© 2019 Превод АТИ
ВЪВЕДЕНИЕ
Ре-интеграция на душата (РД) е духовна лечебна практика, която предлагам на своите клиенти по целия свят, чрез серия от сеанси провеждани по Скайп. В резултат на големия брой такива „пътешествия”, съм имал привилегията на преживявания с много и различни клиенти и съм направил редица открития, които искрено вярвам, ще бъдат от голям интерес за търсещите духове по света… и особено за тези, поели по пътя на възнесението.
Разглеждал съм темата за възнесението подробно в друга моя публикация, Документите на Възнесението, така че няма да дублирам проведената вече дискусия. Във всички случаи обаче, препоръчвам доброто запознаване с онзи материал преди прочита на тази книга. Тук ще ви предложа подробна дискусия на това какво точно представлява РД. Може да очаквате да научите как тя се осъществява, какво преживява клиентът, какво аз преживявам, каква е разликата между РД и регресията в минали животи и още много. Всичко това обаче, макар и да представлява важна информация, е всъщност само една основа. Истинската полза, която се надявам да предложа с този труд, е, едно дълбоко вникване, което съм постигнал в истинската природа на духовния свят, в истинската природа на нашите души и разбиране на това какво наистина означава фактът, че ние сме тук сега и преживяваме тези земни въплъщения.
Представяйки този материал, аз ще споделя казуси от редица сеанси с различни свои клиенти. Докато тези казуси представят реални мои взаимодействия с клиентите, аз съм направил малки изменения с цел запазване тяхната конфиденциалност. Също така искам да разкрия, че някои от представените казуси са обобщение на няколко различни сеанса. Във всички случаи измененията са с цел оптимизация на способностите ми да споделя това, което съм успял да науча. Във всеки отделен случай същината на споделеното е вярно отражение на опита, извлечен от обратната страна на завесата, когато съм разнищвал мистериите на минали животи, живот между животите и пътя на излекуването и ре-интеграцията, заедно с моите клиенти.
Както при всички мои публикации, аз ще споделям това, което съм написал в реалното време на публикуването му, в моя сайт Zingdad.com. Имате покана да посетите и прочетете всяка нова допълнителна глава, веднага след написването й. Допълнително ви каня да се присъедините към творческия процес като споделите въпроси, коментари и наблюдения върху прочетеното, чрез форума към моя уебсайт. Такива приноси от страна на читателите понякога влияят върху крайния продукт, тъй като докато пребивава онлайн, книгата е до голяма степен в предварителна форма. След като привърша написването на всички глави, аз ще направя окончателната й редакция. И тогава, след завършването на този изчерпателен процес, книгата ще бъде публикувана, първо в електронен и след това в книжен формат. Тогава тя повече няма да се намира в тази своя „чернова” версия. С това искам да подчертая, че това, което четете, е все още един „труд в процес на осъществяване”. Дотогава обаче наслаждавайте му се такъв, какъвто е!
Сега ви каня да дойдете заедно с мен и да споделите някои удивителни пътешествия на откривателство във великото тук и отвъд… Приключения в ре-интеграция на душата.
ГЛАВА 1
Моделите, които можем да различим
Когато бях дете, мислех, че съществуват два свята – „реалният свят”, в който живеем, и „духовният свят”, където отиваме, след като умрем.
Тук, в реалния свят, имаше малки момчета, велосипеди, къщи, кучета, дървета, коли и аероплани, магазини и планети и звезди и… ами… всички тези безброй неща, които откривах около себе си.
След това, мислех си аз, там някъде има един напълно отделен свят – духовният. Едно отделно мистериозно място, до което не можеш да стигнеш с велосипед или с кола. Там не може да достигне даже и космическа ракета. Представях си едно странно и тихо място, където всички хора са малко прозрачни и някак нереални. Те се носеха спокойни и притежаваха спокойни мисли. Те не трябваше да работят или да ходят на училище, нито да се хранят или да изпълняват някакви задачи. Те обаче не се отегчаваха, защото по силата на някакъв мистериозен механизъм можеха да ни шпионират. По един добронамерен начин. Умрелите баби и дядовци можеха да ни виждат и да ни помагат по неизвестни начини. Вероятно можеха да отскачат до Господ и да споменават някоя добра дума за нас, без да трябва да се молим, както правех аз. Защото аз бях тук, а те бяха там, където живееха Господ и ангелите.
Детските ми възгледи за структурата на „реалния свят” бяха значително усъвършенствани в резултат на това, с което науката успя да ме обогати, когато пораснах. Научих за физическата вселена и за факта, че всичко в нея се състои от атоми, които от своя страна, са съставени от енергия. Макар все още да имах някои неразрешени въпроси относно това как всичко функционираше, възгледите ми относно архитектурата на нашата реалност узряха значително през училищните ми години.
Разбирането ми за духовния свят обаче не получи такова развитие. Религиозните напътствия въобще не ми помогнаха в разбирането за това какво представлява духовната сфера. Какво се намира отвъд? Къде точно се намира? На какво прилича да бъдеш там? Този вид въпроси не намериха никога отговор, освен само най-вяли и объркващи недомлъвки.
В средата на пубертета започнах да вярвам, че притежавам духовен водач. С приемането на тази идея реших, че духовният свят трябва да бъде някак „наложен” върху нашия свят. Мислех си: „Моят духовен водач трябва да може да бъде тук заедно с мен, ако може да ми помага.Той трябва да може да ме вижда и даже да чете мислите ми. Може би даже е способен да ми говори чрез мислите ми.”
И така, детската ми перспектива за духовния свят започна да се обогатява с нови идеи. Тези нови идеи обаче не ми помогнаха много в разбирането на това какво представлява онзи свят.
Едва когато бях вече възрастен, започнах да срещам книги, в които авторите се опитваха да обяснят космологията на духовния свят по начин, който наистина обогати разбирането ми. Най-много ме заинтересуваха книгите, в които авторите описваха открития по време на хипнотична регресия. Пациенти на психиатри, по време на хипнотична регресия с клинична цел, понякога преживяваха предишни свои въплъщения. Това явление бе твърде добре познато. Понякога обаче тези пациенти наблюдаваха и описваха преживявания между въплъщенията.
Бях очарован да чета за една цяла сфера, населена от такива души в състояние между въплъщенията, които изглежда бяха все още облечени, малко или много, в някаква форма… едно тяло, което или приличаше много на човешко, или може би представляваше повече светлина и енергия. И тези души изглеждаха съвсем целеустремени. Най-често ги описваха като активно ангажирани със собственото си обучение и развитие. Те посещаваха огромни сгради в духовния свят, като например „Залите на ученията”, където можеха да разговарят с други духовни водачи и напреднали същества-учители, за да постигнат по-голяма своя реализация. Там те можеха да получат инструкции след последното си въплъщение и да планират следващото.
Любопитството ми се изостряше, когато четях за групи от души, които пътуваха заедно през различни въплъщения. Имаше групи, които поддържаха близки семейни и приятелски връзки, вероятно през стотици въплъщения: Джо, който в този живот е твоят най-добър приятел, в предишния ти живот биваше твой брат. И преди това твоя леля. И преди това твой братовчед. И преди това… фамилните връзки на тези души продължаваха безкрай.
Книгите, които четях, ми предложиха доста такива проникновения, които доведоха до известно узряване на разбиранията ми за духовния свят. Четох за структурата на този свят и за правилата, според които той функционираше. Четох за йерархията на душите – от много младите души, които едва започваха своето пътешествие, до по-напредналите души, които наближаваха края на своя цикъл от въплъщения, и накрая до майсторите, които бяха учители и водачи, както и до ангелите, които бяха на самия връх, и накрая… Бог. Четох за структурирания начин, по който е задължително да се въплъщаваме. Според това, което четох, човек трябваше да има определен брой въплъщения във всяка епоха на Земята. Друго правило бе, че човек трябва да има балансиран брой въплъщения като мъж и като жена. Също така веднъж във всяка епоха, човек трябва да преживее като майка, за да може да почувства специалната връзка с дадения век, която е плод на това да имаш деца в това човешко общество. Имаше също правило, че трябва да преживеем поне едно въплъщение във всеки от различните архетипове. Има и редица други подобни правила, които срещнах, които сега не мога да си спомня.
В тези книги имаше доста неща, които ми доставиха изключително удоволствие. Преди всичко оценявах това, че открих, че „животът продължава” и че смъртта не е нищо освен един преход. Трябва да призная обаче, че не харесвах много от правилата. Много от тях просто не ми изглеждаха „правилни”. Сърцето ми просто не резонираше с идеята, че съм правил нещата по този начин. Тези правила ми изглеждаха подходящи за някои хора, но аз и вероятно мнозина други, бяхме правили нещата доста по-различно. Идеите бяха представяни често по един авторитарен и донякъде догматичен начин, все едно че „НЕЩАТА СТОЯТ ТОЧНО ПО ТОЗИ НАЧИН”.
Второто нещо, което ме смущаваше, бе несъответствието в различните възгледи на различните автори. На коя версия трябваше да повярвам?
Всичко, което можех да направя по повод на тези мои съмнения, бе да приема това, което резонираше с мен, и да отхвърля останалото, тъй като не притежавах собствен метод, с който да изследвам и открия сам каква бе истината.
До последните няколко години.
От известно време аз използвам инструментите, които разработих, за да ускоря собственото си духовно изцеление и развитие и за да бъда в услуга на другите. С всяко пътешествие за ре-интегриране на душата, което предлагах на даден клиент, аз имах невероятно ценната привилегия да надзърна в дълбоката душевна перспектива на съществото на този човек. И така, клиент след клиент, пласт върху пласт, аз изградих една картина за това какво наистина „има там”, за огромното духовно сега и отвъд. С увеличаването на моята клиентска база и тъй като работех с хора от всички сфери на живота и от целия свят, започнах да забелязвам моделите и вероятностите, които могат да бъдат очертани. И също толкова важно, забелязах изключенията на тези модели и вероятности. И това е първото и най-важното откритие, с което бих искал да ви впечатля: НЯМА ПРАВИЛА
ГЛАВА 2
Правила не съществуват
В реалността, която обитаваме, съществуват много модели, които изглежда че се повтарят с голяма надеждност. Като пример, откакто съществува човечеството, Слънцето надеждно изгрява от изток всяка сутрин. И тъй като ние, хората, търсим винаги да открием закономерности, бързо забелязваме такова надеждно повторение на събития. Нашето желание за сигурност и безопасност в един непредсказуем свят обаче ни кара да превръщаме такива модели в правила. Така например, не трябва да полагаме големи усилия, за да изведем правилото: „Слънцето ще изгрее отново утре сутрин”. И това извеждане на правила не е лоша идея. Всъщност, този процес, наречен учене, е от решаващо значение за нашето оцеляване като индивиди и като (биологичен) вид.
Помислете си например за правилото, което са научили нашите древни предци, което е гласяло: „Когато ударя един в друг два кремъка, изглежда че винаги се получава искра”. Това е едно полезно правило! От това правило е произлязло овладяването на огъня. И постепенно, върху множество от подобни правила се е изградила човешката цивилизация.
Понякога правилата ни се оказват ужасно погрешни. Понякога приписваме причинност на изолирани неща, при което получаваме налудничави правила, като: „Когато пътя ти пресече черна котка, ще ти се случи нещастие”. Подобни суеверия възникват, когато здравословното ни желание да откриваме правила в заобикалящия ни свят бъде прилагано върху погрешни наблюдения. Научният метод и логическото, дедуктивно мислене, на което той ни учи, ни избавя от предразсъдъци. Науката ни учи експериментално да проверяваме своите хипотези, за да установим тяхната достоверност. Може например двама души да отидат в едно казино, като единият носи със себе си черна котка, а другия – шарен папагал. Тогава можем да проверим дали собственикът на черната котка статистически се оказва с по-малко късмет от другия с папагала. Така можем да проверим своята хипотеза. Науката ни учи да откриваме правилата на нашата реалност, като наблюдаваме и търсим неща, които изглеждат последователно верни. Не можем да изведем правило от само две или три повторения. В такива случаи говорим за случайно съвпадение, или за щастлива случайност. Също така когато нещо се случва само при специални обстоятелства, то може да се дължи на други фактори. Така например лошият късмет при игра на тенис, след като човек е видял черна котка, е най-вероятно да се дължи на факта, че лицето просто е слаб играч на тенис.
Науката елиминира погрешните дедукции, резултат от суеверия, като изисква всяка хипотеза да бъде доказана като валидна за всеки, навсякъде, където се провежда един и същ експеримент. Също така трябва да изключваме други фактори, които може да объркват процеса. Само тогава можем да предложим една хипотеза като теория. И само когато други учени са подложили тази теория на своя експериментална проверка, тя започва да приема всеобщо признание.
И тук достигаме до нещо важно. Даже когато имаме една солидна, общоприета научна теория… даже тогава тя не е „правило”… даже тогава всичко, с което разполагаме, е един внимателно идентифициран и описан модел. Добрата наука не говори за „научен факт”. Това е разговорен термин. Не съществуват „научни факти”, а само, в най-добрия случай, научни теории, които продължават да бъдат поддържани от съществуващите експерименти и професионални мнения. Хората, които не са учени, се объркват от думата „теория”. Те мислят, че тя означава нещо като „случайна, непроверена и недоказана идея, като например: „Не, човече, това е просто твоя теория”. Хората извън науката рядко оценяват по достойнство усилията, вложени в разработване, прецизиране, проверка и потвърждаване на всяка приета в момента научна теория. Това, което искам да подчертая тук, е, че най-силната страна на науката е, според мен, желанието да се променя и нагажда при откриването на нови факти, които нямат обяснение според съществуващите теории. Става дума за условното поддържане на правила и за допускането, че „това е най-доброто обяснение, с което разполагаме относно това явление в момента; това е нашата най-добра теория.” Става дума за това да признаваме без стеснение, че най-доброто, на което сме способни в даден момент, е, да идентифицираме и опишем моделите, които наблюдаваме около себе си.
А какво можем да кажем за изключенията? Какво да кажем за тези абсолютни правила и постоянни величини на нашата реалност, които никога не се променят? Когато повярваме, че сме открили такива правила, то моето твърдо убеждение е, че всъщност всичко, което сме забелязали, се вмества само в миниатюрния обхват на нашите възприятия. Може би само просто сме припознали един бавно променящ се модел като статичен модел. Например, макар че мислим, че имаме правило, което казва: „Слънцето винаги ще изгрява сутрин от изток”, ще дойде един момент, когато Слънцето НЯМА да изгрее отново. Всичко се променя. Нашата най-добра теория по този повод в момента гласи, че след няколко милиарда години Слънцето ще се разшири до големината на един червен гигант, след което бавно ще се разпадне, ще изгуби маса и ще потъмнее. В процеса на своята експанзия то ще погълне и консумира Земята. От този момент нататък можем определено да кажем, че Слънцето никога повече няма да изгрее от земна гледна точка. Ето защо няма вечно валидно правило, според което Слънцето винаги ще изгрява сутрин от изток – макар че това може да изглежда така, поради ограниченията на нашата перспектива. Макар че е трудно да споря и още повече да докажа, аз силно вярвам, че това е вярно за всички правила и постоянни величини, които науката е открила. Тези величини са постоянни само при специфични условия, в които сега се намираме, и има други перспективи, при които те ще се окажат различни. Ако при сегашните условия, които наблюдаваме, изглежда че има правило или постоянна величина, която можем да опишем, то това е според съществуващата в момента теория. Ако можем да наблюдаваме достатъчно дълго време или да разширим, или задълбочим достатъчно наблюдението си, винаги ще достигнем до нова информация. Тогава теорията, или свързаната с нея постоянна величина, ще трябва да разширят своя обхват, да се променят или даже да бъдат напълно заменени.
Случва се, разбира се, самите учени понякога да се объркат относно това. Даже най-великите учени в крайна сметка са хора! Така че понякога се случва те да са ТОЛКОВА погълнати от своите любими теории, че да се привържат силно към тях и категорично да не желаят да ги напуснат, когато вече е време да го направят. И тогава с тези учени настъпва трансформация. Тогава добрата наука се превръща в лоша религия. Вместо да има една теория, която да е открита за проверка и трансформация при наличието на нови факти… има едно упорито, догматично убеждение. Ако убеждението бива подложено на критика, тогава въпросният учен се чувства лично нападнат и се отбранява с всичкия плам и сила на един религиозен фанатик. При такава ситуация фокусът на научния дебат се измества от науката към политиката. По тази причина понякога е тъжно, че науката се придвижва напред не от последователни открития, а от последователни погребения. Тъжно е, че често старите учени трябва да умрат, преди да бъде разрешено появяването на нова наука.
В крайна сметка искам да покажа, че в нашата природа е да търсим и откриваме моделите на живота. Това е нещо добро и здравословно, и е резултат от нарастващия ни житейски опит. Ние разбираме нещата и ставаме по-умни. В същото време е много лесно човек да се изгуби и обърка по пътя на откриване на нови модели. Първият очевиден капан е клопката на предразсъдъка. Това е капанът на лошото наблюдение, което води до погрешно разбиране на модела. Вторият капан е далеч по-малко очевиден и даже опитни пътешественици по пътя на откриването на модели попадат в него. Това е капанът на догмата. Това е капан, според който мислите, че моделът, който сте открили, е едно фиксирано, окончателно и твърдо правило. Виждате ли, даже тук на Земята НЯМА ПРАВИЛА. Няма и няма… няма и едно едничко нещо, което да е непроменливо. Няма нещо, спрямо което да не можем да приемем различна перспектива. Ето защо най-добрият начин е да се придвижваме от една „най-добра възможна теория” към следващата „най-добра възможна теория” и да приемем, че моделите, които откриваме, в най-добрия случай, отразяват само настоящата ни временна перспектива и че „това е начинът, по който нещата изглеждат в този момент”.
И ако това е най-добрият подход, който можем да приемем, за да обясним, опишем и разберем „реалния свят” на собствената ни физическа вселена, защо мислите, че нещата би трябвало да са по-различни в отвъдния духовен свят?
Не би трябвало! Всъщност аз открих, че тази идея за „отсъствие на правила” важи даже още повече за духовния свят. И за да ви разкажа за това, аз ще споделя с вас второто мое важно откритие по време на работата ми за ре-интегриране на душата:
ВСИЧКО Е ЕДИН ГОЛЯМ КОНТИНУУМ!
Глава 3
Всичко е един голям континуум.
Моят възглед от детските ми години, че тук има един „реален свят” и че някъде другаде съществува един напълно различен „духовен свят”, бе напълно променен от преживяванията ми, свързани с ре-интеграцията на душата. Това, което установих, е, че „реалният свят”, който обитаваме, е наистина нищо повече от едно ниво на преживявания в рамките на един много по-голям континуум на преживявания. Ако застанете на най-долното стъпало на една висока стълба, вие не считате, че това стъпало е един самостоятелен свят и че всички други стъпала са друг самостоятелен свят! И по същия начин, както нашият „реален свят”, така и „духовният ни свят”, са все части от едно непрекъснато преживяване. Нашата физическа реалност е само едно ниво, ако щете, измежду множество нива на цялата тази по-голяма реалност. В резултат на нашето неразбиране, ние често допускаме грешката да обединяваме всички други нива в едно, под мъглявото наименование „духовен свят”. В същото време, всяко едно от тези нива е точно толкова уникално и отделно от останалите, колкото нашият текущ „реален свят”. Всяко по-горно ниво съдържа всички останали нива под него. И всички са неразделна част от по-голямото цяло – реалността, която наричаме „Творение”.
И ето какво сме ние: същества на ТОВА ниво на преживявания, които са при нормални обстоятелства, неспособни лесно да разпознаят това, което се намира на другите нива на творението. Тъй като познаваме само това ниво и защото това ниво ни изглежда реално, ние мислим, че то изчерпва цялата „реалност”. И тъй като не можем да установим абсолютно нищо за останалите нива с помощта на нашите усъвършенствани научни инструменти или чрез емпирични наблюдения, мнозина от нас са склонни да пренебрегнат всички тези нива на преживявания като една измислица. Което е точно толкова далновидно, колкото гледната точка на златната рибка, която казва на своята посестрима, че няма нищо извън аквариума, защото всичката светлина, цветове, движения и звуци извън аквариума възникват вътре в него.
Духовният свят обаче е точно толкова реален, колкото е и този свят. Вероятно е даже още по-реален. И има начини, по които можем да открием много неща за него.
Цялата наша физическа реалност съществува едновременно в трето измерение и на трето ниво на плътност на съзнанието (за пълно описание на плътностите и измеренията, моля вижте Книга 2 от Документите на възнесението). Когато човек се въплъти в тази вселена, той преживява живота такъв, какъвто е на трето ниво на съзнание и в трето измерение. Когато се възвисите духовно, вие намалявате плътността на съзнанието си, докато все още оставате въплътени в тази триизмерна реалност. Ако се потрудите, за да повишите съзнанието си, може евентуално да станете духовен учител… едно силно, мъдро същество от Светлина… като може да достигнете чак до шеста категория плътност на съзнанието, докато все още се намирате в трето измерение. Това е възможно. И тогава ще ходите по тази земя като разнасяте любов, състрадание и лечение по своя път. Това обаче все още ще бъде ТОЗИ свят, защото все още ще сте в трето измерение. Ако тялото ви умре, или ако сте използвали един от другите по-малко известни методи на преосъществяване, за да преместите присъствието си в друго измерение, то може да се озовете вероятно в четвърто измерение.
Когато умрем физически, ние всички ще отпътуваме за четвъртото измерение. Някои остават там, докато се въплътят отново, други засядат там известно време, докато трети преминават оттам и се отправят към по-горни измерения.
Четвъртото измерение се характеризира основно като място, където получаваш моментално точно това, в което вярваш. И след всичко това, сега е време да ви представя първия казус:
Руди е един от любимите ми клиенти. Той е умен, земен и прям човек. Той е имал някои вътрешни конфликти, но не бе успял да получи помощ от психолози, просто защото умът му бе прекалено жив. Той се бе забавлявал с тези специалисти, като или им бе разказвал небивалици, или просто това, което те са очаквали от него, за да ги направи щастливи – без нито за миг да открие облекчение за своя вътрешен дисонанс. Ето защо Руди се бе отказал от този вид помощ. Той бе опитал и духовни лечители, но всеки от тях бе започвал с настояването Руди първо да повярва в техните догматични теории: „Ако повярваш в Х, ще бъдеш излекуван” бе основното правило, към което се бяха придържали всички. Руди обаче не бе готов да приеме нещата просто така, на юнашка вяра. Той търсеше доказателства, преди да може да повярва. И кой би могъл да го обвини за това?!
И така, Руди пристигна за консултация при мен, обявявайки, че е атеист и изглеждаше повече от скептичен към възможността да му помогна. Той очакваше от мен, като духовен лечител, да се опитам да го привлека към собствените си вярвания. Това обаче не е моят метод. Аз не разчитам на „вярвания”. Аз предпочитам преди всичко да откривам неща, които работят. Според моите разбирания, догмата е напълно безполезно лечебно средство. Всъщност аз установявам, че твърдите убеждения са доста често причина за психологични блокажи по-скоро, отколкото път към лечението им! И такива психични блокажи, ако не бъдат премахнати, водят също така до емоционални и физически заболявания. Така че аз определено не започнах с предложения към Руди да повярва в моята „религия”, каквато и да е тя.
Вместо това, аз предложих на Руди да участва в един процес на „игриво любопитство”. Идеята бе да използваме инструментите, с които разполагам, за да видим дали можем да открием произхода на неговите психо-духовни болки, без да се впускаме в обяснения какво би могло да означава това.
И така, макар Руди да не вярваше в прераждания, той имаше желание да види какво бихме могли да открием в неговата психика, ако приложим процеса на ре-интегриране на душата. Какво би се случило, ако ние просто „отидем и видим”? Обясних на Руди, че ще открием „истории” в неговата психика. Тези истории, от една перспектива, може да съответстват на други животи. Ако човек би искал да види нещата по този начин, тогава той може да реши да счита това за доказателство за превъплъщение. Аз лично съм избрал категорично тази гледна точка. В същото време аз обясних на Руди, че определено не настоявам клиентите да гледат на това по същия начин! Има и друг напълно валиден възглед, според който тези „истории” са измислици, създадени от подсъзнанието, за да ни позволи да осмислим вътрешните си проблеми. В този случай това, което правим, е, да използваме творческите си способности, за да си преразкажем тези истории по един нов начин, който ни позволява да открием лечение и вътрешен мир. Казах на Руди, че това е един различен и напълно възможен начин на разглеждане на този процес. И по този начин Руди бе готов да участва в един процес на себеоткриване.
Това, което тревожеше Руди, бе един комплекс от неща, които в нормална дискусия не се свеждаха до нещо особено. В последно време той бе започнал да се страхува от смъртта и имаше някаква студенина, която го завладяваше в тъмните зимни вечери и го мъчеше. Имаше и други въпроси, които го смущаваха, но той пожела да се спрем първо на тези два момента.
И ние потеглихме на едно пътешествие за ре-интеграция на душата. Както обикновено, това започва с едно въведение. То включва поставяне на клиента в дълбоко отпуснато състояние. На всяка стъпка от процеса тялото е отпуснато, его-умът бива приспан, творческият ум бива пробуден и интуицията засилена. Докато въвеждам клиента в това състояние, аз самият изпадам в успореден процес на самовнушение. Оставам в голяма степен с будно съзнание, но установявам връзка със своето Вътрешно Аз. Въведението приключва с това, че двамата с клиента изпадаме в състояние, в което можем да установим връзка със собственото си глъбинно познание. Някои клиенти виждат нещата във въображението си. Други ги чувстват, знаят и усещат. Във всички случаи ние се оказваме в състояние на връзка с вътрешния си свят, който е отвъд нормалните ни възприятия.
В случая с Руди ние използвахме неговия страх от смъртта и тревожността му свързана със студа и тъмнината като компас, който ни отведе дълбоко във вътрешния пейзаж на неговата психика. Докато проследявахме това чувство до неговите корени, в далечината Руди забеляза някого. Той ми каза, че вижда една жена, изгубена в тъмнината. Докато Руди я наблюдаваше, тя изглеждаше че просто „е там”. Тя бе изгубена, сама, без никого наоколо и без да знае къде да отиде. Макар че Руди я наблюдаваше, тя изглежда че не забелязваше присъствието му. Тя бе напълно сама. Тогава аз насочих Руди да се завърне назад във времето в историята на тази клета жена… във времето „преди”… към събитията, които я бяха накарали да се изгуби в тази тъмнина. И докато търсехме назад във времето, забелязах внезапна промяна в енергията на Руди. Той се възбуди и започна да говори за „другите”, които викаха срещу него.
Когато се опитвате да провеждате духовно лечение по този начин, трябва да бъдете постоянно нащрек. Моят Вътрешен Аз ми подсказа, че вече сме променили гледната точка. Вече Руди бе вътре в преживяванията на жената. И тя бе естествено едно от предишните негови въплъщения.
Аз работих с Руди, за да му помогна да не бъде претоварен от това, което виждаше и чувстваше, и се стараех да поддържам процеса, така че да можем да разкрием тайната на историята на тази жена и как тя продължаваше да влияе на Руди в настоящото му въплъщение.
В резюме, оказа се, че тази жена е живяла в предишна епоха. Вероятно в 18-ти век. Хората в нейния град бяха силно религиозни и под командата на духовенството. Руди (като тази жена) преживя отново един много разгорещен и емоционално травмиращ сблъсък с група религиозни водачи от нейния град. Вероятно това бяха главния свещеник и някои дякони, или нещо подобно. Тези мъже крещяха на жената. Те й казваха, че тя ТРЯБВА да вярва. И ако не вярва, тя няма да получи НИЩО. След смъртта й за нея нямаше да има НИЩО. НИЩО!!!
За мен бе интересно, че те не й обещаваха, че ще бъде прокълната или че ще гори в ада, но когато човек задълбае в психиката на клиента, ситуацията се оказва често силно емоционално натоварена и клиентът просто наблюдава „това, което се случва”. Това не е време за обсъждане!
Това, което ми се стори интересно, бе как тази жена НАИСТИНА вярваше на своите агресори! Тя им вярваше, когато те казваха, че тя няма да получи НИЩО. И така, след смъртта си, когато тя се освободи от човешкото си тяло и се озова отвъд ограниченията на този съвместно създаден „реален свят”… тя пристигна в това, което понякога е наречено „астрално ниво”. Това е следващата стъпка нагоре по стълбата. Това е съзнанието на четвърто ниво на плътност. Основната характеристика на това ниво на съществуване е, че докато си там, преживяваш всичко, в което вярваш. Твоят „външен свят” идеално и точно отразява обратно това, което се случва „вътре в теб”. Така се случваше и с тази бедна, изплашена жена. Тя вярваше, че няма да получи НИЩО и преживяваше точно това! И тя бе зациклила в това състояние. Защото ако няма „нищо”, тогава няма и „нещо” и „някой”, които могат да се появят и да ти помогнат. Така че този фрагмент на душата бе изгубен и бе изоставен там, в нищото.
Вътрешният Аз на Руди имаше, разбира се, и други въплъщения и едно от тях бе самият Руди. Това, което съм открил, е, че преживяването на отделеността на въплъщенията едно от друго е просто една илюзия. И така, тази бедна жена бе наранена от своите преживявания по отношение на вярата си, или на отсъствието на вяра, и страдаше допълнително от това, че е изоставена в студа и тъмнината. Тези страдания отекваха силно в душата на Руди. Всички въплъщения на Руди би трябвало, в определена степен, да изпитват част от терзанията на тази жена. Това, разбира се, се отнасяше и за Руди. Защото всички тези въплъщения всъщност не са изолирани едно от друго. Те всички са проявления на едно и също по-голямо същество – Вътрешното Аз на Руди.
И така, точно както болката на тази жена би привлякла към себе си двама ни с Руди, така и любовта и състраданието на Руди към нея, можеше да я достигне. Когато Руди започна искрено да изпитва състрадание за нейната ситуация, ние можахме да я осветим със светлината на любовта. И, РАЗБИРА СЕ, тя можеше да почувства това! Изведнъж тя почувства надежда. Изведнъж тя видя светлина в тъмнината! Тя започна да се придвижва към светлината и съответно да се придвижва към Руди.
Това, което последва, бе кулминацията на пътешествието на Руди по пътя на ре-интеграцията на душата. Тази изгубена душа се завърна, следвайки светлината, излъчвана от сърцето на Руди. Тя се завърна У ДОМА. У дома към цялостта и единството на Вътрешното Аз на Руди.
И когато тя се завърна у дома, тя донесе със себе си пълното осъзнаване и разбиране на всичко, което се бе случило: Нямаше догма или религия, в която човек ТРЯБВА да вярва. Това обаче, в което човек НАИСТИНА вярва, определено му изглежда реално. И нещо повече. Няма причина за страх от смъртта, тъй като смъртта е просто един преход. И даже за тези, които се изгубват след смъртта, винаги има помощ. Винаги има излекуване и винаги има завръщане У ДОМА. Това трябва да е така, защото няма друго място, където можем да отидем!
Върнах Руди към нормалното му съзнание и ние проведохме кратка дискусия, преди сеансът ни да приключи. Това бе забележително. Руди бе преживял такива дълбоки емоции е бе ИЗПИТАЛ толкова дълбоко всичко видяно, че не можеше да допусне, че по някакъв начин това не бе нещо „реално”. Там и тогава той реши, без сянка на съмнение, че това бе негово предишно въплъщение.
За мен обаче това не бе най-важното. За мен бе наистина важно да чуя, няколко седмици по-късно, когато видях Руди за неговия следващ сеанс, че неговият страх от смъртта и тревожността му, причинени от студените, тъмни зимни нощи… бяха отишли в миналото. Руди бе разрешил тези свои проблеми.
Този сеанс с Руди демонстрира много важни моменти, някои от които ще бъдат дискутирани по-късно в тази книга. Това, което исках да демонстрирам обаче, бе, колко силно нечии убеждения могат да създадат преживявания на човек в света на четвъртата степен на плътност – едно стъпало над нашия свят. Ако Руди имаше за цел да превърне собствените си вярвания, чувства и преживявания в религия, той можеше да започне да се опитва да убеждава другите, че наистина след смъртта няма НИЩО. Всъщност, той можеше да се превърне в един от тези проповядващи атеисти, които срещаме понякога и които настояват, че техните вярвания (че не съществува нищо извън тази физическа реалност) са единствената разумна позиция и че трябва да се съгласяваме с тях. Срещали ли сте някой такъв? Аз твърдя, че такъв човек има основателна причина за убеждението си. Може би, подобно на Руди, той има силни преживявания, че отвъд това въплъщение няма НИЩО. За разлика от Руди обаче може би той е прекарал живота си в търсене на доказателства за своята позиция. В този свят човек може да повярва във всичко, в което пожелае. Всеки открива доказателствата, които търси. Даже ако търсиш доказателства за това, че няма доказателства, ще откриеш и това! И така, убеденият атеист има всички поводи да поддържа своята позиция. Тук обаче се промъкват три грешки.
Първата грешка е допускането, че в основата на убеждението стоят факти. Това не е така. Вярата и убеждението идват на първо място. Даже и когато става дума за вяра в нищото. Ние търсим доказателства, които да потвърдят нашите вярвания, а не обратното.
Втората грешка е допускането, че „моите убеждения и фактите, които съм събрал, са по-валидни за теб от тези, които ти имаш”. Това е просто погрешно, глупаво и причина за безкрайни конфликти. Определено би трябвало да уважа това, че твоите убеждения са валидни за теб. Аз трябва също така да призная, че ти притежаваш разумни доводи за своите убеждения. В крайна сметка, тези убеждения са си твои!
И третата грешка е допускането, че „убежденията и фактите, които имам в момента, няма да се променят”. Разбира се, че аз ще се развивам и променям! Единственото постоянно нещо в творението е промяната. И никой от нас не прави изключение от това. Ние всички се променяме, непрекъснато. Ако се съпротивлявам на тази промяна и настоявам, че настоящите ми вярвания трябва да останат статични, това само би ми причинило затормозване и болка. И ако съм готов да приема, че настоящите ми възгледи в един момент ще се променят, тогава аз съм наясно, че след време аз повече няма да поддържам настоящата си гледна точка. И ако нещата стоят по този начин, то е пълна глупост да настоявам всички да се съгласят с мнението ми в момента – нещо, което аз самият в един момент ще променя!
Ако се придържам към дадена догма, това накратко означава, че съм решил да се боря с целия свят, да си причинявам болка и неудобство и след това да се боря още повече със себе си и със своя свят, когато бивам принуден, ритайки и крещейки от отчаяние, да се откажа от своята позиция.
За щастие Руди не бе догматик. Той дойде при мен, като търсеше решение на своята болка. Той бе готов да изследва различни пътища, да добие нови разбирания и след като ги открие, да нагоди своите убеждения. Това е най-добрият начин за придвижване напред, защото, разбира се, не съществуват правила. Само модели. А моделите винаги се променят.
Даже моделът, според който „получаваме точно това, което сътворяваме”, се променя. В четвърто ниво на плътност на съзнанието, той изглежда абсолютно верен. След това обаче, ние променяме своята перспектива и виждаме, че в други реалности той изглежда различно.
… следва продължение…