше забелязал, че просто бях изчезнал, докато ходех по пътеката до тях. Нито пък аз щях да забележа ако някой друг изчезнеше. Повечето от нас идват в парка сами и напускат парка сами, така както правим и в живота си, когато се раждаме и когато умираме. Обзе ме малко философско настроение, докато преглеждах живота си, хванат в капана на извънземния кораб и това ме накара да се почувствам неудобно. Не бях в настроение за екзистенциални размишления. Исках да се махна от този побъркан кораб или кошмар, в който бях залепнал. Не можах да разбера как никой не може да види кораба, докато аз можех идеално да ги виждам всичките през неговите прозорци.

“Защо никой не може да види кораба, Милтън? Аз го видях.”

“Аз ти позволих да видиш кораба. Той остава невидим за всички освен ако аз не го отключа в умовете им, както го направих за теб.”

“Какъв съм късметлия.” Отвърнах саркастично.

Натиснах пространството на стената между прозорците, мислейки че може би ще открия, че и то е една тънка бариера, през която трябва да мина, но нямах късмет. Опитах се да драскам по един от прозорците с ключовете от колата си, но нищо не се случи, дори не можах да го одраскам. Материалът изглеждаше неунищожим. Започнах да блъскам по стъклото с юмруци и дори с глава, но то не нараняваше нито ръцете, нито главата ми. Прозорците бяха на около 30 см един от друг и аз минах през всичките, пробвайки да ги удрям с огромно раздразнение. След това внезапно един от тях мръдна. Помислих, че може би съм намерил някакъв недостатък в този прозорец. Разгледах го за сглобки или нещо, което да се е разхлабило и концентрирах цялата си енергия върху него. Бутах го и го блъсках с юмруци, крака, с глава отново и отново, и накрая – успех, или поне така си помислих. По време на моето буйстване срещу илюминатора, той внезапно се изстреля и кацна на друго място по външната страна на кораба. Това не беше нещо, което бях очаквал да се случи и останах там със зяпнала уста. Това беше като някакъв рисуван свят. Мястото, където беше илюминатора се запълни незабавно сякаш кожата на кораба беше направена от някакъв течен кристал, като онзи който се използва в електронните часовници и новите телевизионни екрани. Човешката версия на течните кристали обаче не притежаваше никаква здравина за разлика от материала на този кораб. Там където беше кацнал илюминатора, течният кристал (тъй като не мога да намеря по-добро описание) се беше преместил и отново можеше да се вижда през прозорчето навън. След това всички илюминатори започнаха да се разбъркват и се пренаредиха обратно в обичайния си ред. Беше откачено.

“Този кораб е страшно странен, Милтън. Толкова фантастично странен, че чак ме кефи, ако не беше страха, който разваля удоволствието. Мога да минавам през стени като хартия, които са по-здрави от стомана и меки като бонбони и прозорците могат да се придвижват на всяко място, без да оставят дупка след тях. Как изобщо е възможно това?”

“Моят кораб използва изключително напреднала технология. Тази технология се използва на много други планети, които са съвсем малко по-напреднали от това, което имате тук на земята. Това, което изглежда магическо и странно за теб, е напълно ежедневно нещо за безброй цивилизации, обитаващи тази галактика. Ти не сънуваш, нито се намираш в кошмар. Ти си всъщност на едно място, което е много по-истинско от всичко, което изобщо ще преживееш в твоето човешко съществуване на земята.”

“Не знам как дори да отговаря на това, Милтън. Ти говориш неща, които надхвърлят капацитета ми. Това значи ли, че вие сте хора като нас човеците тук на Земята, само че по-напреднали?”

“Ние не сме хора като вас, не в смисъл на така наречения “интелигентен живот” на планети като Земята. Има много отенъци или нива на съществуване и някои отенъци или версии са като хората тук на Земята, но аз не спадам към тези категории.”

“Защо не мога да те виждам, Милтън? Ти невидим ли си? Твоята форма на пътеката, не е ли истинската ти? Ти изглеждаше и се държеше като така наречен интелигентен човек, когато ме приближи по време на разходката ми тази сутрин.”

“Ти можеш да ме видиш, ако аз избера да се покажа. Но онова, което ще видиш е само образ и не е истинския начин, по който изглеждам, независимо дали съм в човешка униформа или в извънземна униформа. Не можеш да ме видиш, такъв какъвто в действително съм, или поне не на този етап. Аз не съм за теб средностатистически и нямам нищо общо с онова, което видя на пътеката тази сутрин.”

Милтън общуваше с мен телепатично и получаваше думите ми директно от ума ми, въпреки че аз говорех с глас и уста. Тъй като мислите са по-бързи от звука, който излизаше от устата ми, Милтън знаеше мислите ми преди да мога да ги изрека. За мен това създаваше много трудност по време на разговорите ми с него. Без никакво предупреждение Милтън изскочи в коридора от въздуха на около метър пред мен. В началото изглеждаше като призрак, който бързо придоби материалност или по-точно се синхронизира с моята реалност, не че на този етап вече знаех кое е реално и кое не. Той не беше изглеждащия като човек Милтън, който бях преследвал в парка. Той беше едно напълно различно и доста страшно изглеждащо същество от Космоса и отвъд описание. Успях да запомня някои негови черти преди ума ми напълно да замръзне и да спре и след това да ме вкара в състояние на физически и умствен шок, когато целия образ на неговото странно тяло се регистрира изцяло. Той беше около метър висок, може би и по-малко. Имаше много голяма глава, която не беше пропорционална на тялото му, сякаш в черепа му имаше огромен тумор. Неговите ръце бяха тънки, както бяха и краката му. Тялото му беше слабо, въпреки че беше малко по-голямо по средата. Не забелязах колко пръста на ръцете или краката има и дали е облечен в нещо, което е по кожата му. Той не изглеждаше нито гол, нито облечен. Просто изглеждаше изключително различно от това, което ние хората сме свикнали да виждаме. От главата му не стърчаха уши, само малки дупчици, където биха били ушите. Доминиращи в цялата му фигура бяха големите тъмни пронизващи очи, които ме гледаха сякаш можеха да парализират побесняло атакуващо стадо от диви слонове с един поглед. Останалите черти на лицето му практически не се забелязваха поради очите, които не ми позволяваха да се фокусирам върху каквото и да било друго. Въпреки това успях да си спомня някои подробности. Той имаше малка уста, която беше прекалено малка, за да се говори с нея. Носът беше просто два тесни отвора. Цветът на кожата му беше отенък на тъмно синьото с бели луминесцентни петна, които се движиха сякаш в течност под прозрачен слой кожа. Кожата беше гладка като стъкло, без никакви бръчки или люспи и около него се излъчваше сияние като наелектризирана аура или някакъв вид щит около тялото. Успях да му смотолевя няколко думи, преди пълният ефект от неговото появяване да ми изкара въздуха.

“Милтън предполагам. Леле изглеждаш напълно неестествено и ужасяващо и нищо подобно на това, което очаквах.”

Косата на темето ми се изправи като бодли на таралеж. Адреналин нахлу във вените ми и превзе нервната ми система. Останах в съзнание, но умът ми се превърна в хаотична блъсканица от образи и мисли. Докато умът ми се смилаше като моркови в сокоизстисквачка, не паднах на пода, вместо това тялото ми се скова и увиснах поддържан във въздуха като кукла на конци. Милтън след това докосна главата ми в зоната на темето ми с неговия странно изглеждащ дълъг пръст (или може би държеше някакъв предмет), който се свиваше и аз си възвърнах едно подобие на съзнание на някакво друго ниво, различно от нормалното. Опитах се да предам чувствата си на Милтън и успях да промърморя няколко разбираеми думи.

“Милтън, изкара ми ангелите и все още продължаваш. Какво направи с ума ми? Всичко се разми в някаква каша от лудост.”

“Майкъл, ти не си готов да ме видиш в никаква друга форма освен в човешка форма. Ние програмираме човешките мозъци по този начин по причини, до които ще стигнем по-късно. Днес обаче ще променим малко програмирането на ума ти, така че да можеш да общуваш с мен, без да губиш контрол над съзнанието си. Въпреки това аз ще остана на заден план и през повечето време няма да ме виждаш, за да не преча на онова, което ще правим по време на тази среща.”

Милтън изчезна пред очите ми и аз внезапно си възвърнах спокойствието и умствените способности. Бях напълно отпуснат, повече отколкото когато той за първи път изскочи пред мен и ме зашемети с външния си вид.

“Защо не ми се появяваш в човешка форма и не премахнем потенциала за шокиране и умствен холокост? Това няма ли да направи нещата по-лесни за всички, особено за мен?”

“Човешките тела, а ние използваме една модифицирана версия на човешкото тяло като онова, с което ме видя по време на пътеката тази сутрин, не са много добре настроени към този кораб. Тялото, в което се появих преди малко, което ти изкара акъла, е с много по-напреднал дизайн и може да бъде използвано по много по-различни начини, включително и да предизвиква ефекта на шок, който ти получи. То е една изключително напреднала машина, построена за средата в нашия тип превозни средства. Тези тела са много подходящи за нашата работа в тази слънчева система, особено когато се занимаваме с хора и с други физически или нефизически форми на съществуване. Ние обикновено блокираме спомена при онези, с които общуваме, така че това как изглеждаме в общия случай не създава проблем за нашите гости.”

“Ами това е добре за теб и за онези, на които им блокирате спомените, но в моята перспектива твоето появяване предизвиква огромен ужас. То е доста разсейващо за онези като мен, които остават съзнателни по време на срещата. Ти ще блокираш ли спомена ми за това как си изглеждал, щом веднъж напусна кораба, така че да не сънувам кошмари?”

“Ще блокирам някои от твоите спомени за мен и някои други неща, които ще видиш и ще преживееш днес, така че нормалният ти живот да не бъде напълно разстроен и повлиян. Ще можеш обаче да запазиш различни спомени в зависимост от това как реагираш на всяка от ситуациите, през които минаваме. Аз в момента не съм в тяло, аз съм като дух. Тялото, в което ме видя, което те разстрои толкова много, е като космически скафандър за нас. Не си ли забелязал колко страшно изглеждат космическите скафандри на НАСА? Не можеш ли да си представиш как някой, който не е свикнал с техния вид и е на по-ниско технологично ниво би реагирал като види такъв. Е, определено ние сме по-страшни, но принципът е същия.”

“Как успяваш да ме виждаш, Милтън? Има ли някакви камери в този кораб или ти и в момента си в коридора, при мен и използваш някакъв вид наметало-невидимка?”

“Не съм в коридора с теб. Имам специално място в кораба, където си оставам, когато съм в духовна форма. Няма камери, които да те гледат никъде из този кораб, но аз напълно осъзнавам всичко вътре в кораба, както и нещата извън кораба. Имам повече от петте сетива, които вие, човеците, имате.”

“Ти бог ли си, Милтън?”

“Не.”

“Колко време мина от момента, в който наруши живота ми и ме докара до това състояние на умствено объркване?”

“Тая работа с времето засега не е важна, но по-малко от 30 минути минаха от началото на приключението, в което се намираш. Това успокоява ли твоя объркан ум?”

“Може би е приключение за теб, Милтън, но не и за мен. Може ли да забързаме времето и да направим онова, което трябва да направим, така че да може да се махна оттук и да продължа с истинския си живот в истинския свят? Може би не знаеш, но аз имам живот.”

“В момента се качваме към стратосферата на Земята. Готов ли си за това? Хаха. Схващаш ли? Няма значение. Хората никога не схващат хумора ми, може би защото изтривам умовете им. Така или иначе ако искаш да наблюдаваш нашето изкачване в пространството, отиди до някой от илюминаторите, погледни навън и се приготви да бъдеш напълно удивен и да бъдеш изкаран от разбитото си човешко балонче за малко.”

В мига, в който започнах да се придвижвам към един от илюминаторите както Милтън ми беше казал, кораба се изстреля нагоре с феноменална скорост. И въпреки това, аз не чувствах абсолютно никакво движение, нито загубих равновесие докато вървях от прозорец към прозорец. Погледнах през един от прозорците точно навреме, за да видя как върховете на дърветата и парка се превърнаха в далечни прашинки. Видях как континентите се свиват и океаните се увеличават и моят ум се разгърна десетократно. След това корабът спря на място някъде над Земята, без да се размажа като гербова марка на тавана. В рамките на няколко секунди бяхме изминали разстоянието от парка до откритото пространство без никакви вибрации или турболентност, на каквито бях свикнал в самолети и по време на “космическите” приключения с децата си в Дисни Уърлд. Спряхме внезапно без абсолютно никакви ускорения за тялото. Това определено не беше физиката, която бях учил в училище в реалния свят. Бях напълно онемял от онова, което виждах през илюминаторите. Всъщност си спомних и минали срещи със същества от други светове, но повечето от това беше блокирано или скрито между нормални човешки спомени. Тези мистериозни спомени станаха много по-ясни онзи ден, докато бях в кораба на Милтън.