(с) Превод АТИ, 2017 г.

Дейвид Уилкок: Добре дошли в Космическо разкритие. Аз съм вашият домакин Дейвид Уилкок и съм тук заедно с Дeйвид Адер.

Защо не започнеш от самото начало, защото тук имаме една много значима история. Разкажи ни я.

Дейвид Адер: По онова време настъпиха редица свързани събития. Майка ми бе медицинска сестра и тя…това е 1966 г…. отговаряше за едно отделение на сърдечно болни.

Тя работеше трета смяна от 23:00 до 07:00 сутринта. Имаше един възрастен пациент на 95 г. на име Ирвинг. Жена му, Аризона, също бе там. И те имаха син на име Къртис, който идваше около 03:00 сутрин да ги навести. Презимето му беше ЛьоМей.

ДУ: Ах! Ха, ха.

ДА: Така че това бяха родителите на Къртис ЛьоМей.

ДУ: Ясно.

ДА: И тъй като майка ми отговаряше за това отделение по време на третата смяна, Къртис ЛьоМей трябваше да иска разрешение от нея, за да види родителите си. И така те се сприятелили.

Той се появявал в 3 часа сутринта, подобно на папарак. Бивш председател на Съвета на обединените войски, проектант на самолетите Б-52, основател на Стратегическите ВВС. Човек, който разполагаше с известна власт.

ДУ: Да.

ДА: Така че той се запознава с майка ми и я разпитва за семейството й.

Тя му казва: „Имам съпруг и трима сина. Двамата по-големи  са само с една година разлика помежду си и са твърде нормални. Този малкият обаче, е различен. Той непрекъснато изстрелва тези ракети от пасището на добитъка. Те са големи и наистина летят много бързо.”

„Колко големи?” пита той.

Тя му отговаря: „Около два пъти моя ръст.”

Заглавие на статията: Дейв Адер построява ракета висока 3 метра. – Бел.прев.

„По дяволите, това е нещо голямо”, казва той.

„ И той непрекъснато все пише нещо”

Това привлича вниманието на Къртис и той пита: „ Той има ли някакви записки?”

„Да, той има голяма тетрадка, около 93 страници.”

„Ще можеш ли да я донесеш някоя вечер да я видя?”

И така тя му я занесла една нощ. Аз си лягам рано, за да стана рано за училище, така че не съм забелязал.  Тя се връща от работа в 07:00, слага я обратно на мястото й и аз не разбрах, че е била вземана.

ДУ: Уха!

ДА: Така че Къртис я взема. Започва да я преглежда, а той е доста умен мъж. И възкликва: „Човече!”

Обръща се към майка ми и казва: „Тук нямате копирен апарат, нали?”

ДУ: Ха, ха.

ДА: И той копира около една трета. Слава Богу, че не е копирал цялото нещо. Той копира една трета и отнася материала на около час и половина път разстояние, в Бател Мемориъл. Това е един голям мозъчен тръст.

ДУ: Какво е имало в тетрадката, което е привлякло вниманието му? Дали това са били просто твои бележки от тези прочетени 1,800 книги в библиотеката?

ДА: Не. Там бе описано това, което исках да направя и това бе нещо съвсем ново. Като начало, аз екстраполирах информацията, след което започвах със собствените си математически изчисления. Това бе камера за електромагнитен синтез.

ДУ: За пътуване в космоса?

ДА: Да, за съхранение на едно слънце, на електромагнитни вълни. И така, Къртис отнесъл копираните страници в Бател Мемориъл  и ги попитал: „ Това някакви драсканици ли са, или нещо важно?”

А тяхната моментална реакция била: „ Кой е този? Къде е човекът написал това?”

Той им отговаря: „Някакво хлапе, което изстрелва ракети в едно пасище за добитък.”

И те възкликват: „Боже Господи!”

ЛьоМей ги пита: „Това нещо истинско ли е?”

„Да, искаме да се срещнем с него.”

И така започна моята работа с ЛьоМей.

ДУ: Значи Льо Мей и неговите хора са започнали да мислят, че ти може да си разработил начин за използване на електромагнитен синтез. Това непознато ли е било по онова време? И какво е означавало, ако е било осъществимо благодарение на теб?

ДА: Имаше някои хора, които работеха върху това, в Лос Аламос. Обаче по времето, когато Льо Мей е видял моите работи, според Бател, аз съм бил на прав път и определено близо до крайния резултат. И неговите хора са били направо изумени че аз не работя в някаква институция или агенция.

В същото време Льо Мей е имал предвид нещо конкретно. Той е видял една възможност и е решил да ме финансира с всичко, от което имах нужда, за да получи нещо, от което много силно се е нуждаел, и това бе скорост. Той търсеше невероятно висока скорост и използваше термин, който не бях чувал до 1971 г. – първи удар.

ДУ: Разбирам.

ДА: И аз си помислих: „Ами ти си само едно дете. Ти си на 15 години и някой е готов да ти даде всичко, от което имаш нужда.” Разбира се, че бях готов да се хвърля на такава възможност и нямаше да кажа „не”.

ДУ: И разбира се е имало критици, които са казвали: „Ти не можеш да направиш това, като работиш сам в един гараж.”

ДА: Ти си абсолютно прав. Аз се нуждаех от всякаква помощ. И този човек, със своята власт и всичко, което имаше зад себе си… Макар да бе цивилен, това нямаше значение за властта, която упражняваше – над промишлеността, над военнопромишления комплекс.

И така, ние имахме различни хора, които работеха за нас. Поръчвахме части, от които се нуждаехме и които трябваше да бъдат изработени – в Националните лаборатории Ливермор в Лос Аламос, в Оук Ридж, в Бател Мемориал  – списъкът бе много дълъг.

А Льо Мей бе много хитър. Той раздробяваше нещата на малки части, така че когато някой работеше върху някакво устройство за нас, той нямаше представа какво точно представлява това, което прави. Можеше да е нещо, свързано с тягата, или нещо, което регулираше въздушния поток. Не можеше да разбереш за какво става дума, ако не разполагаш с всички съставни части. И това бе един много хитър ход.

И така, когато всичко пристигна готово в нашата лаборатория, аз сглобих нещата. А персоналът, който работеше там бе многоброен – стотици хора.  

Това ни отне 26 и половина месеци. Аз ходех на училище, слизах от рейса следобед и всички тези хора работеха в тази голяма лаборатория, с която разполагах. Бях помолил Льо Мей всички да свалят униформите си и да носят джинси и обикновени ризи, за да не се различават от местните хора, защото аз се опитвах да водя нормален живот.

И той каза: „О, човече, това е прекрасно. Прилича на нещо засекретено.”

Питам го: „Какво означава засекретено?”

А той: „Няма значение. Просто продължавай да работиш.”

И аз не говорех… опитвах се да не говоря много в училище, но децата знаеха, чес мен нещо става.

ДУ: И какво ти каза ЛьоМей за крайната цел на това, което работеше за него? 

ДА: Това, което той искаше бе… той каза: „Аз искам същото, което искаш и ти, Дейвид.”

И аз му казвам: „О, ти искаш един агрегат, който да работи на принципа на  електромагнитния синтез.”

Той ми отговаря: „Да, това е, което искам. Нека видим какво трябва да направим, за да се получи.”

Той знаеше, че за мен най-добрият начин за изпробване на моя двигател  бе чрез една ракета, а той искаше точно това.

И така, полковник Бейли Артър Уилямс бе Изпълнителен директор към генерал ЛьоМей. И той бе на работната площадка всеки ден. Аз не виждах ЛьоМей. Вместо него присъстваше само полковник Уилямс.

Завършихме за 26 месеца и бяхме готови да натоварим ракетата на камион и да я закараме във военновъздушната база Райт- Патерсън. И ето, че пристигнахме там.
Добре си спомням всичко това. Когато пристигнахме, там имаше един самолет C-141 Старлифтър.  Ако някога сте виждали това нещо, то е нещо грамадно.

ДУ: Огромно.

АД: И около самолета имаше един кръг от хора на ВВС. Бе ми наредено да докарам камиона до самия самолет. Страхувах се да го направя, защото не бях сигурен какво щеше да се случи и не исках да объркам нещата.

И си спомням как стоях прав там на тази бетонна площадка, редом с този огромен С-141 и всички тези въоръжени военни  и безброй хора от охраната, навсякъде кодето погледнех.

И тогава разбрах и си помислих: „Господи, всичко това е заради мен. Направо ще получа сърдечен удар.”

И така, ние натоварихме това нещо на самолета и потеглихме към базата Уайт Сандс, Ню Мексико, където щяхме да изстреляме ракетата.

Когато пристигнахме там, подготвихме всичко за изстрелването и това бе моментът, в който в тази история започнаха да се появяват нови герои.

Историята е дълга за разправяне, но по онова време се бях сприятелил с Вернер Фон Браун.

ДУ: Ах!

ДА: Хората ми казват: „ Как е възможно това?”  Ами аз бях спечелил научни награди. Човече, до 16 годишната си възраст аз имах вероятно стотина научни награди.

ДУ: Уха!

ДА: И някои от експонатите ми бяха по-високи от мен. И имаше разни величия, които окачваха медали около врата ми. Е, едно от тях бе Вернер Фон Браун, което обяснява нещата.

ДУ: Наистина?!

ДА: И така, вече се намираме в Уайт Сандс заедно с ракетата.

ДУ: Наистина ли този С-141 пренесе ракетата?

ДА: Да.

ДУ: За това ли бе цялата онази охрана?

ДА: Абсолютно! Самият ЛьоМей избра този начин на транспортиране. И аз му казах: „Добър избор.”

И така, ние се озовахме в Уайт Сандс, където започна всичко останало.

На следващия ден там пристигна този черен DC-9. И докато с полковник Уилямс наблюдавахме кацането на самолета, макар че забелязах сериозното му изражение, аз му казвам: „Къде е главата на бялото зайче?”  Защото по онова време това бе изобразено на опашката на същия такъв самолет, с който пътуваше Хю Хефнер.

ДУ: Бялото зайче на Плейбой.

ДА: Точно така. Погледнах го, а той, който обикновено бе наистина общителен човек, но този път не се усмихваше. Въобще не изглеждаше щастлив. Всъщност имаше основателна причина, защото бе разтревожен от нещо и се оказа прав.

Самолетът се приближи до нашия хангар и спря. И от там излязоха тези типове с черни костюми, бели ризи и тънки черни връзки. Когато се приближиха, видях тези смешни триъгълни ръчни часовници. Тогава не знаех кои са.

ДУ: Триъгълни часовници?

ДА: Да, часовници с триъгълна форма.

ДУ: Значи са били тайни агенти?

ДА: Всъщност, мисля че ги наричат „мъже в черно”.

ДУ: Да, мъже в черно.

ДА: Това бе първият път, в който ги виждах. Не знаех кои са. Просто си помислих: „Какви глупаци, да тосят такъв тип дрехи лятно време сред пустинята на Ню Мексико.”

ДУ: Разбира се.

ДА: И след като всички те слязоха, зад тях се показа един дребен човек. Той носеше къси гащи тип каки и подобна риза. Помислих си: „Този е умен, знае как да се облича.”

Поглеждам полковник Уилямс, а той не отронва и една дума. Питам го: „Какво не е наред, полковник Уилямс?”

Той ми отговаря: „Сега я загазихме.”

„Кой е този с късите гащи?”, продължавам аз.

И когато онзи се приближи, аз го разпознах по една снимка, която Фон Браун ми бе показал. Това бе човек, пристигнал чрез „Операция Кламер”. Името му е Рудолф. Артър Рудолф.

Той е главният архитект на двигателите на ракетата Ф-1 Сатурн-5 на програмата Аполо. Той обаче е също така нацист от Гестапо, който е убил… той е отговорен за смъртта на десетки хиляди в Митълверк, Нордхаузен, където са построили ракетите Фау 2. 

И ФонБраун ми беше казал, че ако този човек се покаже някъде, където аз правя нещо, да зная, че съм загазил сериозно.

ДУ: Уха!

ДА: Защото този тип веднага ще започне да се разпорежда. Така че аз поне знаех кой бе той и полковник Уилямс също знаеше кой бе той и съвсем не бе радостен.

И така този човек се приближава към мен и аз му казвам: „Здрасти, името ми е Дейвид. Ти как се казваш?”

Той не отговори на въпроса ми. След това каза: „О, аз съм просто човек, който обикаля наоколо и търси оборудване за военните. Разбирам, че ти тук имаш различен тип ракета.” Отговарям му: „Да. Искаш ли да я видиш?”

„Разбира се”, казва той.

И така, аз го завеждам при ракетата и той отива от другата й страна, така че тя застава между нас.

Казва ми: „Можеш ли да я отвориш, за да я видя?”

„Разбира се”, отговарям аз.  Вземам една голяма метална плоча и я прокарвам по корпуса и панела се отваря и се плъзга настрани.

Той гледа в ръцете ми тази метална плоча и ме пита: „Какво е това?”

Отговарям му: „Нарича се несходна метална заключалка”. И продължавам: „Това е нещо старо, технология от Втората световна война. Вие нямате такива неща?”

Това го разгневи силно. Предполагам, че го обидих. Очевидно обаче той не познаваше това нещо.

Той каза: „Това е нещо много авангардно.”

А аз си помислих: „Това е нещо старо. Нищо авангардно.”

И така, той завря главата си в областта на двигателя, а аз си помислих: „Сега е подходящият момент да му кажа нещо.” Ха, ха.

И така, аз се навеждам и му казвам на ухото, докато той  гледа надолу: „Този двигател е около милион пъти по-мощен от ракетата Ф-1 Сатурн 5, д-р Рудолф.”

ДУ: Която той е изобретил.

ДА: О, човече. Той се изправи… дотогава не бях виждал такова червено лице. Изглеждаше направо като червена топка.

ДУ: Ха, ха.

ДА: И той ме поглежда е казва: „Кой си ТИ?”

Отговарям му: „Аз съм просто едно момче, което пуска ракети в едни пасища за добитък тук в Охайо.”

От там нататък нещата приеха наистина друг обрат. Той започна да се разпорежда с всичко. Накара ме да препрограмирам изстрелването на ракетата и да я насоча на разстояние 456 мили северозападно от мястото, където се намирахме, ако си спомням правилно.

Както и да е, тя се приземи на едно място наречено Груум Лейк, Невада. Мисля, че днес я наричат Зона 51. В 1971 г. не бях чувал нищо за Зона 51. Знаех само за Груум Лейк.

ДУ: Тогава какво се случи, когато тя се приземи в Груум Лейк?

ДА: Ами, след като веднъж тя напусна Уайт Сандс и бе изстреляна… Полюбопитствах относно Груум Лейк и извадих няколко геофизични карти, а там се казваше, че това е просто корито на едно голямо пресъхнало езеро.

И (преди да потеглим) аз му казвам: “Виждаш, че този черен DC-9 има гумени колела и когато кацне в това сухо езеро, ще си обели корема.”

Той ми отговаря: „Млъквай и се качвай в самолета.”

Е, той беше прав, защото когато пристигнахме на място, там имаше една голяма писта. Това е една база на ВВС, която отсъстваше на моите карти.

Ние първо кръжахме над базата и видяхме Питолем който лежеше там долу, на пустинния пясък.

ДУ: И това е била твоята ракета.

ДА: Точно там, където той я искаше. Това бе единственият комплимент, който получих някога от Рудолф.

Той каза: „Ти я приземи на точното място.”

Помислих си: „Ами това е добре.”

ДУ: Ракетата е могла да се приземи?

ДА: Отстрани на ракетата бях построил тези два сгъваеми контейнера, в които имаше парашути. Тези два парашута бяха предназначени за танкове, 70 тонни танкове.  Така че ракетата се бе приземила като перце. По нея нямаше и драскотина.  Беше в перфектно състояние.

ДУ: Уха!

ДА: Просто си лежеше  в пустинята, с разперени парашути от двете й страни.

Както и да е, ние кацаме. Отиваме с кола до ракетата. Спомням си, че там имаше три хангара. И наоколо строяха много неща. Това е 20 юни, 1971 г. и това бе една голяма строителна площадка, писти, какво ли не.

И така, ние се приближаваме до централния хангар и аз си помислям: „Човече, това е наистина странно. Нищо от тези неща не е отразено в моите карти, а това са правителствени карти.”

ДУ: Ха, ха, ха.

ДА: Помислих си: „Какво по дяволите е всичко това?”

Както и да е, ние слизаме от самолета. Качваме се на тези смешни неща, подобни по форма на колички за голф, но големи, наистина големи – за по 10, 12 души.

Като човек, който се занимава с наука и е инженерно ориентиран, гледам тези колички и си казвам: „Какво по дяволите задвижва тези неща? Не е пропан, не е електричество.”

Имаше някаква светлина отвътре, която се засилваше при движение и отслабваше, когато скоростта на движение намаляваше.

ДУ: Имаше ли някакъв ауспух?

ДА: Не. Само издаваше един странен…. нещо сато вой.

ДУ: Наистина?!

ДА: Нещо като турбина. Нямах идея какво… Даже и днес нямам представа какво задвижваше тези неща, но те бяха наистина бързи.

Както знаеш, количките за голф развиват около 20-25 километра в час. Тези неща се движеха с около стотина километра в час.

И така той ми казва: „Качвай се.” Аз се качвам и ние влизаме в централния хангар. Спираме и чакаме. И ето че тези жълти алармени светлини започват да мигат по всички врати. .

Тогава от пода се появяват едни малки тръби с привързани към тях вериги. Появява се и един парапет.. И аз си помислих: „Това пък за какво е? Те не искат хора да се разхождат в тази сграда.”

Отговорът последва много бързо. Подът на този хангар бе по-голям от една спортна зала. Целият този под започна да пропада надолу. Това бе асансьор.

И аз си помислих: „Човече, толкова голям асансьор и с такъв бетонен под, в който са наляти поне 100 тона бетон. Не е възможно да има вериги, които да държат това нещо.” И това наистина се оказа вярно.

След като слязохме надолу, можех да видя как се въртят, около 12 на брой червячни предавки, вградени в стените. Това бе най-тежкото товароподемно съоръжение, което можех да си представя. Всяка една предавка бе по-голяма от една секвоя.

ДУ: Уха!

ДА: И аз си помислих: „Къде биха могли да отлеят и изработят тези неща?” Просто удивително.  Ние слязохме надолу и аз бях толкова…

ДУ: Значи е могло да издържи невероятно голяма тежест.

ДА: Абсолютно. Можеш да натовариш цял самолетоносач в такова нещо  и да го свалиш.

ДУ: Разбирам.

ДА: Така че каквото и да возеха с това нещо, става дума за наистина тежки неща.

И така, ние слизаме надолу. Отброявам метрите и пресмятам, че сме на около 60 метра дълбочина. И следващото нещо което виждам направо не е за вярване. Поглеждам право напред. Останалите три стени са солидни, така че можех да гледам само направо.

Гледам това…прилича на пещерата Маммот, ако някога си ходил там.

ДУ: О, да, аз съм бил в Кентъки.

ДА: Да, в тази пещера?

ДУ: Да, тя е нещо огромно.

ДА: Подобно на пещерата Маммот, но в този случай става дума за нещо десет пъти по-голямо.

ДУ: Уха!

ДА: От пода до тавана на арката имаше вероятно тридесетина метра Това е много. След това се спуска право надолу и това са перпендикулярни стени. В тези стени се намират всички тези работни помещения, хангари и офиси. Виждаш хора, които работят в офисите. Всичко това виждам докато се намираме в тази количка.

От време навреме преминаваме покрай всички тези врати на хангари и някои от тях са частично отворени. И аз успях да видя в някои от хангарите неща, които просто не можах да си обясня. Имаше някои наистина необикновени летателни апарати.  Не мога да кажа дали бяха космически или не.

Спуснахме се още надолу и в един от хангарите, чиято врата бе отворена малко по-широко имаше едно друго нещо. Човече, това беше нещо гигантско. Приличаше на ХВ-70, Валкири*), но имаше различни канарди и въздушни отвори. Значи беше нещо друго.

*) XB-70 Valkyrie – експериментален американски стратегически бомбандировач. – Бел.прев.

Първиат Валкири катастрофира. Той засмука с опашката си един малък самолет. Вторият екземпляр беше музеен експонат, в музея на ВВС в базата Райт-Патерсън.

Не зная какво бе това. Имаше всякакви неща прикачени към него и в същото време двигателите му работеха. Нямах редстава какво се случваше.

И така, ние продължихме да се спускаме надолу още около половин километър. И основният коридор, който виждах пред себе си продължаваше в далечината докъдето стигаше погледа ми. Също така той следваше овалната форма на хоризонта.

ДУ: Наистина?!

ДА: Искам да ти кажа, че това бе нещо огромно. И докато се возехме, зададох на човека до мене един много прост въпрос: „Уха, какво направихте с всичката тази изкопана земя?” И той се ядоса много.

Не ми стана ясно защо един върос за изкопана земя го беше смутил.

Реших да попитам още нещо и казах: „Фазер (phaser) ли използвахте за това?” Тогава те НАИСТИНА се ядосаха.

Помислих си: „Явно ги настъпих по мазола. Какво по дяволите става на това място?”

ДУ: Според теб колко бързо се движехте в този момент?

ДА: С около 90 км/ч. 

ДУ: Разбирам.

ДА: Така че преминахме едно доста голямо разстояние. И все още не виждах края на това нещо.

ДУ: Уха!

ДА:  Постепенно започнах да се успокоявам…  А до тогава аз въобще не знаех, че има нещо под земята.

Надигах се, за да мога да виждам през главите на хората, седящи пред мен. В един момент, когато протегнах ръката си видях, че никъде не се виждат никакви сенки. В същото време не виждах източници на светлина. Нищо такова. Никакво директно осветление, никакви осветителни тела.  Всичко бе идеално осветено, а аз нямах идея как се получаваше всичко това.

Помислих си, че това може да е атмосфера. Но как осветяваш една атмосфера? Дишаш собствената си светлина?!

ДУ: Изглеждаше ли по-светло близо до покрива? Или всичко беше равномерно осветено?

ДА: Равномерно осветено. Идеално. До най-отдалечените ъгли.

ДУ: Много странно.

ДА: Да, това е подходящата дума.

ДУ: Сега вие пътувате в този коридор и през цялото време се движите с около 90 км/ч. И ти просто виждах офиси, офиси, офиси.

ДЯ: Да.

ДУ: И врати на хангари, в които има някакви летателни апарати.

ДА: Да.

ДУ: Значи те може да са били стотици, или хиляди на брой.

ДА: Може би, ако бяхме продължили да се движим. Ние изминахме само около 450 метра.

ДУ: Уха!

ДА: Но нещата ставаха все по-странни. Като че ли досега не бяха достатъчно странни – отсъствие на сенки, идеално осветление, гигантска каверна за чието съществуване не подозирах и тези хангари, повечето от които бяха плътно затворени. Така че Господ знаеше какво имаше вътре.

ДУ: Добре. И колко странно, че ти задаваш прости въпроси, а всички те се ядосват.

ДА: Да, искам да кажа, че НАИСТИНА се ядосаха. Искаше ми се да им кажа: „Успокойте се, бе! Аз просто питам.”

И ние достигаме… Ето тука нещата стават наистина… Ако до тук нещата бяха странни, представи си следното: Спираме от лявата страна. И там има един ирис, подобен на обектив на камера. Диаметър около 12 метра.

ДУ: Уха!

ДА: Да, огромен. Спираме, шофьорът слиза, изтичва до един стъклен панел и слага ръката си върху него. Поглежда в нещо като обектив, нещо проблясва и ирисът се отваря.

И когато ирисът се отвори напълно, появява се друг, хоризонтален панел, по който можем да преминем.  

ДУ: Значи това е било нещо като сканиране на ретината, което са имали.

ДА: Да.  И аз седя там и се питам: „Това скенер на ретина ли е, или скенер на дланта? Ние нямаме нищо подобно.” Това е 1971 г.  Ние нямаме… нито персонални компютри, нито факс машини, нито модеми, клетъчни телефони, лаптопи…

ДУ: РазБира се.

ДА: Ние нямахме даже ръчен калкулатор изработен от Тексъс Инструментс. Това стана няколко години по-късно.

ДУ: Точно така.

ДА: И този човек има скенер на ретината и скенер на дланите, които отварят тази гигантска врата?!  И един ТОЛКОВА голям ирис, който никога не съм виждал.

И аз си мисля: „Човече, какво става тук? Тук имат събрани технологии, които никога не съм виждал.”

И така, ние влизаме в тази голяма зала и там е тъмно. Ето че изведнъж става светло.

ДУ: Нека те прекъсна с един въпрос. Мислиш ли, че те имат този отвор под формата на ирис вместо обикновена врата, като предпазна мярка срещо евентуална вътрешна експлозия, за задържане на експлозивната вълна?

ДА: Или това, или въпрос на секретност.

ДУ: О кей.

ДА: Те със сигурност не биха желали някой просто да влезе ей така вътре, като отвори една врата.  Ирисът не може да бъде отворен по този начин.

ДУ: Да, наистина.

ДА: Както и да е… Първото ми впечатление бе: „Човече, трябва да има нещо супер шикозно зад тази врата, което да не е за показване пред всеки.” 

И така ние влизаме вътре и става светло.

Мисля си: „Добре, ще трябва да открия някакви осветителни тела.”  Оглеждам навсякъде – няма такова нещо. Осветлението постепенно се засилва, за да освети напълно всичко наоколо.

Казвам си: „Господи, как го правят това? Бих дал всичко, за да узная как го правят.”

И така ние спираме и в отдалечения край на залата се очертава една гигантска стоманена платформа, подобна на сцена. И там има нещо, което обаче е скрито напълно от тази гигантска завеса, която не е от някаква материя. Тя е от нещо друго и изглежда че тежи тонове.

ДУ: Като казваш „гигантска”, можеш ли да бъдеш малко по-конкретен относно размерите на платформата и на завесата?

ДА: Да. Бих казъл, че завесата бе широка около 30 метра.

ДУ: Уха!

ДА: И бе висока около осем метра.

ДУ: Уха!

ДА: Наистина нещо голямо.

ДУ: Значи зад нея имаше нещо голямо.

ДА: Ако щеш вярвай. И имаше някакви кабели, които отиваха към тавана и изчезваха в тъмното.

ДУ: Хм.

ДА:  Господ знае какво имаше там. В онзи момент и не исках да зная.

Както и да е, ние слизаме от камионетката. Заставаме прави един до друг, те вдигат завесата и аз оставам толкова разочарован.

Аз мислех, че съм по-напред от всички с моя двигател задвижван от електромагнитен синтез, който бе кацнал горе в пустинята.

Тази завеса се вдига… Представи си едно ремарке с 18 колела и голяма кабина за спане. Това ще рече широко около 20  метра.

ДУ: Или по-скоро дълго 20 метра.

ДА:  Дълго около 20 метра, широко около 8 м. и високо 5 м. И тове е един двигател с електромагнитен синтез. ТОЛКОВА ГОЛЯМ!

ДУ: Уха.

ДА:  И аз стоя там и … Изпитвах смесени емоции.. Бях както разочарован, така и развълнуван. Помислих си: „Боже милостиви, моят двигател е с дължина само около 80 см., а това нещо е просто едно чудовище.”

ДУ: Нека те попитам нещо. Мислиш ли, че когато Льо Мей е видял тетрадката от 93 страници, която майка ти му е показала, той е видях чертежи на нещо, което си правел и което е изглеждало подобно на този много ценен предмет, който са съхранявали в Зона 51?

ДА: Мисля, че хората на Бател го бяха сторили.

ДУ: О кей.

ДА: През 1971 г. в Бател Мемориал работеха 137 набелови лауреати.

ДУ: Уха!

ДА: Това бе един мощен потенциал.  Част от тези хора са разбрали за какво става дума, разглеждайки математическите ми изчисления.  И от математиката са могли да си направят извода за крайната физическа форма на двигателя.  Така че си представям, че някой от тази група е знаел за това нещо, и е казал на ЛьоМей.  Трябва да бъда скромен обаче, защото в онзи момент се почувствах много смирен. Аз разполагах с модел на първия автомобил на Хенри Форд, докато тези хора имаха едно Ламборджини.

ДУ: Уха!

ДА: Макар обаче моделите на Форд и Ламборджини да са толкова различни по мощност, и двата имат двигатели с вътрешно горене, нали така?  Те имат някои сходни характеристики.

ДУ: Имаше ли някакво оцветяване. Как бе оцветено това нещо, според теб?

ДА: Имаше воден цвят, океанско синьо-зелен, наистина красив. И имаше някакъв блясък.  За разлика от моя двигател обаче, този имаше външен твърд скелет (екзоскелет), който ми се видя странен. Изглеждаше като произведение на Гайгер (H.R. Giger).

Картина на Гайгер, „Извънземен” (1979 г.) – Бел.прев.

ДУ: Наистина?

ДА: Да. Помислих си: „Човече, какво е това?” Трябваше да попитам и се обърнах към Рудолф: „Това нещо машина ли е или нещо органично?”  Защото тази скелетна външна структура приличаше на кости.

ДУ: Наистина?

ДА:  Единственото, което можех да кажа е, че ми приличаше на нещо извънземно.

ДУ: О кей. Ако казваш, че отвън се е виждало нещо подобно на кости, и това е бил екзоскелет, той имал ли е някаква симетрична структура? Отделните части бяха ли по-дебели на някои места и по-тънки на други? Имаха ли разклонения?

ДА: Знаеш как костите на гръдния кош са по-дебели близо до гръбначния стълб.

ДУ: Ох.

ДА: И това нещо бе облечено цялото в такава структура. Бе наистина добре защитено. И имаше стъпала, които водеха до платформата, където то се намираше.

Обърнах се и попитах Рудолф: „Мога ли да се кача по стълбите до платформата и да се приближа до това нещо?”  Военните казват „Не!”  Рудолф казва „Да”.

А той очевидно командва парада, защото те млъкват.

И така аз се качвам по стъпалата, приближавам се до това нещо и тогава започват наистина да се случват странни неща. Ако мислиш, че до тук имаше странни неща, просто почакай.

Първото нещо, което забелязах, бе, че сянката ми падаше върху него. А до тогава не бях видал никакви сенки наоколо.

ДУ: Никакви сенки.

ДА: Оглеждам се навсякъде наоколо и не виждам никакви светлинни тела.

До тук имахме осветление без осветителни тела и без сенки. Сега имахме едно нещо, което седеше тук и върху него се очертаваше моята сянка. Забелязах и още нещо. По моят двигател имаше вероятно осем километра жици, винтове, болтове, заварки и пр.  Това дяволско нещо, независимо от големината си, нямаше нито едно винтче, нит, заваръчна линия, шев. Игглеждаше цяло като патладжан.

Идеше ми да се обърна и да попитам Рудолф: „Как по дяволите построихте това нещо?”  Прецених обаче, че вече бях имал достатъчно неприятности по повод на моите въпроси и всички щяха сигурно да побеснеят.

ДУ: Ако казваш, че е било със син цвят…, беше ли лъскаво? Изглеждаше ли като направено от алуминий?Различаваха ли се отделни части?

ДА: На различните места… тази скелетна структура, тя беше плоска. Големи кръгли сфери, които при моя двигател бяха циклотрони, бяха със син цвят, но изглеждаха гладки.

И когато се приближих до него, забелязах сянката си, нали така?  И аз си повдигам нагоре ръцете, след което сянката ми ме следва с части от секундата закъснение.

ДУ: Това е странно.

ДА: И аз просто… Обръщам се и поглеждам към Рудолф, а той изглежда щастлив. Все едно че искаше да ми каже: „Аха, значи започваш да разбираш, нали?”

И аз гледам към него и двамата сме единствените, които осъществяват контакт с очи. Военните наоколо са като хора от друг свят.

Мисля си: „Дали това е някаква сплав, която разпознава топлина? Тя усеща излъчването на топлина от тялото ми. Господи, това е наистина яко.”

ДУ: С голямо съжаление трябва да те прекъсна, но това са правилата при нашите епизоди.

ДА: Да.

ДУ: Това е всичкото време, с което разполагаме за този епизод. Това е нещо много удивително. Ние ще се завърнем отново в Космическо разкритие с още информация от нашия специален гост Дейвид Адер.  Аз съм Дейвид Уилкок и ви благодаря, че бяхте с нас.