© 2018 Превод АТИ

Мой скъпи читателю,

Може би ще ви се стори прекалено претенциозно това, че започвам този труд с глава, посветена на това да ви се представя. Също така, когато започнете да четете тази глава, вероятно ще ви се стори малко странно, че ви представям историите на моите „предишни животи”.

На ваше място аз вероятно бих се запитал: „Къде ме води всичко това?”  Ето защо още от самото начало на съвместното ни пътешествие, моля за вашето търпение. Има много основателна причина за това, че трябва да започна с това въведение и че трябва да ви разкажа своите преживявания в поредица от прераждания. Виждате ли, тези истории, моите истории, не бяха само средство да преживея и да открия всичко, от което се нуждех, за да мога да напиша този труд. Те също така са примери, които трябва да ви предложа в подкрепа и като обяснение за истините и проникновенията, изложени в последващите глави.

Така че имайте търпение, драги читателю, докато ви разказвам генезиса на своята душа, животите, които съм изживял, и (накратко), какво това е означавало за мен. Моето убеждение е, че ще се почувствате богато възнаградени, когато се заровите в последващите глави и откриете, че сте въоръжени с възможностите за едно по-задълбочено разбиране.

Изразходвал съм много енергия в този си живот, за да открия истински вътрешен мир, любов към себе си и самоувереност.  Аз разбрах отрано, че ще ми е трудно да излекувам вътрешната си болка, ако преди всичко не зная кое я е причинило. Ето защо важна част от моето пътешествие включи едно задълбочено  вникване в случилото се преди този живот и откритието, сам за себе си, на това кой наистина съм аз. Аз извлякох тази информация от разговори като тези, които ще последват в тази книга, чрез медитации, хипноза, авто-хипноза, както и с няколко разговора с „Висшия Аз” на моята любима, докато тя бе в състояние на транс. Допълнително, аз преживях една интензивна серия от удивителни лечебни хипнотични регресии, с помощта на един надарен хипнотерапевт. И докато моята история се променя непрекъснато и аз продължавам да откривам все повече относно себе си, по-долу следва кратко въведение в това кой съм аз.

Произход

Ще започна моята история с едно събрание на група от Същества на светлината (Light-Beings), създали тази реалност. Те обсъждаха как тази реалност, която ние обитаваме, би могла да бъде „привършена”, за да бъде заменена с една нова реалност. Нещо подобно на привършването на една игра, което да даде взможност за започването на нова. Начинът, по който тези игри биват реализирани, предполага всяко Същество на светлината да отговаря за конкретна роля във всяка игра. Настоящата игра, за която става въпрос, цялата наша реалност, е доста интересна. Това е игра, в която някои от тези Просветлени са създали множество проявления (наречени също така въплъщения), които са били способни да преживеят „индивидуалност”. Осъществяването на тази игра е изисквало постигането на нещо твърде радикално. Аспектите на Просветлените, които е трябвало да участват в играта, е трябвало да забравят, че всъщност всички са ЕДНО и да забравят за собствената си вечна, безсмъртна природа. Никога до този момент такова нещо не е било правено във „Всичко, Което Е”.

За да може играта да получи посока, било въведено понятието за „полярност”. При отсъствието на знания за собственото си божествено предназначение, играчите се нуждаели от нещо друго, което да ги подтикне към развитие и прогрес. Предишните игри се били провалили поради липса на достатъчен стимул. И така било решено, че ще има два основни „лагера”, което би довело до съперничество, съревнование и конфликт. Тези два лагера били определени според това кому служат играчите. От едната страна щели да бъдат тези, които били в услуга на себе си, а от другата страна – тези, които били в услуга на другите. И така играта се състояла в това фрагменти на Просветлените да имат въплъщения, чрез които да преживеят възторзите и мизериите на живота на това място. Така те щели да откриват кои наистина са в действителност, от позициите на пълна забрава. 

Това е един невероятен, удивителен, голям експеримент на съзнанието и ползите от него са наистина феноменални. Сега обаче, когато времето наближава да завършим играта, Съветът се събира, за да реши какво трябва да се направи. Очевидно е, че ще има значители трудности играта да бъде завършена успешно, без това да нарани и травмира играчите – тези аспекти на Просветлените, които са дълбоко ангажирани в играта като въплътени души.

Може ли да видите какъв е проблемът?

За да се осъществи играта, всички играчи трябваше да забравят, че са просто играчи и да се ангажират дълбоко, все едно, че играта е напълно реална и истинска. И докато играят тази игра на отделеност (separation), те щяха да изпитват силни емоции, като омраза и гняв спрямо някои и доброта и състрадание спрямо други, и това щеше да ги принуди да се заровят много надълбоко в играта. И се случи така, че играчите станаха неспособни даже да започнат да си представят, че играта не е напълно реална и сериозна. В което нямаше нищо лошо, стига играта да продължаваше, но проблемът възникна, когато Просветлените решиха да прекратят играта. Същества като играчите, напълно обсебени от играта, не биха просто спрели и се завърнали към пълното си припомняне на това кога е време да преустановят! И тяхната свободна воля не може да бъде просто така нарушена с принудително прекратяване на играта, тъй като това би им нанесло дълбока травма и би ги научило, че те не са творци на собствената си реалност. Това би обезсмислило цялата игра, която има за цел развитие и обучение, особено обучение относно сътворяването. Ето защо прекратяването на играта би трябвало да стане внимателно и с известна деликатност. Единственият начин е въвеждане в играта на един голям трансформационен преобразователен преломен момент, в който всяко едно проявление би могло само да се пробуди за факта, че е безсмъртно същество от светлина, което просто преживява една илюзорна, преходна реалност. Само тогава участниците биха имали мъдростта и силата да изберат да напуснат играта доброволно. И така, бе решено всеки играч да бъде пробуден в предварително определен момент. И всяко едно от Съществата на светлината се подготви да доведе играта до успешен завършек.

Не ми е писано да зная какво е решило всяко едно от Съществата на светлината. Зная само малко от това какво е направило едно от тези същества. И сега ще насоча вниманието ви към това конкретно Същество на светлината. Макар че за такива същества имената са безполезни, те са от известна полза за нас, затова ние ще наречем това същество Божествена Радост (Joy-Divine), или накратко БР. БР бе поканен да се включи в играта, конкретно за да окаже помощ в голямата трансформация, която евентуално би помогнала за прекратяването на играта. За да направи това, за което бе дошъл, БР реши, че е нужно да измени цялата игра съвсем малко, като добави собствената си енергия, която да участва в системата. Видите ли, за тези същества не съществува такова нещо като време. Следователно няма проблем играта да бъде изменена от самото й начало, за да завърши различно. Играта може бъде променяна до постигане на нужния резултат и тогава  това бива версията от събития, приети за „най-валидни”.

И така БР, прие една от ролите в играта. В същото време БР не създаде безкрайното рекурсивно самоделение, което направиха  много от останалите Просветлени. Тъй като поначало това не бе негова игра, той не търсеше възможност да я насели с много милиарди и даже трилиони свои аспекти, както някои от останалите играчи. Той обаче наистина се стремеше да разбере играта в голяма дълбочина. И действително е така – че най-дълбокото, проникновено разбиране на едно нещо е възможно само чрез личното му преживяване. БР знаеше, че се нуждае от такова разбиране, за да окаже помощта, която очакваха от него. И така, той реши да предложи едно проявление на своя Аз в играта. И от своето същество това проявление създаде едно друго, което може да бъде наречено „Наслада” (Delight). Наслада щеше да бъде тази, която да пренесе светлината на Божествена Радост до най-плътните дълбини на играта. Всъщност Наслада щеше да бъде въплътената част на Божествена Радост…

И вероятно няма да ви учуди да откриете, че това е моят собствен Висш Аз.

Едно начало

В най-ранните спомени за индивидуалното си съществуване, които съм успял да открия, аз бавно, в просъница, с колебание осъзнавах своята индивидуалност. Това бе една интимна и съхранявана с любов част на самата същност на Божествена Радост. Познавах само единството и принадлежността. Безкрайната любов беше моето препитание. Всяко мое преживяване бе едно безкрайно блаженство. Бавно, съзнанието ми изплува от това радостно усещане и започнах да формулирам първите си мисли. И докато осъзнавах собственото си съществуване, аз заченах мисълта: „Ето ме и мен”. И след това въпроса: „Какво съм аз?”

И с безкрайна любов и нежност, Божествена Радост започна да ми отговаря. По някакъв начин, този живот и животите преди него, са част от безкрайното отговаряне на този въпрос. Защото като живея и като съм, аз откривам себе си – кой съм и какво съм. Виждате ли, Просветлените не комуникират с мисли и думи като нас. Техните комуникации са в цялостни творения. Нашата цяла вселена е всъщност само една част от един разгръщащ се разговор между Просветлените. И докато аз съм тук, откривайки кой съм в действителност, също така Божествена Радост е ангажиран с това да разказва на Наслада отговора на въпроса „Какво съм аз?”, изразен в една драматична форма, чрез всички случки в моите различни въплъщения. Това е нещо удивително, наистина. И вероятно то е такова и за вас. Може би вие също сте ангажирани с отговора на въпроса „Какво съм аз?” за себе си. Аз мисля, че е така, а вие?

Но сега към въпроса защо Наслада е тук и следователно защо аз, Зингдад, съм тук. За да могат съществата да се придвижват напред, те трябва да осъзнаят някаква своя цел. Наслада има за цел да бъде „вмешател” (Interventionist). Какво точно представлява вмешателят е дълга история, която ще разкажа по друг повод. Засега ви моля да приемете, че това е същество, което пътува из духовните сфери, като помага на другите, когато те зациклят в проявите на собственото си творение. И така Наслада ще помогне тук в работата по трансформацията на тази реалност по един… да го наречем наистина приятен начин. Но знаете ли, не може да помогнете на приятел, който изпитва болка, ако не разбирате какво той преживява. Ето защо, преди Наслада да може да помогне, той трябва напълно да се потопи в тази реалност. Той трябва да се въплъти няколко пъти и напълно да се изгуби в тази реалност. И след това, точно навреме, през своето последно въплъщение по време на голямата трансформация на играта, той трябва да си спомни кой е, да се пробуди и да се издигне отново над системата. Само тогава той би имал достатъчното разбиране, за да помогне наистина и да направи това, за което е дошъл. И, разбира се, това е, което аз точно сега се опитвам да направя.

Спомням си началото на спускането ми в тази система. Аз почувствах топлата прегръдка на Божествена Радост и започнах да навлизам през по-висшите измерения на тази реалност за първи път. И след това, с един шок, започнах да падам. Аз падах и падах. И докато се спусках през плътните слоеве на творението, аз започнах да разбирам, че губя своята връзка с Единството. Започнах да изпитвам ужасния удар от едно напълно ново преживяване – това да се изгубя в студа на една отчаяна самота. Погледът ми започна да се свива. Вече не можех да виждам какви могат да бъдат резултатите от действията ми. Вече не знаех, че всичко е съвършенство. Имаше толкова много, което изведнъж не можех и не знаех. И докато осъзнавах факта, че не знаех какво би се случило, едно напълно ново преживяване завладя сърцето ми – страх! След като не знаех какво ще се случи всеки следващ момент, откъде можех да зная, че ще съм добре? Не бих могъл! Почувствах как черните  дипли на Завесата на незнанието ме обграждат и ги почувствах като ледени пръсти, които стискат сърцето ми. Това бе агония! А аз все още пропадах и пропадах. И след това дойде забравата както на болката, така и на падането и блаженството на това, което се бе случило преди тях. Тревогата избледня. Споменът избледня. Съзнанието се замъгли. Всичко се превърна бавно в тъмнина. И тогава започнах да гледам със замъглени очи към един странен и непонятен нов свят. Тогава не го знаех, но моето първо въплъщение бе започнало…

Моят живот в Лира

Първият ми живот бе на една планета в звездната система Лира, кръстена с това име на лира (вид арфа), което е също една удобна аналогия за начина, по който животът там бе създаден. Редица същества са имали първото си въплъщение на Лира, която бе много по-малко плътна от Земята. Телата бяха доста по-изтънчени, отколкото тези, които населяваме сега. Една тонална вибрация в светлината бе причина за проявлението на телата и оттук аналогията с „арфата”. Животат на тази планета бе добър. Това бе място на любов и нежност, където радостта бе използвана като средство за учене. Всеки човек бе окуражаван да следва своето върховно блаженство, да открие своята уникална и специална дарба и след това да я изрази чрез това, което обича да прави най-силно. Отсъстваха съревнование и наказания. Всяко същество бе ценено за това, което бе, и за неговия принос. И всеки даваше винаги всичко от себе си.

Физически, съществата бяха със светла кожа, руса коса и сини очи. Аз все още нося тези черти от чувство за идентификация с тях. Те бяха грациозни и живи хора, които знаеха, че телата им са божествен дар, който трябва да бъде обичан и пазен, и знаеха как да се отнасят към  телата си с уважение. И това е една от причините да живеят невероятно дълго. Имаше обаче и друга, по-важна причина: в обществата на това място имаше учители, които предаваха на другите ученията за физическото възнесение. В резултат на усвояването им, обитателите на Лира не остаряваха, както обикновено ние правим това тук на Земята. Когато младите израстваха и ставаха възрастни, в даден момент те проявяваха интерес в усвояването на духовния път. Те искаха да бъдат обучени. Процесът на това учене бе бавен и деликатен, като самият процес бе ценен далеч повече от крайния резултат. С напредването на обучението си, тези същества ставаха по-мъдри и по-силни в духовната сфера. В крайна сметка те придобиваха една светлина и аурата им започваше да свети, като много възрастните сред тях можеха да бъдат веднага идентифицирани според яркостта на тяхната аура. Странното обаче бе това, че телата им не остаряваха. Ако някой погледнеше в очите на такова същество, той се чувстваше благословен и обичан. С напредването на тяхното обучение и духовно израстване, тези същества се превръщаха все повече в светлина и по-малко в материя. И накрая, когато бяха свършили това, за което бяха дошли, те най-накрая напълно трансформираха своите физически тела в светлинни тела и напускаха онзи свят към по-фините духовни сфери. Това бе нещо прекрасно за наблюдаване.

Обитателите на Лира живееха в абсолютна хармония със своята земя. Те не приемаха растенията, животните и своята планета като нещо, което трябва да бъде използвано и консумирано, а по-скоро знаеха, че са неразделна част от тях. Земята бе уважавана като тяхна собствена майка. Ако се налагаше някое растение или животно да пожертва тялото си за нещо нужно на хората, те с уважение молеха за тази саможертва. Ако получеха позволение, то прекратяването на живота бе извършвано с голямо благоговение, уважение и признателност. Животът там бе едно велико, хармонично партньорство и всички винаги работеха за благото на другите.

Моят най-ясен спомен от живота ми на Лира бе, когато стоях и гледах един осветен от луната океан, заедно с едно същество на име Адаму. Макар и не мой баща, той бе този, който ме бе отгледал и възпитал. Той бе един мъдър и уважаван старейшина – със силно телосложение, величествен мъж с развята брада, сапфирени очи и най-светло сияние на своята аура.

Първият ми спомен за него е, когато той стоеше пред мен и водеше с мен сериозен разговор. Той ми обясняваше, че аз няма да остана да живея с тях… и няма в крайна сметка да се завърна към светлината, така както правеха те. Той посочваше към звездите и ми казваше, че моята съдба се намира „ей там”. Той захвърли един камък по тихата, огряна от луната повърхност на океана, като една метафора за това как аз трябва да прескоча през няколко други живота на други места в моето следващо развитие и как не трябва да остана на едно място заедно с тях. Аз плачех тихо. Фактът, че моето напускане означаваше физически да умра, не бе причината за моята печал. Всеки в онзи свят знаеше, че смъртта не е нищо повече от едно преминаване в друго състояние. Източникът на скръбта ми бе просто това, че не исках да напусна това място. Аз изпитвах голяма любов към тези хора и към Адаму, с неговите нежни и изпълнени с любов напътствия. Аз не исках да си тръгвам и Адаму също не го искаше, тъй като той също ме обичаше. Това обаче бе моята съдба.

Адаму ми каза: „Не след дълго ти ще тръгнеш по своя път и ще си забравил за нас.” „Никога!” отговорих му, „Аз никога няма да ви забравя. И аз ще запомня този момент завинаги.”

Така и направих.

Аз винаги ще обичам хората на Лира. Те ми дадоха първия живот и моето приземяване в тази реалност. Сред тях аз опознах безусловната любов и истинската принадлежност. Аз имах място, „от което съм дошъл”, и макар че винаги ще бъда скитник, винаги ще зная какво е да имаш свой дом. И аз ще си спомням за Адаму. Настоящото ми въплъщение е било пропито от усещането за липсата на някого, на една по-възрастна, бащинска фигура, която знаех, че трябва да съществува в живота ми, но отсъстваше. Когато започнах да си спомням за Адаму и да го откривам в своите медитации и хипнотични регресии, тази празнота в живота ми започна да се запълва. Започнах да си припомням дълбочината на своята любов и връзкато с това най-удивително същество. Ето как този спомен оцеля въпреки дълбоката забрава, съпътстваща въплъщението в този свят. Аз казах, че ще запомня… и го сторих. И когато се свързвам отново с Адаму в този си живот и се научих да водя интуитивни разговори, аз също така разбрах, че той бе извор на дълбока мъдрост и безспорна истина, прикрити винаги зад състрадание. И така, аз започнах да правя неговите думи достояние на другите в различни форуми в Интернет. На Адаму се дължеше това, че можах да развия въобще тази си способност за интуитивен разговор. За мен той отново стана един чуден източник на напътствия и съвети. Както и на приятество.

Това не е ли странно? Аз изглежда съм един пораснал, възрастен мъж, с въображаем приятел!

Но отново към историята. Както споменах, повечето същества напускаха живота на Лира чрез възнесение на телата си в светлина. Това обаче не бе моят път. Аз трябваше да поема по пътя на тези, които не напускаха в светлината. Аз навлязах в океана, в Залива на напускането, докато осветената от луната вода достигна до гърдите ми, след което, както ме бяха научили, аз издигнах духовното си тяло над физическото си тяло и прекъснах връзката между двете. Безжизненото ми тяло падна обратно във водите и те се затвориха над него. И аз си отидох.

Своевременно водите на океана се погрижиха да изчистят всичко и на Лира не остана нищо от мен освен спомените.

Един живот като войник

Живот номер две бе животът ми като войник.

Цивилизацията в която се родих, бе ангажирана в междупланетна война с друга цивилизация. Не помня подробности и не мога да ви кажа дали имаше големи галактически съюзи, които воюваха, или това бяха само две враждуващи планетарни цивилизации. Тези неща въобще не мога да си спомня. Спомням си само, че бях роден в живота на войник, охраняващ една минна колония на една малка планета, далеч от света, който считах за свой дом. Самата планета не бе особено солидна. Не мога да кажа със сигурност от какво бе съставена, но ефектът бе, че човек можеше да влезе във вътрешността й с превозно средство без особена трудност. Може би тя приличаше малко на Юпитер или на Сатурн и се състоеше основно от сгъстени газове. Определено, планетата бе напълно негостоприемна към живота и ние трябваше да живеем непрекъснато в защитни превозни средства или структури. Във всички случаи обаче аз бях един от войниците със задачата да охранявам минните операции на тази полу солидна малка планета.

Животът, който водих там, бе напълно различен от всеки друг тук на Змята. От една страна, ние войниците изглежда че бяхме генетично модифицирани, за да изпълняваме своята функция. Един от резултатите на това бе, че никой от нас не можеше да се възпроизвежда, тъй като това би било непродуктивно за оптималното изпълнение на нашите роли. Изглежда, че телата ни бяха програмирани да останат сексуално незрели през целия ни живот, така че разликата между половете не бе така изявена, както е тя сега на Земята. Малко съм объркан по този въпрос, но е възможно да е имало повече от два пола. Това, в което съм сигурен, е, че войниците не бяха само мъже. Както казах обаче, полът не бе толкова важен, както тук на Земята. Вярвам обаче, че се държахме малко сексуално един спрямо друг, но това бе предимно едно игриво, интимно преживяване. Каквото и да бе това, то групата войници, с които служех на тази планета, бяха всичко за мен. Те бяха единственото семейство, което някога бях познавал. Те бяха мои приятели, мои любовници и причина за съществуването ми. Сега, когато си помисля, ситуацията ми в онзи живот изглежда много странна за сегашната ми чувствителност, но тогава за мен тя изглеждаше напълно правилна и естествена. Ние бяхме щастливи по свой си начин и между нас съществуваше по-силно чувство на принадлежност и групова идентичност от всичко, което съм изпитал в настоящия си живот.

Като войник, моята задача бе да охранявам едно конкретно военно превозно средство. Това бе нещо средно между малък космически кораб и бронирана кола. Това превозно средство, побиращо само един човек, можеше да пътува не само по повърхността на планетата, но и да навлиза в самата планета и да маневрира под повърхността й. То ми осигуряваше условия на живот при всички разнообразни и екстремни условия на планетата. Сигурен съм, че това бе разузнавателно средство и ако бе снабдено с някакви оръжия, те трябва да са били съвсем леки. Мисля, че задачата ми бе просто да охранявам. Доколкото си спомням, мисля, че съвсем не приемах сериозно своите задължения. Подобно на малко дете с играчка, аз наистина изпитвах удоволствие да карам своята малка кола и да навлизам в длъбините на планетата, след което излизах с висока скорост обратно на повърхността. Наистина се забавлявах и определено не се държах като войник, ангажиран с важната задача на живот и на смърт да охранява един стратегически обект по време на война.

Един ден бе мой ред да дежуря в едно контролно помещение в един спътник високо над планетата. Докато бях дежурен, гледах през прозореца към планетата под мен и тогава се случи нещо напълно извън моите представи. Всичко, което мога да кажа, е, че малката планета, с всичкте й обитатели, бе унищожена пред очите ми! Всичко бе унищожено за миг от някакво необяснимо явление. Едно огромно сиво „нещо” премина през тази реалност и напълно унищожи цялата планета! Това не се връзваше с нищо, което бях даже чувал. Бях напълно травмиран и в състоание на шок.  Всичко, което обичах – приятелите ми, семейството ми, любимите ми хора, домът ми, причината да живея – всичко, което бе имало накакъв смисъл за мен, бе заличено в един непонятен момент. Останах напълно сам в един малък спътник, който вече не бе свързан с планета. Не зная какво направих след това. Малкият спътник не би поддържал живота ми дълго. Зная, че се носех в космоса известно време, изгубен в дълбока печал. Вероятно съм умрял от липса на въздух, вода и храна. Може би съм се самоубил. Това отсъства от паметта ми. Всичко, което си сомням, е една мъгла от загуба и тъга… и след това нищо.

Изгубен в собствения свят на сънища

В живот номер три аз имах някакъв умствен дефект. Напълно съм сигурен, че това бе остра форма на аутизъм. Зная, че мислите ми нямаха същата структура, като тази, която имат сега. Като че ли мислех с картини и символи от комикси, вместо с думи и сложни идеи. Не можех да говоря и вместо това издавах объркани звуци. Този живот се осъществи вероятно в Европа от 16-ти век (или в някаква подобна реалност), където животът бе тежък и жесток. Хора в неравностойно положение като моето бяха считани за ненужна тежест.

Парадоксално, този живот бе едновременно отчаяно нещастен и блажено радостен. Виждате ли, аз не бях третиран много добре от своите човешки събратя. Така например, когато пораснах достатъчно, за да общувам с другите деца, те забелязаха моята странност и започнаха да ме тормозят безмилостно. Замеряха ме с камъни и понякога ме гонеха с пръчки като диво животно. Единственият човек, който наистина ме обичаше и бе вечно мил с мен, бе по-голямата ми сестра. Тя бе олицетворение на нежността и добротата.

След това имаше един чичо, който ни навестяваше понякога. В такива случаи той намираше възможности да остава насаме и сексуално да се гаври с мен. И аз, разбира се, бях безпомощен даже да се оплача някому за това. Единствената ми закрила бе да стоя близо до сестра си, когато той бе наоколо и тогава, макар погледът му да ме изгаряше, той ме оставяше на мира. Но когато ме сварваше сам… нещата ставаха наистина ужасни. Едно неразбираемо болезнено, неправилно, странно преживяване, което болеше, болеше и което нямах начин да преработя или разбера. Определено бях неспособен да се защитавам или да го спра.

Този живот обаче съвсем не бе само лош. Понякога можех да изпадна в променено състояние на съзнанието, при което всичко ми изглеждаше прекрасно. Спомням си, че виждах ангели от светлина и феи, и духове. Виждах златната аура на живота около мен. Виждах пулсирането на енергията на растенията. Виждах примигванията на енергията между звездите, които си комуникираха, и потоците, и спиралите от енергия в етерното тяло на планетата. В такива мигове виждах изумителни неща. Това ми носеше дълбока радост и лекуваше болката ми. Така че това бе добре. Мисля обаче, че семейството ми бе смущавано от факта, че аз стоях сам, вперил поглед в пространството и отдал се с усмивка и радостни възклицания на своите чудни видения.

След това нещата започнаха да се развиват нормално за онези дни. Сестра ми бе не повече от 15 или 16-годишна, когато се омъжи за един непознат от далечен град и трябваше да ни напусне, за да живее с него. Сега зная, че тя направи всичко по силите си да ме накара да го приема добре. Зная, че тя се опита да ми обясни какво се случва. Спомням си как лежах с глава в скута й, докато тя плачеше горчиво, обяснявайки ми с думи, които не означаваха нищо за мен. Знаех единствено, че от известно време тя бе изключително нещастна. И след това една конска каруца дойде и я отведе.

Наскоро след това жестокият чичо се появи отново. Когато го видях да идва, в своето отчаяние аз се затичах, за да открия сестра си.  Побягнах по пътя, по който каруцата бе изчезнала. Аз тичах и тичах. Тичах, докато белите ми дробове ме заболяха и паднах от изтощение. Нощта дойде и аз се притиснах към едно дърво, търсейки подслон от студа. Бях много, много изплашен. Всеки горски звук и всяка сянка предизвикваха кошмарни проблясъци в ума ми.

Не си спомням конкретния си край, но предполагам, че онази нощ в гората съм умрял от измръзване.

Една мета-реалност

Живот номер четири е най-трудният за обяснение, защото протече в една реалност твърде  различна от тази и нещата просто не могат да бъдат преведени добре на този език. Предполагам, че може всъщност да съм бил в някаква етерна реалност, защото на това място идеите и мислите бяха наистина осезаеми неща. Аз по някакъв начин притежавах способност да извайвам идеи, които можеха… Не зная… аналогията, която ми идва наум, е „думи като саби”. Можех по някакъв начин да нанасям големи поражения с конструктите на ума си и околните изглеждаха напълно беззащитни спрямо мен. Изпитвах огромен гняв и ненавист към тях. Мисля, че това бяха същите същества от предишния ми живот, защото сестра ми бе там отново и този път тя бе единствената, която обичах. Всички останали наранявах много лошо. Те нямаха възможност да се отбраняват и аз просто ходех наоколо и давах свобода на гнева си. Околните ме заловиха и затвориха. След това доведоха сестра ми и я убиха пред очите ми. При това аз видях, че тя и те бяха всъщност едно по-голямо същество. Видях, че доброто и злото, положителното и отрицателното, всички се съдържаха в едно и също същество. Това, което обичах най-силно, и това, което мразех най-силно, бяха едно и също същество – просто различни негови проявления. Бях разтърсен до основите си. След това те убиха и мен. Това по някакъв начин бе услуга за мен и някак ме освободи от кармата ми. Те всъщност направиха това като израз на любов. Нищо от това няма смисъл за мен сега от гледна точка на настоящия ми живот, но нещата бяха такива.

Също така, по-късно разбрах, че това, което им бях причинил, бе всъщност оказана услуга от моя страна. Предстоеше им нещо доста по-лошо и аз по някакъв начин им бях помогнал да се подготвят за него. На мен се дължеше това, че те по-късно оцеляха.

Наистина не разбирам много от този свой живот и се надявам в някой бъдещ ден да го осмисля по-добре.

Магьосникът

Историята на петия ми живот е неудобна за разказване. Мястото бе вероятно средновековна Европа. Бях роден в семейството на някакъв местен велможа. Живеехме в дворец на една планина с изглед към долината, където имаше едно село. Нашето село бе твърде изолирано и транспортът през планината бе много бавен с помощта на конска каруца, така че водехме доста изолирано съществуване. Болшинството селяни прекарваха целия си живот, без да напускат долината. Малцина бяха посетили даже съседното село. Транспортът бе труден и бавен и комуникациите почти не съществуваха.

В този си живот бях получил духовна дарба: връзка със специална форма на духовна „енергия”, с която можех да манипулирам материята в онзи свят. Бе постигнато съгласие да използвам тази енергия, за да покажа на хората как да лекуват и да извършват други подобни духовни дейности.

Мисля, че майка ми бе доста болнава и се бе опитвала дълги години да забременее. Бидейки жена на местния велможа, бе важно тя да даде на баща ми наследник. Следователно, новината за нейната бременност бе посрещната с голяма радост. Когато се родих, едно напълно здраво  мъжко бебе, цялото село се възрадва и вдигна голямо празненство. Аз бях „златното дете” на селото, ограден с много любов и почести. Скоро започнах да демонстрирам дарбата си с малки магически неща. Хората видяха това и ми се чудеха.

Някъде в моя пубертет, нещата при мен тръгнаха в мрачна посока. Първо, майка ми никога не се възстанови след раждането ми. Тя бе прикована на легло няколко години, след което просто повяхна и почина, докато бях все още малко дете. Баща ми бе прекалено зает със своята мъка и отговорности като велможа на своите  земи. Когато магическите ми способности станаха очевидни, магьосницата на селото помоли да й бъде позволено да ме изучи, да „моделира” моите способности. Макар че тя бе демонстрирала своите твърде лоши черти, мисля, че баща ми се почувства облекчен от възможността да има едно нещо по-малко, за което да се тревожи, и й бе позволено да ме вземе под своята закрила. Магьосницата наистина ме обучи доста добре. Поради дарбата, която ми бе дадена в онзи мой живот, аз имах вродена способност да манипулирам материята и енергията. Макар способностите ми да бяха доста по-големи от нейните, магьосницата успя да ме научи да насочвам и фокусирам своите умения. С времето постигнах много големи успехи. Можех например да влияя на времето и да докарвам дъжд, когато това бе нужно за реколтата. Можех също така да лекувам. Мисля, че имах и доста други умения, които сега не мога да си спомня. Докато ме обучаваше на това, което знаеше обаче, магьосницата ме манипулираше според своите скрити намерения. Тя искаше власт за себе си и, сега вече съм сигурен, реши да ме превърне в своя пионка. Тя се опитваше да играе с моето его. Казваше ми, че съм по-специален от всички други хора. Караше ме да вярвам, че всички останали трябва да ми слугуват и да се подчиняват като роби на волята ми. Накара ме да повярвам, че съм нещо като полубог. Започнах да вярвам, че магическите ми способности не трябва да бъдат поставени в служба на хората, а вместо това бяха доказателство, че другите трябваше да ми слугуват. И това се оказа не особено здравословно.

След това важен бе начинът, по който селяните се отнасяха с мен. Трябва да разберете, че социалната динамика на феодалното общество няма нищо общо с живота, който водим сега. Феодалният господар има абсолютна власт над своите земи и васали. Те му се кланят винаги и никога не му говорят, освен когато бъдат заговорени, и никога не го поглеждат в очите. Те винаги се крият, когато го видят да се приближава, за да избегнат риска да го обидят с нещо. Все едно, че това са два различни биологични вида – господарят и подчинените му. Ето защо, аз определено не чувствах, че принадлежа към хората от селото. Ако напусках двореца и слизах в селото, не бях посрещан с песни и танци, в никакъв случай. Всички замлъкваха и се изпокриваха. Чувствах се като прокуден. Чувствах, че присъствието ми е нежелано. И винаги след като напусках компанията им, разговорите на селяните зазвучаваха зад гърба ми и аз чувах нервния им смях. Мисля, че те ме мразеха. И може би това бе така.

За да станат нещата още по-сложни, докато все още бях момче, баща ми отказа да изпрати някои от нашите селяни да служат като  войници в един кръстоносен поход (или в нещо подобно). В резултат на това започнаха да ни презират и никое  уважаващо себе си благородно семейство  не искаше да ме приеме като подходящ кандидат за своята дъщеря. Така че когато достигнах възрастта, когато бих отишъл в царския двор, за да се срещна с младите госпожици, бе ми дадено ясно да разбера, че не съм желан. И така аз бях сам.

Единствената ми компания бе магьосницата, която енергично ме манипулираше за собствените си цели. Когато това стана явно, то се обърна срещу нея. С течение на времето аз повярвах на нейните лъжи и се почувствах прекалено силен, за да я търпя и понасям непрекъснатите й гадости. Така че аз просто я отпратих. Някъде по това време баща ми почина и аз  станах господар на земите ни. Аз не само притежавах цялата феодална власт, но също и силата на магията. За селяните обаче бях нещо отделно и много странно. В живота ми всъщност не присъстваше никой. Никакви приятели, семейство, любовници, доверени хора. Това се оказа живот в дълбока изолация.

Аз обаче все пак бях човешко същество, с човешки нужди и желания. Предполагам, че най-силно желаех да бъда обичан и приеман. Да принадлежа. Да се чувствам нужен и желан. И така, аз забелязах някои от по-привлекателните селски момичета. Исках да можех да имам една от тях, която да бъде с мен и да ме обича. Няколко пъти се приближавах до една от тях и се опитвах да завържа разговор. Пропастта между нас обаче бе прекалено голяма. В мое присъствие всички се чувстваха неудобно и разтревожени, вероятно предполагайки, че искам да ги порицая за това, че са направили нещо нередно. Нямаше друга причина господарят да разговаря с едно селско момиче. Те не ме поглеждаха и отговаряха на въпросите ми с възможно най-малко думи.

В един момент поисках едно от момичетата да дойде с мен в двореца под някакъв претекст. Аз не знаех що е любов ни нежност, но даже и да знаех, тя не би ми отвърнала. Срамувам се да призная, че вместо това аз я насилих и взех от нея това, което желаех. По този начин аз провалих шансовете й някога да си намери съпруг. Това обаче не ме интересуваше. Това непристойно поведение ми даде някакво усещане за власт и предполагам ме накара да се почувствам по-малко сам. И така, това се превърна за мен в нещо като навик. Повторих това няколко пъти със същото момиче, след което се обърнах към други. Апетитите ми се промениха и станаха още по-страшни. Скоро започнах да наранявам девойките. Предпочитам да не влизам в повече подробности. Не ми е лесно да описвам това. Ще кажа само, че станах твърде изобретателен в моите набези на селските момичета.

Очевидно, в даден момент селяните решиха, че трябва да направят нещо по въпроса. Те имаха нужда да ми кажат да престана. И така, бе свикано събрание насред селото. Бях известен за случващото се. Изтичах извън двореца и застанах на една височина, за да видя дали това бе вярно. И наистина хората се бяха събрали и някой се бе изправил над всички и нещо им говореше. Аз бях вбесен! Имам спомен за себе си как стоях на тази стръмна скала с поглед към селото и замъка зад мен. Емоциите ми бушуваха. Аз щях да им дам да разберат! Те никога повече нямаше да опитат такова непокорство! Започнах да предизвиквам най-голямата възможна буря. Придърпвах вятъра към себе си – дърпах и дърпах. Придърпах огромни буреносни облаци, докато те се насочиха към мен с гръм и трясък. Небето почерня и се покри със светкавици. Аз бях свързан с тези огромни сили и чувствах светкавиците в тялото си. Това ме опияняваше. Чувствах се толкова голям… толкова могъщ… толкова жив. Аз се опиянявах при мисълта за наказанието, което щях да наложа. Чувствах се като бог. Един много мрачен и силен бог. Аз привличах все повече евергия. Вятърът се удряше в тялото ми, като почти ме изблъскваше от стръмната скала. Видях долу как селяните се разпръснаха, за да спасяват домовете си. Огънят на площада, около който се бяха събрали, хвърляше искри към сламените покриви на домовете им. Аз ликувах пред техния страх. Те щяха да си платят! Бурята се разрастваше все повече и силата й се изсипваше върху селото в долината. Аз бях прекалил. Бях насочил прекалено много енергия в един съд, който не бе способен да я побере. Свръхнатоварено, тялото ми просто престана да функционира и тогава аз се оказах един дух, който гледаше надолу към една безжизнена форма.

Това бе последният ми живот преди настоящия. 

Един живот между животите

Аз прекарах доста дълго време между онова въплъщение и настоящото. Като духовно същество, аз преразгледах живота, който току-що бях напуснал. Погледнах назад към болката и унищожението, които бях причинил, и бях ужасен. Изпитах такова угризение и болка. Започнах опити да се самоубия. Ще ви спестя всички подробности, но положих много усилия в опитите да разруша своето съществувание. Опитах всичко, което можах, но просто не можех да свърша със себе си. Каквото и да направех… аз просто продължавах да съществувам! Прекарах известно време в заличаване връзката си с всички и всичко. С други думи, опитах се да престана да бъда, като престанах да правя каквото и да е и като изгубих паметта си за всички неща. В крайна сметка изпаднах в нещо като безжизнено състояние. Бях никъде, не правех нищо и не знаех нищо. Това обаче не помогна, защото в момента в който се зачудех как се бях озовал там, спомените ми веднага нахлуваха. Дадох си сметка, че нямаше спасение. Трябваше да се справям с това, което бях направил. И веднага след като реших това, аз се озовах в компанията на група духовни същества. Те ме заведоха пред едно древно, мъдро и красиво същество. Предположих, че този „главен магьосник” щеше да бъде моят съдник. Той вероятно щеше да ме осъди за тежките ми прегрешения. Моментално започнах да правя своите признания през него. Бях се превърнал в една мокра дрипа (метафорично) – целия в сълзи и пълен с извинения. Давах множество обещания да постъпвам по-добре следващия път и се кълнях да положа всички усилия да компенсирам злините, които бях извършил, както и се молех да бъда наказан и унищожен. Говорех и говорех по този начин, а мъдрецът само слушаше. В един момент силите ми се изчерпаха и той попита: „Свърши ли? Защото има някой, с когото трябва да се срещнеш.” 

И тогава аз бях представен на едно много специално същество. Едно същество направено от чиста, непорочна истина. Аз ще го наричам „8”. Аз  го приех като острието на истината. Той бе твърд, но категорично и напълно справедлив. Той хвърли поглед на треперещата развалина, която представлявах, и просто каза: „Трябва да ти порасне по-здрав гръбнак”.

Той се зае с мен и започна да ме обработва. Ние не се намирахме във времето, така че няма начин да кажа колко дълго работи той с мен, но бих казал, че това се равняваше на еквивалента на изключително много животи. Научих много от него. Първоначално, той ми даваше работа като „наказание”, докато открих, че работата не бе наказание, а просто възможност да изразявам любов като подарена услуга. Тогава, когато най-накрая разбрах, че не желая повече да бъда наказван, той започна да ми помага да видя красотата, която се намираше в душата ми. Той ми помогна да видя своята значимост и това, което имам да предложа. Постепенно между нас възникна дълбока и удивителна връзка. Той бе моят наставник и учител, но аз също знаех, че той бе уважаван и даже обожаван от някои от най-чудните същества на тази реалност. Аз се чувствах благословен отвъд способността си да го изразя за това, че той се бе появил, за да ми помогне.

Завръщане към въплътен живот

След това настъпи моментът, когато 8 ми каза, че е време да завършим започнатото: аз трябваше да имам едно последно въплъщение, за да се отърва от цикъла на въплъщения и да се издигна до положението да открия какво съм наистина. Бях изпълнен с безпокойство и съмнение. Наистина не исках да се завръщам в един по-плътен свят. Боях се, че отново ще нанеса вреда и не го желаех.

„Ела с мен,” каза 8, „има някой, когото искам да срещнеш.”

„Кого?” – попитах аз.

„Някой, който ще бъде твой партньор в твоето пътешествие в следващото ти въплъщение. Ти няма да бъдеш сам.” И тогава пред нас се появи най-невероятната гледка: едно същество, излъчващо невероятна синя светлина. Никога не бях виждал такава светлина компресирана в толкова малко пространство. Аз останах изпълнен с възхищение.

„Какво общо има това същество с мен?”-  прошепнах на 8.

„Това същество ще приеме предизвикателството на планетата Земя. Тя ще се бори с урока на любовта към себе си.  Ти ще я обичаш.”

„Разбира се,” отговорих аз, „как иначе бих могъл да  реагирам на такова същество?”

„Ти ще я обичаш постоянно и непрекъснато, докато тя открие собствената си любов към себе си и в отговор тя ще бъде твоята истина, докато откриеш собствената си вътрешна истина.”  И в това просто изречение бе запечатано нашето партньорство. С такова същество до мен, как бих могъл да се проваля? И така нещата се случиха. Аз бях роден в този живот и бях един много млад мъж, когато моята любов Лиза и аз се срещнахме. Това бе любов от пръв поглед и ние останахме силно влюбени от тогава до днес. Ние имаме едно партньорство, което удивлява нас самите. Едно чудо на любовта. И аз я обичах, докато тя залюби себе си, и тя бе моя истина, докато аз открих собствената си истина вътре в себе си.

Към момента, в който пиша това, са изминали 23 години, откакто сме заедно в този мой шести живот. Ние сме изпълнили своя контракт, договорен в духовна форма, с 8 като наш свидетел. И сега, тук на Земята, където се намираме, ние откриваме за себе си едно партньорство, което е толкова специално и чудесно, за да свърши просто така. И ние създаваме една нова договореност, основана не върху една болезнена празнина, която другият трябва да запълни, а върху чиста любов и желание да дадеш на другия това, което всеки от нас е.

И това повече или по-малко, ме води до настоящия момент.

И така, ето ме сега. Пробуждайки се. Спомняйки си. Откривайки себе си. И по пътя аз откривам няколко други неща:

Първо, 8 е моят гид, докато съм въплътен, но реалността, която аз скрих от себе си, е, че ние двамата сме всъщност партньори, което ще рече че сме един екип. Той се е грижел за мен по време на моето пътешествие (макар че аз повечето време не знаех това), за да мога да достигна до другия край, след което да можем да вършим работата си заедно. Моята безкрайна благодарност към него за тази негова помощ е отражение на неговата благодарност към мен. Той ми казва, че ми е безкрайно благодарен, защото аз съм този, който се нае с трудната задача да сляза в тази реалност заради двама ни. Така че ние сме в равновесие, той и аз. Моята работа тук е просто да открия себе си и да се пробудя вътре в системата така, че с едно интимно разбиране на системата, да започна да извършвам работата, която двамата с 8 сме дошли за свършим. 

На второ място, аз разбрах, че „главният магьосник” не е някой мъдър стар съдник, но че това съм самият аз… собственият ми Вътрешен Аз. Виждате ли, само ние можем да съдим себе си – никой друг не може и няма да го направи. И между другото, той съвсем не е дошъл да съди. Той просто дойде, за да ми помогне да открия своя път обратно към Дома. Предполагам, че може да кажете, че съдникът бе едно от лицата на Божествена Радост. Така че… това съм просто аз.

На трето място, аз открих, че наистина обичам себе си. Аз харесвам себе си. Аз вярвам на себе си. Аз осъзнах, че моето пътешествие бе един път, който ние всички изминаваме, когато пристигнем тук. Ние преминаваме през Забравяне, към едно място, наречено Не-Аз. Когато сме там, ние извършваме редица интересни неща, като страх, болка, омраза и насилие. След това, бавно, ние започваме да откриваме, че това не ни прави щастливи и започваме да ги заместваме с любов, радост, доброта и лекуване. И това ни прави по-щастливи. По своя път ние изоставяме Не-Аз и преоткриваме себе си по пътя обратно към своето Аз. И Аз не е същество, което е забравило, така че, неизбежно, превръщайки се все повече в своето (истинско) Аз, ние се възнасяме извън тази двойнствена реалност.

На четвърто място, за моя изненада, аз осъзнах, че наистина обичам това, което е тук в тази реалност. Аз обичам тази планета с любов, от която понякога ме заболява сърцето. Аз обичам също така всичко, което се намира на тази планета. Хората? Аз също обичам всички тях. Макар че не винаги обичам това, което те правят! Някои от тях правят някои много лоши неща, като нараняват себе си и другите/своя аз. Но това е само защото те са изгубени и объркани. Когато прочетете моята история, вие ще забележите, че в своето объркване аз също извърших някои много лоши неща. Така че аз не мога да съдя другите.

И сега аз откривам нещо интересно:  нашите най-тъмни, най-срамни тайни са всъщност нашите най-величествени душевни скъпоценности. Виждате ли, когато ви боли най-силно, вие дарявате някого другиго с възможността да изрази своята любов към вас, като му позволявате да ви помогне да излекувате своите рани. След това, когато вие сте излекувани, вие развивате силно състрадание към другите, които изпитват болка. След това тези „други” ви даряват, като ви позволяват да им помогнете с тяхната болка. Това нещо – взаимната помощ – това произтича от състраданието. Ако  всеки от нас види тъмнината в себе си с ясно отворени очи, тогава той намира състрадание за тъмнината в другите/себе си. И състраданието е път към единството. Това е излекуването на нещо, което е фрагментирано.

И това е, което исках да споделя с вас… най-краткото обобщение на моята история. По пътя аз видях, че всичко случило се с мен, бе идеално. Това бе всичко, от което се нуждаех, за да стана този, който съм. И аз обичам този, който съм. Така че не изпитвам никакво съжаление.

(Забележка на Зингдад: Вие също може да откриете лек за своята болка и дълбоко чувство за смисъл и цел в своя живот, като получите разбиране за своите минали животи. Ако пожелаете да изследвате тази удивителна тема, моля чувствайте се поканени в частта за Минали животи в моя уебсайт, zingdad.com, за да откриете как мога да ви помогна във вашето пътешествие към откриването на себе си.)

В любов и смях, 

Зингдад – т.е.- Наслада

О, да, П.П.

Забравих да включа и това друго нещо, което открих. Това е малко смахнато: аз открих, че извън времето, аз съм вече това, което се е възнесло и винаги е било възнесено. Всъщност, аз съм едно същество, което вече е изразило себе си във вечността в безброй много реалности, защото аз съм едно безкрайно, безсмъртно, творческо същество и винаги съм бил. Така че моето начало, както е изложено по-горе в тази история, всъщност не е мое начало – това е само едно удобно място, за да започна една история. Аз съм себе си, аз съм своето Висше Аз и съм ЕДНО с Бог. Така сте и вие. Така че аз и вие сме ЕДНО. Така че аз съм вие и вие сте аз, и ние сме Всичко, Което Е. И това е най-смахнатата и най-щастлива възможна истина. И така, аз ви приветствам:

„Здравей, Бог!”

П.П.С.

Хората често ме питат откъде идва името “Зингдад”. И защо не използвам просто „истинското си име”. Ето краткият отговор:  Преди няколко години имах нужда от псевдоним за един Интернет форум и попитах Лиза (моята любима) какво име трябва да използвам за случая. Тя хвърли поглед към мен, който седях заедно със Zing, моят малък дакел, свит в скута ми, и каза: „Назови себе си ‘Zing’s Dad’ (Таткото на Зинг). Аз го промених на Zingdad и така си остана! Хората из целия Интернет ме опознаха като Zingdad и на мен това ми хареса, защото бе нещо уникално. Ако напишете в Гугъл “Zingdad”, ще видите всичко, което се отнася до мен! Хитро, нали? Хареса ми това, че не е нито съществуващо наименование, нито дума, която означава нещо, така че не буди никакви предварителни асоциации. И когато дойде време да публикувам книгата си, името “Зингдад” вече бе станало нещо като търговска марка и аз го използвах за свой псевдоним. И това е цялата история по въпроса!

В същото време, името ми в реалния живот е Арн Алингъм (Arn Allingham) и ако някога се срещнем и разговаряме, бих искал да ме наричате Арл.

Колкото до самия Zing, неговото име е съкратено от amazing (удивителен), защото той е много малък и още по-удивителен. Ако искате да видите колко е забавен, може да посетите една от страниците в моя уебсайт, където съм споделил някои негови снимки.

И това е всичко за въведение.