„Реалността е просто една илюзия, макар и много настойчива.”

Алберт Айнщайн

КОСМИЧЕСКИ ТЕРМИНАЛ УРАН

Внезапно се озовах в друга част от космическата станция, далеч от моето шкафче. Милтън блокира онова, което той или неговите помощници бяха направили, за да ме подготвят за моето пътуване до Уран. Бях разочарован, защото исках да разгледам какво има в някои от другите кутии, преди да си тръгна, но той не ми остави шанс. Не знаех кога и дали изобщо ще имам възможност да разгледам тези кутии в бъдеще. Идеята, че в кутиите имаше неща от други светове, ме изпълваше с любопитство. Единствената кутия, която успях да отворя събуди множество спомени от детството ми  – за това че съм бил част от космическата програма още от най-ранните си години. Много въпроси се появиха в мен. Въпроси, на които Милтън не изглеждаше склонен да отговаря. Когато затворих кутията, в мен остана само информация, която щеше да ми послужи през деня. Останалото някак си отплува. Можех само да си представям какви спомени са заключени в някои от тези други кутии.

Сега бях обратно в основната зала от станцията с магазините, но явно на някой от другите й краища. Великолепното Слънце продължаваше да изпълва гледката и неговият вид продължаваше да буди страхопочитание в душата ми. Само един поглед към Слънцето беше достатъчен и съществото ми се изпълваше с неизразима радост. Определено със Слънцето е свързано много повече отколкото ние хората разбираме, но тази мистерия остана скрита в торбата знания на Милтън и той не ми разказа в какво се крие магията. Обеща да ми разкаже малко за Слънцето и неговите свръхестествени качества по време на бъдещи посещения. Пред остъклената стена, която гледаше към Слънцето, имаше големи тълпи хора. Имаше множество терминали към различни планети и други мистериозни местоназначения. Пред всеки терминал имаше дълги опашки, нещо което добавяше към интригата и вълнението на цялата ситуация.

Милтън ми каза да се наредя на първата опашка, до която стигнах. Огромни кораби се бяха скачили със станцията и хора влизаха в тях като дълги пътечки от мравки. Никой не носеше багаж, чанти или раници. Всеки човек беше само с дрехите, с които беше облечен. Стотици огромни кораби бяха събрани в едно малко ъгълче на огромната стъклена структура. От мястото, на което стоях, корабите изглеждаха като наболи косъмчета по станцията. Виещите се редици от хора се придвижваха бързо по платформите и изглеждаха като потоци кръвообращение в огромното пространство на атриума, или като делтата на река, която излива потоци хора в залива и в отворените усти на гигантските кораби. Докато се придвижвах към корабите, тази гледка събуди в мен целия спектър човешки емоции.

Забелязах че много от хората на моята опашка бършеха сълзи от очите си, докато се удивляваха на невъобразимата панорама, разгърнала се пред нас. Аз също бях поразен и изпълнен с преливащи емоции. В крайна сметка сълзи на радост замъглиха погледа ми към космическото великолепие около нас. Някои хора встъпваха встрани от опашката и падаха на колене, сякаш се молят. Може би някои просто бяха обзети от прекалено силно вълнение и имаха нужда от почивка. Изглеждаше, че всеки пътува сам без семейство или приятели, с които да споделя преживяването. Много исках да имам семейството си около себе си по време на това пътуване, което толкова разшири кръгозора на душата ми. В моята опашка нямаше малки деца или който и да било, който да изглежда под осемнадесет годишна възраст, но виждах деца в някои от другите опашки. Изглеждаше, че съотношението между жени и мъже беше еднакво. Някои хора бяха много стари, може би към деветдесетте, но всички изглеждаха сякаш са в добро здраве. Всички в моята опашка можеха да се движат без бастуни или чужда помощ.

„Милтън, ти сякаш си с мен, независимо къде се намирам. Ще ме придружаваш ли по време на това пътуване? Ако не – ще можем ли да поддържаме връзката си, както в момента?”

„Аз няма да ходя на Уран. Ще бъда в околността на Сатурн и въпреки това ти и аз ще бъдем в контакт, както сме в момента, почти през цялото време. Разстоянието няма никакво значение за умствените вълни, които ще използвам, за да се свързвам с теб.”

Корабът, към който се придвижвах, беше нараснал от малкото блещукане, което виждах в началото когато се присъединих към опашката, до едно цилиндрично чудовище, което се извисяваше непосредствено пред мен. Това нещо беше като танкер повече от сто етажа висок и два пъти по-дълъг. Беше катранено черен и почти невидим на тъмно. На фона на Слънцето корабът изглеждаше зловещ и имаше много странно присъствие. Беше подтискащ и омагьосващ, всичко в едно много странно усещане. Около стъклената структура имаше много по-големи космически кораби, пред които онзи, в който влизах беше като джудже. Само можех да си представям към какви чудни местоназначения бяха потеглили тези гигантски кораби.

Милтън коментираше само нещата, които пряко ме засягат, така че разсъжденията за другите и техните местоназначения бяха оставени на въображението ми. Влязохме в цилиндричния кораб, по средата. Той беше прикачен към стъклената структура като рибка анциструс залепнала за стъклото на аквариум. Застанал точно на входа му, човек виждаше само един огромен черен диск без никакви обозначения. Платформата, която водеше към входа, беше прозрачна и съвършено центрирана към този вход, от нея можех да видя цялата предна част на цилиндъра от горе до долу. Редицата от хора се придвижваше бързо натам. Щом веднъж влязох вътре се приближих към нещо, което изглеждаше като огромна, въртяща се пчелна пита. Целият кораб се състоеше от малки каюти за по един човек, които бяха по цялата му дължина. Много редици такива каюти бяха наредени една върху друга, като рафтове в хлебарска пещ. Вътрешността на цилиндричния кораб се въртеше бавно, без да спира. Въртенето беше като Виенско колело със стотици разделения на всяко ниво. Пристъпих в едно от тях, то се затвори, запечатвайки ме вътре.

Изобщо не се чувствах нервен от това, че съм се озовал в един странен пашкул, който щеше да излети към периферията на нашата слънчева система, на около три милиарда километра. Какво не беше наред се запитах. Винаги съм бил клаустрофобичен или поне така си мислех, но това малко пространство изобщо не ме притесняваше. Може би Милтън ме беше упоил, когато ме беше подготвил за пътуването ми, но всъщност не се чувствах упоен. Изобщо нямах представа какво ме очаква по време на това пътуване. Що се отнася до мен, щеше да е същото ако бях скочил в един активен вулкан. Какво щях да правя когато стигнем до този замръзнал газов гигант, наречен планета, беше отвъд разбирането ми. Изобщо не ми пукаше. Исках да отида и се чувствах благословен, че ми е предоставена тази възможност.

Милтън изобщо не се занимаваше да ми дава подробности за това пътуване. Той не каза колко време ще продължи пътуването или защо отивам на такава далечна планета, нито ми обясни защо другите хора отиват там. Зададох на Милтън всички тези въпроси, но той не отговори. Погледнах часовника си, забелязах, че съм в това лудо и чудно пътешествие около 3 часа без никаква идея кога трябва да приключи, а и не исках да приключи. Можех да седя изправен в малката каюта, но не за дълго. Една металична платформа се издигна от пода на около два фута и спря. Докато тя се издигаше, се принудих да седна на нея. Тогава Милтън се включи и ми каза да легна и да не се притеснявам за онова, което ще се случи, то е напълно безболезнено и безопасно.

„Можеш ли да ме виждаш, Милтън?”

„Да. Наблюдавам мислите ти, също имам и визуална картина. Виждам онова, което виждат очите ти и онова, което умът ти мисли или възприема за заобикалящата те среда.”

Въздухът от каютата ми беше изсмукан и след това тя бързо се напълни със субстанция подобна на гел. Докато този гел изпълваше помещението, загубих съзнание и въпреки това останах в някакво състояние на необяснимо осъзнаване. Съзнанието ми не беше вътре в помещението или вътре в главата ми, можех да виждам своята килийка и тялото ми, сякаш се носех някъде извън нея и над нея. Някак си бях отделен от тялото си.

Планетата Уран

Цилиндричният кораб се скачи с една огромна тъмна площадка, подобна на космически порт в орбита около Слънцето, от което бях потеглил. Другите цилиндрични кораби с различни размери също се скачваха на многобройни места от четирите страни на вертикалната структура или космическо пристанище. Виждах това, дори докато моето спящо тяло оставаше в своя гел вътре в цилиндъра. Секунди след скачването на кораба, гелът или пяната от моята килийка се абсорбира обратно в стените и аз незабавно възвърнах пълното си съзнание. Докато сядах, вратата се отвори. Излязох от каютата, без да чувствам каквато и да била умора или сънливост. Не чувствах никакви ефекти от полета или от гелоподобния материал, в който бях през целия си път до Уран. Нямаше никакъв остатък от него или влага върху мен или дрехите ми. Излязох от там толкова сух, колкото бях влязъл. Нямах никакви спомени за самото пътуване и все пак напълно осъзнавах себе си и можех да виждам около себе си по време на полета. Той изглеждаше мигновен. Последвах останалите, които излизаха от своите каюти и се насочваха навън в стройни редици, сякаш това беше репетирано стотици пъти. Всички хора изглеждаха сякаш току що излизат от метро или от автобус и се отправят към работа. Никой не говореше докато слизахме от този огромен кораб, но някои ми се усмихнаха, докато се отправяхме към изхода. Влязохме в една огромна остъклена зала, която гледаше към Уран. Помнех планетата от първото си посещение тук като дете. Тогава не ми беше направила такова впечатление като този път. Едва не паднах от гледката на странно изглеждащата планета. Двама или трима, може би и повече от пътниците припаднаха за кратко след влизането си в тази зала. Най вероятно онези, които паднаха, бяха поразени от величествената гледка на планетата, а не от някакви ефекти от полета. Помогнаха им някои от другите пътници. Те се съвзеха веднага и след това продължиха с останалите.

Бях онемял и поразен от гледката на Уран и не можех да откъсна очи от нея. Уран беше сюрреалистичен. След това дойде шока от осъзнаването, че сме на милиарди мили от Земята. Седим там, гледаме една от най-далечните планети от нашето Слънце, на самия край на Слънчевата система. Кой би повярвал на това?! Бях там и не можех изобщо да го обгърна с малкия си ум. Странното беше, че цялото пътуване беше отнело по-малко от колкото се лети със самолет от Сейнт Луиз, Мисури до Хюстън, Тексас. Това беше неразбираемо.

„Милтън, как стигнахме до тук толкова бързо? Това е по-бързо от скоростта на светлината, това е невъзможно и нелогично според нашата човешка физика. Просто не става.”

„Невъзможно е само от гледната точка на технологичното развитие на 21-ви век. Иначе определено е възможно. Ние използваме технология, която е хиляди години напред от онова, което е достъпно за вас на Земята. Скоростта на светлината не е фактор в нашето придвижване. Не повече от колкото е фактор скоростта на един файтон за вашите самолетни полети над земните океани.

Колко от учените принадлежащи на каляските биха повярвали, че е възможно огромни самолети да носят по петстотин души и да прекосяват океаните за няколко часа. По същия начин, по който и днешните ви учени не могат да бъдат убедени, че междупланетното пътуване за няколко часа е не само постижимо, но реалност в галактиката от звездни системи, наречена Млечен път.”

Конспирация

Пръстените около Уран бяха перпендикулярни на планетата по начина, по който ги гледахме от този коридор. Уран изглеждаше като огромна топка, в момента в който преминава през няколко цветни пръстена. Отенъка на пръстените беше като на дъга, докато те отразяваха електромагнитните вълни от далечното Слънце.

Аз и други хора в коридора бяхме опиянени от планетарното представление на луни, пръстени и мистична аура, която обгръщаше Уран. Скоро стана ясно, че не всички, които слязохме от нашия кораб, бяхме туристи. Не-туристите се разграничаваха от тълпата основно по своят тъжен вид и липсата на ентусиазма, който беше обзел останалите. Малцина забелязаха тази малка група хора, които бяха слети в тълпата, но по някаква странна причина аз ги забелязах. Те изглеждаха сякаш не искат да бъдат там изобщо и това ме обърка. Скоро стана ясно защо изглеждат толкова притеснени. Не-туристите знаеха нещо, което останалите туристи не знаеха. Сякаш от нищото десетки еднометрови, сиви извънземни същества, най-вероятно андроиди, навлязоха в току-що пристигналата тълпа и започнаха на привидно случаен принцип да вадят хора от нея, най-вече онези с унилите физиономии.

„Не се притеснявай, Майкъл, не всеки е тук по същите причини, по които си ти и другите туристи. Някои от хората, с които пътуваше, излежават един вид присъди и ще бъдат изтеглени.”

Андроидите излязоха от тълпата като всеки от тях водеше за китката по един човек към една група асансьори. Онези които бяха отвеждани, не изглеждаха особено уплашени, сякаш разбираха какво се случва и бяха очаквали да се случи. Никой не се опитваше да избяга от ниските извънземни създания, които явно изпълняваха ролята на полиция. Останалата част от тълпата сякаш не беше развълнувана от тази фина демонстрация на власт, която се случи под носа ни и това ми се стори странно. Сякаш всеки от тях беше получил уверение от неговия или нейния собствен Милтън-персонаж, както го бях получил и аз. Разстрои ме онова, което видях. Тихата, но в същото време агресивна природа на извънземните същества уталожи емоциите ми от иначе уникалното преживяване.

След като Милтън ми каза да не се притеснявам се опитах да не оставям онова, на което бях станал свидетел да ме разсейва и продължих да се наслаждавам на чудесата на Уран и неговите запленяващи луни.  Това пътуване определено изглеждаше многообещаващо и не исках нещо да го обърка. Въпреки това обаче, то определено се обърка.

Нещата взеха внезапен неприятен обрат, който не бях предвидил, особено след уверението, получено от Милтън. Докато си проправях път към една по-хубава гледка, от една платформа за наблюдения на по-горно ниво, студена ръка се протегна зад мен и ме хвана за лявата китка. Обърнах се да видя кой се осмелява да ме спира по този груб и силов начин. Едно от тези малки сиви създания държеше ръката ми и ме изведе от тълпата заедно с другите престъпници. Бях напълно паникьосан.

„Милтън, какво се случва? Защо ме отвеждат?”

„Запази спокойствие, Майкъл. Ще трябва да разбера какво е причинило това объркване.”

Опитах се да се отскубна от това нещо, но изобщо не можех да помръдна ръката си. Малкото чуждоземно създание имаше хватка като клещи и неземна сила, невъобразима сила за създание с размерите на деветгодишно дете. Това обясняваше защо не-туристите не се опитваха да се съпротивляват и пасивно ходеха след андроидите. Те разбираха безсмислеността на опитите да се избяга от тези създания. Останалите хора изобщо не изглеждаха загрижени от това, че някаква сган от чуждоземни ченгета отведе някои от нас в неизвестна посока. Те продължаваха да разглеждат космическата станция без мен. Бях напълно вбесен. Бяха ми провалили чудната ваканция заради някаква глупава извънземна бюрократична боза.

Междувременно аз и другите нежелани бяхме отведени на едно по-ниско ниво от космическата станция в нещо като товарен асансьор, в който всичките бяхме натъпкани като сардини. Клаустрофобията ми се върна. За щастие пътуването с асансьора продължи кратко и те натовариха около шестдесет от нас в една просторна совалка, която ни чакаше на това ниво. Не видях никакви жени сред нас. Всичките бяхме хора, мъже, поне на външен вид. Сякаш аз бях най-старият от тях. Другите изглеждаха в двайсете, трийсете и четиридесетте.

„Милтън, къде ме отвеждат?”

Нямаше отговор.

За пръв път от срещата ми с Милтън тази сутрин се почувствах наистина сам. Цялото удоволствие от предишните моменти бързо се превърна в отчаяние. То не беше сякаш съм се загубил в някакъв град на Земята, където в крайна сметка щях да намеря решение на ситуацията си. Аз бях на милиарди километри от Земята без никаква представа или насоки, разчитах изцяло на Милтън, а той самия изглеждаше в неудобно положение.

Совалката в която бях натоварен, беше кръгла и около 12-13 метра в диаметър, с големи прозорци от тавана до пода, вътрешността й светеше ярко и целият кораб беше една голяма отворена сферична стая. Не се виждаше какво го движи. Нямаше видим пулт за управление или кокпит, само таван и под и стъклени прозорци между тях. Липсваха седалки или други стабилизиращи устройства като дръжки, подобни на тези в метрото и автобусите на Земята. Андроидите не влязоха с нас в совалката, което ми се стори странно. Те просто ни отведоха до нея, натовариха ни и след това си тръгнаха, най-вероятно за да тормозят някои от неподозиращите хора, които идваха с другите кораби. Аз влязох в совалката последен и тя се затвори зад мен. След като се затвори вратата, аз я ритнах и паднах на пода, както ми се беше случило в кораба на Милтън по-рано тази сутрин. Очевидно този затворнически кораб беше направен от същия здрав, подобен на гума материал, както и кораба на Милтън. Извиках с всичка сила:

„Никой ли не говори английски?!”

Никой не отговори. Някои обаче погледнаха в моята посока за миг, сякаш бяха раздразнени от моя безсмислен и детски гняв. Повечето се бяха вторачили в планетата, която изпълваше прозорците. Други се разхождаха из кораба сякаш размишляват върху съдбата си. Никой от тях не проговори и дума през цялото време нито на мен, нито на някой друг.

Совалката се откачи от станцията минути след като се бяхме качили. Нямаше никакви обявления и индикации за това, накъде тръгваме. Тя просто се откачи и сякаш започна да пада свободно към планетата Уран, спускайки се стотици километри със страшна скорост. След няколко минути подобно падане, тя се стабилизира. След това се изстреля право към планетата с ускорение, което би трябвало да ни залепи към обратната стена и въпреки това, никой не изглеждаше повлиян от гравитационни сили по какъвто и да било начин, нито по време на падането, нито по време на набирането на скорост. Совалката пътуваше с няколко стотин мили в час, сякаш беше ракета на стероиди. Естествено това беше само предположение от моя страна, защото нямаше начин да знам всъщност колко бързо се движим. Всичко, което на този етап можех да кажа за човешката технология е… Каква технология?!? Нашата човешка технология беше в каменната епоха в сравнение с онова, което се случваше в някои части на нашата слънчева система.

Корабът прониза атмосферата без признаци на никакво триене, никакви пламъци или горещина не се усещаше около прозорците, както би очаквал човек при навлизането в плътна атмосфера. Не съм физик, но знам че, когато материя се сблъска с материя при тези скорости се създава триене и огромна горещина. Затова метеоритите, когато се сблъскат с атмосферата на Земята се превръщат в падащи звезди и изгарят, преди да стигнат до повърхността. Този кораб се държеше обаче като свръхестествен пашкул, който някак предпазваше материята от ефектите от друга материя. Поне така ми изглеждаше.

Атмосферата на Уран беше със синьо-зеленикав отенък, но когато минахме през слоя облаци, цветовете станаха по-ярки и с много нюанси на оранжево и червено. Цветовете бяха увеличени, подсилени от скоростта и смесени с отраженията от слабите слънчеви лъчи, които достигаха планетата. Погледнах по посока на Слънцето и можех да видя едно бледо и все пак сияйно светлинно тяло, което беше заобиколено от  корона от бели, подобни на мъгла газове.

Под студените облаци на Уран, корабът се приближи до една солидна обвивка, която сякаш обгръщаше градовете под нея. Тя изглеждаше металическа и сякаш покриваше голяма площ над планетата. Поради скоростта на кораба беше трудно да се преценяват разстояния и размери, но тази обвивка покриваше доста голяма площ. Естествено изхождах от предположението, че някъде долу има земя към центъра на планетата. Тази структура изглеждаше като обърната наопаки чаша. Според моя часовник, бяха минали само няколко минути откакто се бяхме качили на совалката и тя вече беше пристигнала до своето местоназначение, някъде в обвивката на града.

Корабът премина през металически изглеждащия пашкул, без да спира или забавя движението си, пронизвайки го както игла минава през плат. Бях сигурен, че ще се сблъскаме, но бях единственият от пасажерите, който показа някакво притеснение.

След като се озовахме в огромната структура, корабът се прикачи към една от външните стени, заобикалящи града. Външната бариера, която беше изглеждала металическа, сега изглеждаше подобна на стъкло, гледана от вътре. Това стъкло усилваше слънчевата светлина. Стигнах до това заключение, защото слънцето изглеждаше много по-ярко от вътрешността на това място, отколкото беше изглеждало, докато бяхме в орбита около планетата. Вратата на совалката се отвори и разкри една масивна зала, която беше подобна на най-натоварените летища на Земята.

Заточениците излязоха от совалката без придружители. Очевидно знаеха накъде да се отправят, но аз определено не знаех. Излязох последен, без да съм сигурен, че изобщо трябва да излизам. Желанието ми за приключение беше намаляло значително поради обстоятелствата, в които се бях озовал.

Хората изчезнаха в тълпите човешки и нечовешки същества, които изпълваха мястото като орди, пазаруващи на Коледа. Някои от тях лесно можеха да минат за човеци, като онези, които бяха в совалката с мен. Други бяха определено различни, може би някакъв вид хибриди. Някои бяха повече от два метра високи, но болшинството бяха някъде около метър и осемдесет, горе-долу.

Залата беше много голяма с множество нива и платформи като онези в космическата станция близо до Слънцето. Нас ни бяха стоварили на най-горното ниво на тази сграда, което беше обгърнато от голям стъклен купол, стотици метри широк. Гледката от там беше величествена и се виждаха много звезди във вечерното ураново небе.

Започнах да ходя в огромното пространство като загубено дете в странна земя. За първи път от тази сутрин се почувствах гладен и жаден, но нямах къде да отида и нямах идея от къде да получа отговори за необичайните събития, които ми се бяха случили. Преди да потегля към парка сутринта бях изял една лека закуска и имах обичая да хапна нещо и преди обяд. Този ден не бях ял нищо преди обяд, нито бях обядвал. Храната в космическата станция не се броеше, защото не беше истинска храна според Милтън. Следвах носа си надявайки се да усетя миризма на някакви магазини за храна, изхождайки от презумпцията че извънземните същества на това място консумират нещо подобно на онова, което ние хората ядем. Носът ми изобщо не отчиташе никакви миризми. Имаше обаче едно място, което изглеждаше сякаш  е нещо като зона с ресторанти и се отправих в тази посока. Имаше маси и столове и същества, подобни на хора слагаха неща в устите си. Хората или каквито там бяха седяха около масите и ядяха точно както си се яде на Земята. Реших, че съм уцелил джакпота докато не осъзнах, че нямам пари и се съмнявах, че приемат Visa или Mastercard. В този момент не ме беше грижа дали храната е ядлива за хора като мен. Бях готов да рискувам, ако мога да се добера до малко храна. Оказа се, че парите са най-малкия от проблемите ми. Преди да достигна до мястото с ресторантчетата почувствах здравата хватка на андроида около ръката си. Едно от тези малки същества дойде и ме отведе в обратната посока. Беше ужасно плашещо това, как тези дребни създания се промъкват зад мен, без дори да мога да ги видя, че идват. Съществото бързо ме отведе надалеч от тази зона, сякаш бях прокажен, който се е опитал да се измъкне от колонията на прокажените. Трябваше да вървя бързо, за да държа темпото, докато ме влачеха по пода като парцалена кукла.

Извънземният ме отведе до една стая недалеч от там, където бях слязъл от совалката преди малко. Сложи ме в стаята и ме остави там. Никога преди не се бях чувствал толкова сам. Вратата нямаше дръжки и аз бях затворник. В единия край имаше маса и няколко стола. Седнах на един от столовете и отпуснах глава на ръцете си, умствено изтощен от странната си дилема. Минаха няколко мига и един човешки изглеждащ индивид влезе през вратата и незабавно започна да ме разпитва. Гледах го с едно око, докато главата ми оставаше върху ръцете. Не показах никакъв ентусиазъм от присъствието му.  Тогава изведнъж се усетих, че той говори на съвършен английски. Той ми беше ядосан по някаква причина и настояваше да седна изправен и да го слушам.

„Кой си ти и защо си тук?” искаше да знае той „И как успя да влезеш в този град? Не ти е позволено да си в този град.”

Бях въодушевен, че някой, с който мога да разговарям съществуваше и изобщо не ми пукаше дали това е член на Гестапо. Изправих се от масата, както той ме беше накарал и му отговорих.

„Един извънземен на име Милтън ме изпрати тук.”

„Кой или какво е Милтън?”

„Един извънземен и аз го срещнах тази сутрин на Земята. Той ме качи на кораба към тази планета. Корабът се скачи с една космическа станция в орбита около Уран. След като слязохме от кораба, същия вид същество, което ме докара тук в тази стая, ме хвана и ме сложи на совалката, която дойде тук.”

„Искаш да ми кажеш, че си тук, заради някаква откачена грешка? Това ли казваш? Много рядко се случват такива неща. Те са почти невъзможни. Някой или нещо е искало да си тук и те е оставило да минеш през нашата непробиваема система за сигурност.”

„Гладен съм, може ли просто да получа нещо за ядене и пиене. И ако ми потрябва да отида до тоалетната, къде да отида? Предполагам тук нямате тоалетни?”

„Има хора на тази планета, но в този град са много малко. Хората, които са в този град са под карантина и са на специална диета. Човешките храносмилателни системи са доста различни от нашите. Вие хората имате бактерии в червата си, които ние не можем да понесем. Имам няколко  гофрети, специално питие, което може да изпиеш и ще накарам един андроид да ти донесе малко, след като спрем с разпита. Тези гофрети няма да оставят остатък в системата ти, но ще ти дадат енергия. Тук обаче няма тоалетни, които да са ти позволени за използване.”

„Колко дълго ще бъда под карантина?”

„Докато не напуснеш. Това ще се случи когато получим разрешение и инструкции за това, какво да правим с теб.”

„Има материали за четене с картинки, или можеш да гледаш нашата версия на телевизия. Можеш да го контролираш от масата, където са и материалите за четене.”

Следователят излезе от стаята в мига, в който спря да говори. След като той си тръгна, в стаята влезе един андроид, подаде ми две гофрети и малка чаша с течност и напусна на свой ред. Гофретите бяха с размерите на бисквита, а течността също беше много малко количество и въпреки това те свършиха работа и  след като ги изядох не бях нито гладен, нито жаден. Чувствах се като затворник и потърсих нещо, което да разсее ума ми от обстоятелствата. Взех нещо като телевизионно дистанционно и с него успях да отприщя хаос от звуци и визуални картини, които се появиха от всички повърхности на стаята. Четирите стени, тавана и пода светнаха като триизмерна телевизия, буквално обгръщайки ме в странни звуци и умопомрачаващи картини. Няколко програми течаха едновременно и сякаш още десетки програми се сменяха по всички канали или поне така изглеждаше на човешкия ми ум. Стаята се превърна в огромен объркан хаос, докато вълна след вълна от огромни животоподобни картини бомбандираха ума ми. Хвърлих дистанционното обратно на масата сякаш беше някакъв адски предмет. За щастие всичко се изгаси и стаята възвърна нормалния си вид. Бях на края на силите си и нямах нужда от подобни шокиращи случки. Седнах обратно на масата и склоних глава, след това се обади Милтън.

„Здрасти, Майкъл.”

Животът се върна в мен и започнах да обикалям около масата с подновена енергия, обзет от огромна радост.

„Къде по дяволите беше, Милтън?! Толкова се радвам да те чуя. Успя ли да оправиш тази каша, така че да изляза от този затвор и по възможност да се върна към състоянието, в което ми е приятно да съм тук? Ако изобщо това е опция на този етап. Или да ме върнеш в обратно в къщи?”

„Никакво объркване не е имало. Това беше целенасочено. Исках да видиш малко от другите цивилизации в тази слънчева система, така че накарах един от андроидите да те отведе в совалката. Ти не би трябвало да си там, както съм сигурен, че вече знаеш. На тях не им харесва, когато правим тези неща, но ги толерират. Ти не си опасност за тях, защото запечатахме храносмилателния ти тракт, преди да те качим на транспорта към Уран.”

„Е, това щеше да е много добре да го знам, Милтън. Щеше да ми спести малко умствени мъчения. Имаш ли някаква идея изобщо за онова, през което преминах. Определено съм впечатлен от това място. Тяхното общество изглежда подобно на онова, което имаме на Земята. Само дето технологично изглеждат много десетилетия напред.”

„Те са много по-напреднали от Земята. Дори не са в същата категория като Земята. Те много лесно поемат информация и се радват изключително много на живота си, което не е като на Земята, където хората най-вече се опитват да издържат живота си. Получи един намек за това колко бързо могат да поемат информация когато включи тяхната телевизия, която за тях е нормално забавление. Те дишат въздух подобно на хората, но консумират храна, която не оставя остатък. Ядат и пият малки количества храна в сравнение с хората. Не се разболяват, защото нямат същите вътрешни органи както хората. Следователно остават физически и умствено здрави през целия си живот, точно за това започват да се дразнят, когато пробутаме някой човек сред тях, който би могъл да създаде дисбаланс в тяхната сложна биологична система. Но ние сме с една стъпка напред пред тях и ти не представляваш опасност за града.”

„Разкажи ми още за тях, Милтън, ако нямаш нищо против.”

„Градът, в който се намираш е едно стабилно общество. Той не се е развил до това състояние в течение на времето. Той беше изграден така от самото начало. Градът няма да напредне повече или да западне. Той си остава стабилен в продължение на милиони земни години. Популацията на този град е около сто милиона, без да включваме андроидите и посетителите, които са легално тук и нелегалните като теб.”

„Сега включи телевизията и аз ще намеря станция, която ще ти хареса и ще махна останалите.”

Взех дистанционното и само стената пред мен се включи, показвайки поглед към града отвън. Този град се намираше в структура подобна на тръба, увиснала над повърхността на Уран, която се простираше няколко мили навън в атмосферата. Диаметъра на тръбата, в която се намираха градовете, беше около 50 мили, имаше много от тези тръби-градове около Уран в орбита, някои по-големи, някои по-малки. Вътре в града нямаше никакви коли, рейсове, камиони и влакове или самолети. Хората се придвижваха, използвайки една сложна система от нещо като трамваи, които се придвижваха вертикално, хоризонтално и диагонално. Градът беше град на чудесата със запленителни градини, тропични гори, които бяха населени от хора и питомни екзотични животни. Част от дивия живот беше подобен на животните на Земята. Поради разстоянието до Слънцето, до планетата достигаше малко слънчева светлина. Градът обаче сияеше от изобилна слънчева светлина, но източника на изкуствената слънчева светлина остана неизвестен за мен и необясним. Тя сякаш се излъчваше от въздуха и покриваше като наметало всичко като истинско Слънце. Тези тръбовидни градове не бяха концентрирани в една зона на Уран. Вместо това те бяха разпръснати и разделени от стотици хиляди километри.

От вътрешната страна на външните стени на тръбовидните градове имаше квартали за живеене, места за работа, центрове за учене и комплекси за забавления. Нямаше океани като на Земята или поне не видях такива, но всеки град имаше множество езера на платформи. Езера, някои с водопади, върху огромни носещи се във въздуха платформи. Биоразнообразието надхвърляше това на Земята поне десетократно. Имаше невъобразимо разнообразие от растения и насекоми и животни от всевъзможни видове вътре в градовете. Онова, което беше извън тези градове не се показваше. Тези висящи в пространството градове се самоподдържаха и можеха да се придвижват върху планетата, както и да излизат от планетата като космически кораби. Тези подобни на градове кораби, абсорбираха енергия и други ресурси от планетата като клетки от един огромен организъм.

„Милтън мога ли някак да подам заявление за гражданство тук? Мисля че ми харесва това място.”

„Не, не можеш. Твоят път е в различна посока. Например повечето от хората, с които пътуваше получават разходки на някои от луните и могат като туристи да разглеждат планетата, но те изобщо не разбират за формите на живот, които съществуват на Уран. Те също така пропускат и доста други неща, които се намират в страни от утъпканите пътища или от пътищата, които са им позволени. Те изобщо не получават този поглед зад сцената, на който се наслаждаваш ти в момента.”

„ Обикновените хора на Уран знаят ли за човеците и за същества като теб, Милтън?”

„Да, цялото население напълно осъзнава останалия живот в слънчевата система и живота, който съществува в галактиката, за разлика от Земята, където по-голямата част от населението е на тъмно по отношение на онова, което се случва около тях – като бебета в ясла.”

Бях напълно потънал в онова, което наблюдавах на екрана. Имаше тръби в тръбите, всички населени от квартали и част от огромна градска структура. Някои имаха уникални стилове и архитектурен дизайн, но не виждах някакви разграничени култури или разнообразие, каквото имаме на Земята. Цилиндричните и кръговите мотиви доминираха, докато на Земята структурите са предимно четириъгълни. Всички в града изглеждаха като от една раса, като изключим чуждите форми на живот като самия мен.

„Има нещо странно познато за мен в този град, Милтън. Живял ли съм тук в миналото?”

„Да, така е Майкъл, чудех се дали ще успееш да го усетиш. Ти избра да отидеш на Земята и беше сложен в човешко тяло, за да преживееш още едно човешко съществуване по причини, които ще ти бъдат разкрити днес.”