(с) Превод АТИ, 2017 г.

Дейвид Уилкок: Добре дошли в Космическо разкритие. Аз съм вашият домакин Дейвид Уилкок и в този епизод ще направим още едно пътешествие с нашия специален гост, Дeйвид Адер, един човек, който действително е могъл да се разходи из Зона 51.

Дейвид, благодаря ти, че отново си с нас.

Дейвид Адер: Радвам се, че съм тук.

ДУ: Ти описваш това нещо и то изглежда все едно, че си попаднал в сцена от филм на ужасите.

ДА: Ха. Нещо такова.

ДУ: Имаш пред себе си едно извънземно същество, обвито в скелет, и то е гигантско. Ти въобще ли не изпита страх, докато ти се случваше всичко това?

ДА: Ти си първият човек, който ми задава този въпрос. Не, аз се забавлявах.

Това … Единственото нещо, от което бях уплашен, бе Рудолф. Този човек бе наистина опасен.

Не, това нещо беше просто … Аз бях просто очарован, защото всеки път, когато видя нещо непознато, у мен възникват 50 въпроса. И когато това нещо започна да взаимодейства, така да се каже, с тези сенки, аз си помислих: „Човече, какво става с това нещо?”

Тогава се обърнах и попитах Рудолф: „Мога ли да се кача отгоре?” Защото скелетът бе като решетка, която предпазваше голямата структура, намираща се отдолу.

ДУ: Значи ти можеше да се качиш като по стълба?

ДА: Да, можех. Само че … Представи си голям скелет на динозавър. Можеш да изпълзиш нагоре по такова нещо. Тъй като имаше хоризонтални, наклонени и вертикални части, изкачването бе възможно.

И така, аз погледнах към Рудолф и попитах: „Мога ли да се кача върху това нещо?” Първото, което чух, бяха военните в един глас: „Не!”

Той каза: „Да, продължавай.”

ДУ: Ха, ха.

ДА: И аз всъщност му благодарих – единственият път, когато някога съм му благодарил.

И така, аз се покатервам по това нещо и докато се катеря по костите и опипвам костната структура – нищо. Когато обаче докосна меката област под костната структура, щом я докосна … започвам да плувам с … озовавам се на място, където плувам с делфини и с всичко останало.

ДУ: Ъ-хъ.

ДА: Все едно, че докосвах кожа на делфин.

ДУ: Хм.

ДА: И когато натиснах здраво, кожата поддаваше леко, след което имах усещането за твърда скала. Така че това приличаше на нещо органично, което покриваше тяло от стомана или от някаква сплав.

ДУ: Значи ти бе на височина около 8 метра, когато стигна до върха?

ДА: Това бе 4,5 м. високо и 7 метра широко.

ДУ: О кей.

ДА: Бях на височина 4,5 метра – около 1,5 м. по-високо от баскетболен кош, което е доста голяма височина.

ДУ: Да.

ДА: Не ти се иска да паднеш от такава височина. Определено такова е усещането.

ДУ: Разбира се. Няма да се убиеш, но ще се нараниш.

ДА: Определено ще се нараниш. И така, аз изпълзявам на върха. И когато се изправям, натискам меката част и тогава това нещо … то започна да реагира.

В момента, в който кожата на ръката ми докосваше меката му част, отвътре се появяваха наистина красиви сини и бели вълни.

ДУ: Сини и бели … като светлина? Как изглеждаше това?

ДА: Цялото нещо имаше собствена светлина. Тя можеше да се види отвън по цялото тяло. Можеше да си поставиш ръката на някое място и тогава светлината се появяваше на мястото на допира, като постепенно се разсейваше настрани, след което се завръщаше на мястото на първоначалния контакт.

ДУ: Усещаше ли някакъв електрически заряд, или нещо подобно? Някаква топлина?

ДА: Никаква топлина, но нещо се случваше, защото забелязах как космите на ръката ми се изправяха.

ДУ: Ах.

ДА: Така че имаше … но то не беше никакъв електрически заряд. Може би статично електричество, но аз не получих никакъв шок.

ДУ: О кей.

ДА: Можех определено да почувствам, че ставаше нещо. Тогава  се обърнах и погледнах към  Рудолф, след което повдигнах ръката си и пак я допрях до тялото, и всички наблюдаваха какво се случваше.

И начинът, по който изглеждаха лицата им … Повдигам ръка и поглеждам лицата им, след което допирам ръка отново и виждам как те ме наблюдават, и аз си казвам: „Не сте виждали до момента такова нещо, нали?” Бе очевидно, че те не бяха виждали такава реакция.

ДУ: Това нещо те е харесало.

ДА: Предполагам. Ако беше котка, струва ми се, че щеше да мърка. Попитах Рудолф: „Мога ли да се кача върху него?”

Той казва: „Да”.

Военните казват: „Не”.

Той: „Да, действай.”

И така, аз се качвам нагоре и това е наистина странно. Изглежда като гигантски гръбначен стълб с прикачени към него ребра.

ДУ: Уха!

ДА: И имаше една костна повърхност … бих казал, че бе широка около метър и 20 см., след което ребрата и… беше много лесно да ходя. Така че аз просто стъпвах върху ребрата.

И тогава забелязах между ребрата един сноп от … изглеждаха като оптични влакна. В същото време не бяха точно оптични влакна, защото в тях течеше някаква течност.

Най-добрият начин да опиша това е, когато бяхме деца, често падахме и ожулвахме коленете си. Тогава майка ми се появяваше с едно шише и ние много мразехме това. Наричаше се Мертиолейт (Merthiolate).

ДУ: Ха, ха, ха.

ДА: Когато попадне върху кожата ти, това нещо те изгаря като адски огън. Обаче цветът на Мертиолейта бе уникален. Беше с преливащи се цветове от синкаво, оранжево и зелено. Ако поставиш бутилката срещу светлината, изглеждаше невероятно.

Както и да е, това бе цветът на течността, която течеше през тези влакна.

ДУ: Странно.

ДА: И те се спускаха по цялото продължение на гръбнака. Тогава аз се навеждам и поглеждам надолу, и тези фибри обвиват почти всяко ребро, и се спускат надолу по страните. Това изглежда като човешка система от нервни влакна.

ДУ: Но ти каза, че са изглеждали като оптични влакна. Така че … това не би трябвало да е нещо биологично.

ДА: Не. То просто ми напомни на думите на една стара песен: „отчасти факт, отчасти фикция, едно ходещо противоречие.” (partly fact, partly fiction, a walking contradiction). Ето така стояха нещата.

ДУ: Аха. Дишаше ли?

ДА: Това е нещо, което проверих. Спомням си, че поставих ръка върху него. В един момент направо затаих дъх и се опитвах да уловя някакъв пулс или дишане. Не почувствах да има такова нещо. Но, Господи, нямаше да се учудя, ако имаше.

ДУ: Разбирам.

ДА: Ако кихнеше, щях да подскоча.

ДУ: Ха, ха.

ДА: И както и да е, аз се изкачвам нагоре. И се приближавам към … нещо във формата на цифрата осем, или на пясъчен часовник … някакво пресичане … Господи, нямах представа кое е предна и кое задна част, но тази част, която бе обърната към нас, там имаше една дупка и тя беше дълбока.

ДУ: Дупка?

ДА: Дупка.

ДУ: Все едно, че е било простреляно или наранено?

ДА: Да. И за да станат нещата още по-объркани, това приличаше все едно, че една метална повърхност е била пробита от снаряд – с остри стърчащи ръбове по периферията.

Веднъж бях виждал снимка на кит, прободен от харпун, на който е имало взрив. Един Господ само знае какво е почувствал онзи кит, но в тялото му зееше голяма дупка. Разбираш ли?

ДУ: Разбирам.

ДА: Така изглеждаше и тази голяма дупка. В същото време нямаше никакви следи от метал. Всъщност … това започваше да ме смущава …

ДУ: Разбирам.

ДА: … защото изглеждаше като разкъсано месо. И в главата ми започнаха да се въртят мисли: „Не, това е машина … не, това е нещо органично … не, машина е.”

Тогава аз се навеждам към дупката, поглеждам навътре и питам Рудолф: „Мога ли да погледна какво има в тази дупка?”

ДУ: Вътре виждаха ли се някакви светлини, или нещо друго?

ДА: Не, вътре беше тъмно.

ДУ: О кей.

ДА: При което не знаех защо ми се прииска да вляза вътре. Някак е глупаво, като си го помисля. Защо би ти се искало да влезеш в една тъмна дупка?

ДУ: Без майтап. Особено след като вече всичко ти изглежда като сцена от филм на ужасите, нали?

ДА: Ами в този момент прецених, че няма значение. И без друго вече бях загубен …

ДУ: Ха, ха, ха.

ДА: Така че попитах Рудолф: „Мога ли да вляза вътре?”

И всички военни в един глас: „Не, категорично не!” Рудолф каза: „Тишина! Да, продължавай.”

И така, аз пристъпвам навътре и очаквам да стъпя на нещо меко, на нещо, което поддава, но нищо такова.

ДУ: Миришеше ли на нещо?

ДА: Още един добър въпрос. Имаше една преобладаваща миризма. Зная, че ще прозвучи много странно, но миришеше на печено.

ДУ: Наистина?

ДА: В такъв случай човек би очаквал да мирише на нещо химическо или метално, нали така? Не, това нещо миришеше на печени сладки. Нямах представа защо.

ДУ: Странно.

ДА: И така, аз стъпвам на … разкъсаното месо, метал, каквото и да беше това. И когато стъпвам, усещам под краката си напълно твърда повърхност. Имах усещането, че стъпвам върху твърда пресована гума.

ДУ: Ъ-хъ.

ДА: И си помислих: „Човече, това пък от какво е направено?”

И така, аз стъпвам надолу и се подхлъзвам … И точно когато достигам отново до твърда основа под краката си, се появява светлина. Синкава светлина.

ДУ: Наистина?

ДА: Нежна синкава светлина. И тя осветяваше всичко наоколо. И аз се оглеждам и … „О, човече! Това какво …”

Каквото и да бе това, което е взаимодействало с това чудо, то би трябвало да е било двуного, защото тук има … На пода имаше една платформа, която бе едно ниво по-надолу. Имаше нещо като стол, като столовете, на които седим, и се виждаше мястото за поставяне на краката. Изглеждаше като място за сядане с поставяне на краката в седнало положение. Следователно това, което е сядало на такова място, трябваше да е изглеждало като теб и мен.

ДУ: Със същите размери на тялото? По-голямо, по-малко?”

ДА: Почти със същите размери.

ДУ: О кей.

ДА: Може би малко по-голямо, за да осигури известен комфорт.

И така, аз заставам там и тогава нещата стават наистина интересни. Очевидно, пред мен бяха устройствата, които задвижваха този космически кораб. Трябваше да е нещо такова.

Ударът трябваше да е преминал през корпуса на кораба и да бе достигнал до едната страна на двигателя и в крайна сметка до мястото, където се намирах. А пред мен бе, струва ми се, един диагностичен център. Това бе мястото, където хората по поддържането, или членовете на екипажа, трябваше да са сядали на този стол. Всъщност там имаше само останки от стол, защото ударът бе преминал през него.

ДУ: Колко голямо бе помещението, в което се намираше в онзи момент?

ДА: Приблизително колкото разстоянието между теб и мен.

ДУ: О, значи е било много малко.

ДА: Колкото една пилотска кабина.

ДУ: О кей.

ДА: И така … тази стена отдясно, която изглеждаше като прозорец за наблюдение на двигателя, реших, че бе най-интересното нещо, защото ако двигателят работеше, през този прозорец можеше да се види движението на плазмата в това нещо.

Защото при възникването на удара, при положение че останалата част бе цяла, двигателят трябва да е изключил в рамките на една пико секунда, около една трилионна част от секундата. И ударът трябва да е преминал през стената и вероятно бе достигнал до електромагнитната защита, до полетата, които са го спрели. В противен случай двигателят е щял да се изпари от температурата в плазмените полета. Нищо не може да оцелее вътре в електромагнитните полета.

Така че по този начин двигателят е бил обезопасен. Следователно този, който бе стрелял по това нещо, е знаел точно къде да го порази.

ДУ: Уха!

ДА: Искам да кажа, с точност до един инч. Те са знаели точно къде да прострелят това нещо, за да накарат двигателя му да спре и в същото време то да остане цяло.

ДУ: Потърси ли някакви контролни уреди около седалката?

ДА: Да, потърсих. Всъщност, аз седнах в това, което бе останало от стола, и точно пред мен бяха тези устройства с големина около половин волейболна топка всяко. И по тях имаше вдлъбнатини. Обаче единственият начин да поставиш пръстите си в тези вдлъбнатини, бе, ако събереш средния си пръст и безименния си пръст заедно.

И след като поставиш по този начин ръцете и пръстите си, горната част на пръстите ти се изравняваха с повърхността на тези полусфери.

ДУ: Е, това тук е интересно, Дейвид, защото то звучи много, много подобно на устройството, в което Арнолд Шварценегер слага ръката си в края на филма „Зов за завръщане” (Total Recall). И се чудя дали те може да са взаимствали това от теб, защото ти трябва да си оповестил тази информация, преди те да са направили филма.

ДА: О, да, спомням си, че видях това във филма.

ДУ: Само че във филма той събира заедно показалеца и средния си пръст, вместо средния и безименния си пръсти. В крайна сметка едното е доста сходно с другото.

ДА: Да, но ако си спомням добре сцената от филма, следващото нещо там не се случва. Аз седнах, поставих ръцете си по този начин и веднага си помислих: „Това е супер. Напълно ми приляга.”

Тогава се появиха тези заключващи се пръстени … Гледах един филм за Батман с Батмобила и неговия щит. И там има това: „Чинк, чинк, чинк, чинк.”  И щитът го покрива.

При мен се случи същото, само че много по-бързо, отколкото при Батмобила. „Чинг, чинг, чинг” и достигна до кокалчетата на пръстите ми.

ДУ: Уха!

ДА: И това нещо ме приклещи. Тогава всички тези пръстени започнаха да се притягат и аз си помислих: „Това нещо ще ми отреже пръстите, ако не …” И тогава започнах да викам за помощ.

И това просто … Взаимодействието с това нещо беше … То бе направено по този начин. Тези, които го управляваха, поставяха ръцете си там. Аз не го бях построил. Аз не познавах езика. Аз не знаех нищо.

Така че то просто … Знаеш ли, просто не знаех как то действаше. Очевидно това бе някакъв начин на взаимодействие. И когато са гледали през този прозорец плазменото поле, очевидно са можели да го настройват.

Има нещо друго, което видях в плазмените полета. Аз имам тези много специални плочки, които движат електромагнитното поле, за да мога … с оглед на ефективност.

ДУ: Ъ-хъ.

ДА: Те имаха едни работи, които изглеждаха като обърнати навън тетраедри. И те бяха поставени покрай всички стени, но така, че можеха да се виждат всички едновременно.

И мисля, че по този начин те … Не знаех какво правеха. Това бе просто …

ДУ: Значи вътре си видял тетраедъри?

ДА: Да.

ДУ: Какво имаш предвид под „обърнати навън”?

ДА: Това бе начинът, по който … Представи си една декоративна коледна звезда с много лъчи.След това си я представи обърната отвътре навън. Това бе нещо като обърната матрица, която не ни е известна. Може би имаше нещо общо с полярността на електромагнитните полета. Нямах представа какво бе това. Аз не го бях проектирал.

ДУ: Разбирам.

ДА: И ти гарантирам, че те бяха по-умни от мен. С някои от нещата обаче бях наясно и ги запомних. И по-късно, когато построих отново моя вариант, аз излъгах. Копирах техните идеи, които бяха по-добри от моите.

ДУ: Значи трябва да си бил изплашен. Това нещо – пфф! И е приковало ръцете ти.

ДА: Да. Ами, аз просто … Да, аз просто се изплаших и започнах да викам за помощ. Тогава чух един глас. Звучеше като гласа на (актрисата) Лорън Бакол (Lauren Bacall). Ха, ха.

ДУ: Наистина?!

ДА: Някакъв страстен женски глас … Просто чух: „Замълчи!” И аз казвам: „О кей”. И си мисля: „О, Господи! Какъв съм глупак. Пропълзявам в извънземен кораб, пъхам си ръцете в нещо. То ме сграбчва. Господ само знае какво ще се случи след това.”

ДУ: Наистина?

ДА: И си спомням как някаква силна топлина се разля нагоре по ръцете ми. След това тя стигна до врата ми, до каротидната артерия … просто … И изведнъж започнах да виждам разни неща. Гледката бе невероятна. Не можех да осмисля нищо. Видях различни звездни системи.

ДУ: Уха!

ДА: Това бяха някакви зрителни и емоционални усещания. Това е начинът, по който те разговарят с нас, защото ние не говорим на техния език, така че как по друг начин биха могли да комуникират?

Ами ние сме чувстващи същества. Това е цял един нов свят, един друг начин на комуникиране, подобен на езика на тялото. Това са чувства  и впечатления.

ДУ: Видя ли някакви йероглифи, или някакво необикновено писмо?

ДА: Не, но видях цели цивилизации, напреднали светове. Това нещо беше някаква електроцентрала, която … тя е свързана с един голям кораб. И там има съзнателни същества.

Представи си една наша жива електроцентрала. Твоят космически кораб е жив и твоят екипаж, и …

Какъв само начин за пътуване в космоса, Боже всемогъщи! Това прави пътуването напълно безопасно. Помисли си само. Попадаш в беда, нещо те удря и ти си капитанът на мостика. Не ти трябва някой да ти казва къде … Ти знаеш къде си бил ударен, защото си го почувствал.

ДУ: Точно така.

ДА: Ти си го почувствал. Ти знаеш, че някой е пробил дупка в теб. А даже и да не си го видял, ти можеш да кажеш точно къде се намира врагът ти.

ДУ: Точно така.

ДА: Човече, нима военноморските не биха желали да се сдобият с това?

Както и да е, аз имах усещането, че са минали часове и в същото време бях сигурен, че бяха само няколко минути, защото хората там долу въобще не показваха безпокойство за това, че съм отсъствал прекалено дълго.

И така, аз излизам навън. И в момента, в който се показвам от отвора, светлините вътре изгасват. Вероятно някакви сензори …

ДУ: Любопитен съм дали успя да видиш в тези видения как са изглеждали първоначално тези хора, или нещо друго относно тяхната цивилизация? Как са изглеждали техните постройки?

ДО: Да, имаше няколко неща, които се запечатаха в главата ми. Очевидно това симбиотично общество бе много древно. Не хиляди години, не милион години, а осем или девет милиарда години.

ДУ: Наистина?

ДА: Това е най-старото нещо във вселената. Това е просто … Това са първите същества във вселената. Не само в галактиката, а в цялата вселена.

ДУ: Уха!

ДА: И техният дом е пространството между галактиките.

ДУ: Наистина?!

ДА: Подобно на китовете, които живеят дълбоко в океана.

ДУ: Ъ-хъ. Почувства ли дали са били положително ориентирани хора, а не войнолюбива, зла раса?

ДУ: Не. Но очевидно, не мога … само образи, впечатления. Това нещо обаче трябва да бе участвало в някаква жестока битка.

ДУ: Хм.

ДА: И е било ранено, и това е най-добрият начин за описание на случилото се. То е било ранено по време на конфликт и е търсило място да се приземи, да се възстанови, да се излекува.

Не зная какво представляваше. А ние къде сме като планета в нашата галактика? Къде сме ние? Ние сме в самия край на периферията й.

ДУ: Да.

ДА: То е долетяло в нашата галактика. И първата планета, която е срещнало, вероятно това сме били ние.

ДУ: Хм.

ДА: То се е озовало тук. И те може да са го открили. Ние не бихме били способни да застреляме нещо такова. Не.

ДУ: Разбирам.

ДА: Не, те са го изровили. Може би това е била причината да изградят тази Зона 51, където то се е намирало …

ДУ: Хм.

ДА: … защото те са попаднали на златна находка, което означава, че някъде има голям космически кораб и той е голям. И ако следваме тази матрица, това означава, че екипажът е някъде наоколо.

ДУ: Мислиш ли, че подобен реактор би могъл да захрани … би имал достатъчно енергия, за да захрани един цял град като Лос Анджелис?

ДА: О! Не само един град. Той може да захрани една цяла планета.

ДУ: Наистина?!

ДА: Знаеш какво правят нашите самолетоносачи. Един от тях отиде до Бейрут и те включиха реакторите му в мрежата на Бейрут и осигуриха необходимата енергия за възстановяването на инфраструктурата. Това място беше направо сринато до основи.

Това нещо може да се приземи на една планета. Неговият реактор може да бъде отделен лесно. Той е свързан само на четири места. Така че той може да бъде спуснат и да захрани една цяла планета.

ДУ: Уха!

ДА: Така че това е просто … Нямам представа колко енергия може да генерира. В крайна сметка мисля, че енергията му е неограничена.

ДУ: Уха!

ДА: И аз не мога да си представя да е разполагало с някакво въоръжение. Може би някаква защита.

Както и да е. Аз изпълзявам от това нещо и вече имам различно поведение. Ти ми зададе отличен въпрос – дали съм бил изплашен.

Аз не бях изплашен от нищо, което се намираше в Зона 51. Аз бях изплашен от Артър Рудолф повече от всичко останало.

И така, аз излизам навън и съм толкова разгневен от всичко, което съм видял. И мисълта, която бе завладяла съзнанието, ми бе: „Никой не знае за това. Никой няма право да пази това знание в тайна от всички останали.”

Аз се обърнах отново към тези военни и към Рудолф, и накрая аз просто … Те ме попитаха нещо и … О, те искаха да знаят дали съм научил нещо и дали мога да им разкажа как то функционира.

И това преля чашата.

Аз просто им изкрещях: „Вижте какво, това нещо не е наше. То не е и на Съветите. Всъщност то не е от този свят, разбирате ли бе, хора?”

И продължих: „И колко старо е то? Откога го притежавате? Вие ли го застреляхте? Не мисля, че сте могли. Изровихте ли го?”

Човече, тогава те побесняха. В този момент обаче мен повече не ми пукаше и им казах: „Никой, имам предвид никой – нито президент, нито държавен глава, няма право да лишава цялата човешка раса от това знание.”

ДУ: Ти каза това на висок глас, докато стоеше прав на платформата?

ДА: О, да. Да, това беше подходящо място за …

ДУ: Посред Зона 51?

ДА: Да, това бе едно подходящо място … Ха, ха, ха.

ДУ: Ха, ха, ха.

ДА: Не бях помислял за това, преди да ме попиташ. Предполагам, че аз направо ги наставлявах. Представи си само на каква трибуна бях застанал.

ДУ: Ха, ха, ха.

ДА: Не зная, просто имах това … Аз обикновено съм кротък, но, човече, в този момент бях направо побеснял.

И аз им говоря разни неща, и същевременно си мисля: „Дейвид, наистина ли току-що им каза това?” Да, наистина бях вбесен.

Е, те се ядосаха и ми заповядаха: „Слизай от това проклето нещо.”

И така, аз слизам и слагам ръка на меките части на това нещо и в мига, в който кожата ми се докосва до него, по продължение на цялото му тяло, то вече не е синьо и бяло, а червено. Оранжеви отблясъци заливат половината му тяло от мястото, на което съм се допрял.

Отдръпвам ръката си и червеният цвят изчезва. Отново се появяват синьото и бялото, защото аз се успокоявам.

И аз се удивлявам на това, което се случва. Това нещо не е направено от някаква термочувствителна сплав. Това нещо разпознава чувствата. Това нещо ме усеща. То знае кога съм спокоен и кога съм разгневен.

Как, по дяволите, то прави това? То взаимодейства с мен. 

Е, както и да е, аз слизам долу и единственото, което чувам, е: „ Качвай се на количката. Сядай отзад.” Звучеше наистина грубо.

Аз се качвам отзад с лице обърнато настрани, а те карат напред. Отиваме обратно към асансьора, за да се изкачим отново най-отгоре. И тогава чувам тези двамата да си шепнат, защото  вятърът духаше от към тях в моята посока. Те мислеха, че аз не ги чувам, докато аз чувах всичко, което си говореха.

И те казват: „Трябва да го накараме да ни помогне да разберем как работи този двигател или да го накараме да направи негово копие”. Така те щяха да имат един екземпляр, който да могат да разглобят, и един, който да работи, като по този начин щяха да получат завършен цикъл и започнат масово производство. И те казват, че това им е нужно за „флотилията, която нанася първия удар.”

И аз си мисля: „Господи, колко на брой планират да построят?” Колко ядрени глави имахме през 1971 г.? 4,000? Значи те искаха да получат моята бързина.

ДУ: Точно така.

ДА: Как можеш … Как можеш да победиш в една война на взаимно унищожение? Това е действителността, в която сме живели от времето на теста Trinity. (Trinity /Триединство/ бе кодовото наименование на първия тест с атомна бомба в рамките на Проект Манхатън, 16 юли, 1945 г., в Ню Мексико.)

Единственият начин да победиш в една битка на взаимно унищожение, е скоростта. Печели този, който удари първи и нанесе по-бързия удар.

ДУ: Точно така.

ДА: И аз им дадох превозното средство, от което имаха нужда.

ДУ: Ох, уха!

ДА: И аз си помислих: „Аз се опитвам да ви построя източник на енергия, а вие искате да взривите половината планета.” Защото тези хора не мислят? Ако взривиш Съветите, кого другиго ще трябва да убиеш още същия ден? Китай. Значи става въпрос за половината от населението на планетата.

Значи ние говорим за военен преврат в световен мащаб, след който да станем царстващи господари. Това е ужасяващо. Тези са по-лоши от германците.

И сега аз се вбесявам още повече, защото аз се опитвам да им осигуря чиста, неограничена енергия, да променя замърсяването на планетата. В същото време аз не съм сантиментален природолюбител. Аз съм един учен. Аз създавам неща.  И това, което давам, е добро за вас, за вашите деца, за вашите внуци. Това ще спре замърсяването на планетата.

Друго нещо, което мога да направя с моят двигател, аз мога да изпратя един екземпляр в планината Юка*), да изгоря всички тези отпадъци в моя реактор, да ви избавя завинаги от тях, като същевременно ви осигуря енергия.

*)  Става дума за хранилище на ядрени отпадъци в планината Юка (Yucca Mountain), щат Невада. – Бел. прев.

Моето изобретение може наистина да промени това място. А тези тук искат да направят от него едно оръжие, така че да могат … Това е първото нещо, което са си помислили, когато са открили ядрената енергия. Какво да направим с нея? Да построим ядрена централа? Не, да изкопаем с взрив една дупка в земята.

ДУ: Ха, ха, ха.

ДА: Така че това наистина ме вбеси. И така, аз се издигам към повърхността с този асансьор и си мисля: „Аз трябва да взривя моята ракета. Това просто е гадно.”

Отне ми 26 месеца, за да построя това нещо. Това е част от мен. Това е … Все едно да ти се роди дете. И сега, заради тези идиоти, ти ще трябва да убиеш детето си. Това е гадно!

И така, аз достигам до хангара.

ДУ: Мисля, че Къртис ЛьоМей бе един от съветниците по отбраната в администрацията на президента Кенеди, ако не се лъжа.

ДА: Точно така.

ДУ: Да. Значи ти говориш за най-високото ниво на американската военна машина, която иска да използва това за нанасяне на първия удар.

ДА: Точно така. Виждам накъде биеш. Не зная какво да ти кажа, човече. Аз съм само един обикновен човек и изведнъж осъзнавам как всичко става перверзно. Те искат единствено да разрушават.

Колко сме научили от всички войни? Абсолютно нищо, освен да избиваме по-ефикасно.

И ето че аз бях изправен пред проблем как да взривя една ракета в една свръх секретна база на ВВС, след като разролагам само с дрехите на гърба си. Какво можех да направя?

И така, аз стоя там и се опитвам да мисля. Мисля си: „О, Господи! Измисли нещо. Не мога да ги оставя да се измъкнат ей така.”

И изведнъж видях отговора. Ето че асансьорът достигна до върха. Ние сме обратно в хангара. Аз отивам до вратите на хангара, поглеждам надолу и виждам една главина намазана с графитна грес. Навеждам се надолу, все едно че се облягам на вратата и напълвам шепата си с грес.

Попитай някого какво се случва, когато съединиш графит и деутерий. Следва експлозивна реакция.

Така че аз започвам да викам и да хленча: „Няма никога повече да видя моята ракета. Вие ще ми я вземете.” Рудолф не може да понася такова хленчене. „Поне ми позволете да я видя още веднъж.” 

И той казва на двама от охраната: „Заведете го с количката.” А аз трябваше така или иначе да проверя двигателя.

И така, ние отиваме там – само аз и двама от охраната.

Когато стигаме, аз им казвам: „Знаете ли какво, по-добре останете в количката. В това нещо може да има теч.” И те не пожелаха да се помръднат.

И така, аз тръгвам сам към ракетата.

ДУ: Ха, ха, ха.

ДА: Достигам до нея. Отварям индукционната камера и вкарвам графита. Той ще бъде засмукан от циклотроните и цикълът ще започне след 90 секунди. Надявам се, че това време ще ми бъде достатъчно.

ДУ: Ох, уха!

ДА: Така че аз го нагласям на 90 секунди, затварям вратата и се чува как двигателят се задейства. Аз се обръщам към охраната и викам: „О, Господи! Това нещо има утечка! Чувате ли този шум?”

„Да.”

„Сега ще избухне.”

Качваме се в количката и нямаш представа колко бързо … Колелата едва докосваха неравностите по земята.

ДУ: О, боже мой!

ДА: И единият от двамата ми зададе наистина добър въпрос: „Какво е безопасното разстояние?”

ДУ: Ха,ха.

ДА: И аз седя там и просто … О, Господи!  Ако стане ядрен взрив … И му казвам: „Чикаго!”

ДУ: Ха, ха, ха.

ДА: Двамата охранители се споглеждат и се навеждат напред. Ние се носим с пълна скорост, но най-вероятно така и ще загинем в тази проклета количка.

В крайна сметка достигаме до хангара и о, човече, Питолем се взривява. И тя образува дупка с размерите на футболно игрище, дълбока около 30 метра. Но ядрен взрив не се получи.

ДУ: Ох, уха!

ДА: Само обикновен взрив. Обаче най-голямото парче, което успяха да открият, бе с размерите на палеца ми.

ДУ: Колко шумен беше този взрив? Получи ли някакво увреждане на слуха?

ДА: Всъщност … Човече! Ти задаваш невероятни въпроси. Да, аз имам постоянно увреждане на двете уши в ултразвуковия диапазон.

ДУ: Уха!

ДА: Макар че това бива и полезно. Аз мога да си лежа в леглото и ако наоколо има щурец, аз не го чувам. Всички наоколо викат: „О, боже, не мога да понасям този щурец.”

ДУ: Ха, ха, ха.

ДА: „Какъв щурец?” Разбираш ме. Но в средния и долния диапазон всичко е наред. Никой друг досега не ме е питал за това. Така че това е нещо реално. Това е реално постоянно увреждане, реална реакция. 

И когато един ушен лекар ме преглежда, ме попита: „Човече, какъв е бил този удар? Вътрешните ти уши … това трябва да е била невероятна експлозия.” А аз му викам: „Да, такава беше.”

Както и да е, аз се връщам при останалите и сега ще видиш колко хитър е Рудолф. Той поглежда към облака от експлозията, обръща се към охраната и ги пита: „Какво се случи?”

„Той каза, че има някаква утечка.”

Той обаче знае, че при тези неща не може да има утечка. И той грабва ръката ми, извива я и казва: „Много хитро!” След това ми нанася такъв удар, че долните ми зъби пробиват устната ми. Падам на земята и започвам да плюя кръв навсякъде наоколо.

ДУ: Ох. Уха!

ДА: От това ми остана един наистина добър белег от вътрешната страна на устната. И в този момент чувам всички тези пушки, които щракат, и си помислям: „Човече, просто ме застреляй! Не ми пука!”

Претъркулвам се, поглеждам нагоре и отгатни накъде са насочени всички тези дула? Към Рудолф.

ДУ: Наистина?!

ДА: Това са военни от авиацията. Той е нацист. Той току-що е избил зъбите на едно момче от Средния запад пред тези хора от ВВС.

И аз поглеждам, и какво да ти кажа … целият съм облян в кръв. Поглеждам и казвам: „Е, Рудолф, предполагам, че в крайна сметка не ти командваш тук. И очевидно тези твои хора тук още не са привършили с Втората световна война.”

ДУ: Ха, ха, ха.

ДА: Тогава неговите хора, облечени в черно, ме грабнаха и ме понесоха. Минахме през хангара, покрай офисите и след това надолу по един коридор.

И те ме вкарват в тази стая без прозорци и с една крушка, която виси от тавана. И толкова.

ДУ: Ох!

ДА: Затварят с трясък вратата. Аз стоя там и си мисля: „Човече, аз не съм добре.” И тогава Рудолф реши да ми покаже нещо. Казва ми: „Една минутка. Искам да видиш нещо.”

И ние отиваме в това нещо, подобно на лаборатория. Там лежи един труп. Той дръпва чаршафа, който го покрива, и казва: „Това е мъж на 17 години.” И продължава: „Ще подменим данните за зъбите му, така че да съответстват на твоите. Ще го изгорим, докато стане на въглен и ще го изпратим на родителите ти, като им кажем, че си изгорял при нещастен случай в Уайт Сандс, а ти ще останеш тук до края на живота си.”

Така може да ти говори само един социопат.

ДУ: Уха!

ДА: И тогава аз …  Те ме заключиха в тази стая и аз започнах да плача. Аз съм само на 17. Аз знаех, че с мен бе свършено.

Кой би могъл да дойде и да ме спаси? Междувременно полковник Бейли е бил заключен в своя кабинет в Уайт Сандс. После разбрах обаче, че той бе успял да се освободи от пазачите си и да се обади на ЛьоМей. И ЛьоМей потегля моментално за Зона 51.

И ако не знаеш това, Зона 51 е под разпореждането на Стратегическото въздушно командване.

ДУ: Точно така.

ДА: И кой е назначил целия команден състав там? ЛьоМей. Така че той не иска разрешение. Той просто връхлита направо там.

Чувам голяма разправия в коридора, вратата се отваря и всичкото, което виждам, е един силует – големи квадратни рамене и човек с голяма пура в устата.

Ако някога си виждал някоя от снимките на ЛьоМей, веднага ще си кажеш: „Това е Къртис ЛьоМей.”

Той държи една вратовръзка. Тази вратовръзка се намира на врата на един полковник от ВВС, когото той влачи със себе си. Това бе шумотевицата, която бях чул. И той блъскаше този полковник, който бе командващ базата. Той бе направо вбесен. Той бе назначил този командващ.

И той ме поглежда, а аз не приличам на себе си. Той поглежда обратно към полковника, а той казва бързо: „Ние нямаме нищо общо с това. Това бе Рудолф с неговите хора.”

„Къде е той?”, пита ЛьоМей.

„Току-що напусна.”

„Открийте го! А този го почистете и го качете на моя самолет.”

И ние отлетяхме от Груум Лейк до въздушната база Райт-Патерсън. След това ме качиха в генералската кола и ме закараха у дома в Маунт Върнън, Охайо.

Ето как прекарах лятната ваканция в първата си година като гимназист.

ДУ: Ха, ха ха.

ДА: И след това ме накараха да го опиша … аз съм вече втора година гимназист и учебната година започна.

ДУ: Кои са тези, които те накараха да го опишеш?

ДА: О, учителката по английска литература … „Какво прави през лятната ваканция?”

ДУ: О-о! Ха, ха.

ДА: И какво да им кажа? „Ами аз изобретих най-бързата ракета на Земята и срещнах този луд военнопрестъпник нацист, който ме преби, и аз работя заедно с един генерал с четири звезди, и се озовах в една тайна база на ВВС, където взривих една ракета и … видях един извънземен реактор.”

Така че аз просто написах: „Аз работих в една пицария.”

ДУ: Ха, ха, ха.

ДА: Какво можех да кажа?

ДУ: Добре. Е това е всичкото време, с което разполагаме за този епизод на Космическо разкритие. Аз съм вашият домакин Дейвид Уилкок и съм тук с нашия специален гост, Дейвид Адер. Благодаря ви, че бяхте с нас.