(с) Превод АТИ, 2016 г.

Дейвид Уилкок: Здравейте, аз съм Дейвид Уилкок и вие гледате Космическо разкритие. Аз съм тук заедно с моя колега водещ Кори Гууд, докато двамата се спускаме надолу в заешката дупка. 

Клифърд Стоун никога не се е издигнал над чин сержант, докато е служил при военните. Това е важен момент. Той обаче е бил забелязан от висшите военни още като малко момче, поради своята силна емпатия, или както той се изразява, поради способността му да осъществява телепатичен „интерфейс” с извънземните. 

Когато военните са срещали извънземни форми на живот, те са се доверявали на Клифърд, за да помага при комуникацията с тях. Оказва се, че съществуват много форми на живот и извънземни същества точно както Кори ги описва досега в нашето предаване.

Животът в тази вселена е много по-устойчив, отколкото са ни накарали да вярваме. Стоун потвърждава тази идея.

И така, дами и господа, без повече излишни приказки, представяме ви Клифърд Стоун.

РЕКРУТИРАНЕ НА Г-Н СТОУН

Клифърд Стоун: Когато се дипломирах през … това бе във втората половина на юни, 1968 г., когато получих своята повиквателна. И посланието на наборната комисия гласеше: „Поздрави от твоите приятели и съседи. Трябва да се явиш на донаборна комисия в Ashland, Kentucky, AFEES.”

Майка ми бе много смутена и ми каза: „Знам, че ще те вземат в армията и в крайна сметка ще се окажеш във Виетнам.”

Аз й казах: „Майко, не се тревожи за това. Аз съм негоден по медицински причини и всичко ще си остане по старому.”

И така аз отидох там и преминах успешно всички писмени тестове, но медицинските проблеми си останаха същите.

Там имаше един капитан, който бе медицински доктор, и той ми каза: „Да знаеш, че си отиваш в къщи. Зная, че ти би искал да продължиш и да служиш на своята страна, но ние не можем да направим нищо. Ти имаш медицински проблеми и си негоден за военна служба.”

Там имаше и един полковник от Вашингтон, който бе на посещение и който каза на капитана: „Иди при семейството си и празнувай уикенда.” – това бе уикенда на 4-ти юли.*) – „Аз ще довърша останалите тук.”

*) 4-ти юли – ден на независимостта на САЩ. – Бел. прев.

Аз бях последен в списъка и когато той ме извика, ми каза: „Ти знаеш, че имаш медицински проблеми.”

Отговорих му: „Да, сър.”

И той казва: „Наистина ли искаш да служиш?”

Аз му казвам: „Да, сър. Има доста хора, които не вярват в тази война. Много хора не искат да отидат в армията. Аз искам да служа на своята страна. Ако успея да вляза в армията, това ще означава, че един човек няма да отиде вместо мен.”

Казах му: „Точно сега чувствам, че всеки път когато някой, който не желае да служи, бива приет в армията, той отива там на моето място. И ако узная, че той е убит, той бива убит вместо мен.”

И той ме попита: „Какво ще стане, ако аз мога да направя така, че да служиш? Ще можеш да се биеш по всяко време. Единственото, което трябва да направиш, когато отидеш там, е да им кажеш, че имаш медицински проблем.”

И аз му казвам: „Само ме приемете и всичко ще е наред.”

Той ми казва: „Помни, че след като влезеш, имаш 179 дни. В момента, в който станат 180 дни, ти си вътре и няма връщане. Те ще признаят медицинските ти проблеми, но си оставаш вътре.”

И така влязох в армията. 180-те дни минаха и се озовах във Форт Джаксън, южна Каролина.

Във Форт Джаксън, Южна Каролина, трябваше да премина допълнително индивидуално обучение и щях да стана машинописец. Това не бе мечтата на живота ми, защото исках да бъда пилот на хеликоптер, но това не бе възможно поради здравословните проблеми.

И така, бях един ден на занятия, след което започна вторият ден, когато още преди часовете ме взеха и закараха да почиствам в сградата на щаб квартирата, и по-специално в отдела, където се помещаваше разузнаването.

Когато отидох там, видях един друг военен, който отново се оказа, че е на посещение и идва от Вашингтон. И той ме заговори. Попита ме: „Какво мислиш за извънземните?”

Е, майка ми не бе отгледала глупак и нямаше да кажа никому, че се интересувам от НЛО. Така че аз му отговорих: „Не зная. Не съм се замислял особено.”

Той вика: „Хайде, стига. Всеки се интересува от НЛО. Ти вярваш ли в тях, или не вярваш?”

Спомням си, че му отговорих: „Наистина не зная. Не съм се интересувал по въпроса.”

Той каза: ”Аз мисля, че си се интересувал. Аз лично вярвам, че те съществуват.” И добави: „Ела, искам да ти покажа нещо.”

И аз прегледах някои от документите, които той имаше там. Разглеждах ги и си мислех: „Не би трябвало да ми е разрешено да виждам това”, защото не вярвах, че притежавам достъп до секретна информация.

Знаех какво означава „свръх секретно”. Знаех също така, че когато гледам тези документи, аз нарушавам федералния закон на САЩ, свързан с шпионажа. Не зная какво означаваха другите думи, които следваха след „строго секретно”. Сега зная, че това бяха обозначения на документи в програмите със специален достъп. Преди не знаех това.

И аз му казвам: „Да знаеш, че аз не трябва да разглеждам тези документи. Аз нямам разрешение за достъп до тях.”

Той ми отговори: „Синко, аз не ти показвам нищо, което не ми е наредено да ти покажа.”

Сега зная, че от много ранна възраст, по някакъв начин, някак те знаеха, че имам непрекъснати контакти с – аз предпочитам да ги наричам „нашите посетители”. Това бе един вид извънземни, но аз зная, че наред с тях имаше и други видове.

Обаче само едно от съществата щеше да ме следва през целия ми живот. Въпреки това, винаги имах и контакти с други същества.

Причината военните да ми позволят да вляза в армията – всъщност не че те ми позволиха да вляза. Те избират хора от цивилния сектор, които в противен случай не биха влезли в армията и които имаха непрекъснати контакти с „нашите посетители”.

Когато трябваше да ме използват във връзка с НЛО, те ме използваха като така наречения от тях „интерфейс”. Това означава действително комуникиране с „нашите посетители”, независимо дали те са ранени, или здрави и ние ги задържахме, докато техните близки идваха и си ги вземаха.

Ситуацията бе такава, че те не искаха да разговарят с всеки. Те разговаряха само с хора, които бяха специално избрани.

И както казах по-рано, това не се научава. Това не е нещо, на което могат да те научат. Така че те трябваше да открият хора в цивилния сектор и след това трябваше да стимулират тези хора да работят в армията. Много често те правят това, като се позовават на твоя патриотичен дълг, а в някои случаи прибягват и до финансови стимули. Когато ставаше въпрос за финансови облаги, всеки път, когато бях свидетел на такава ситуация, това бе, защото съответните лица имаха семейни затруднения и в противен случай не желаеха да се ангажират. Такива хора бяха много рядко срещани.

Причината да зная това, е, че до момента на уволнението ми във войската бяхме само седем души, които се занимавахме с това.

Когато влязох в армията и след като преминах през индивидуалното обучение, получих първото си назначение. Бях силно смутен, защото макар че в документите ми пишеше, че мога да пиша на машина със скорост 72 думи в минута, всъщност ако имах късмет, ги докарвах до четири или пет думи в минута.

Така че когато получих първото си назначение, което бе в 36-то гражданско подразделение на 96-та гражданска дивизия във Форт Лии, Вирджиния, аз отидох, за да връча документите си на своя старши сержант и му казах: „Мисля, че трябва веднага да знаете, че аз не мога да пиша на пишеща машина.”

Той погледна документите ми и попита: „А можеш ли да четеш?”

Казвам му: „О, да сър, мога да чета. Без проблеми.”

И той отнесе документите ми до командира, който дойде и ме попита: „Кажи ми, синко, ти случайно да си далтонист?”

Отговорих му: „Не, сър.”

„Просто питам” – каза той. „Какъв цвят е униформата ти?”,който въпрос ми се видя много странен.

„Зелено тип AG44 войнишка униформа, сър.”

„Искаш да кажеш, че е зелена?”

„Да, сър, зелена”, отговорих аз.

„Това е всичко, което искам да зная. Просто исках да се уверя, че не си далтонист”. И това бе всичко, което той каза.

След няколко дни старши сержантът се появи отново и ми казва: „Тъй като ти не можеш да пишеш на машина, ние ще те изпратим във Форт МакКлелан, Алабама, за да изкараш един курс по ядрена биохимия.
Това е триседмичен курс и ти ще бъдеш там наш представител.

Казах му: „О кей, нямам нищо против.”

Той каза: „Обаче заедно с това ти ще работиш с комуникационно оборудване.”

Помислих си: „Това е по-добре от печатането на машина, което не мога да правя.”

И така те ме изпратиха във Форт МакКлелан. Когато пристигнах там, видях някои неща, които никога не разбрах как се връзваха с ядрената биохимия.

Те ни показаха този филм: „Това е заснето от спътник, който е отдалечен на повече от 500 мили в космоса.”

И продължиха: „Това са САЩ, заснети от спътник, който е отдалечен на повече от 500 мили в космоса.”

След това: „Това е Ню Йорк, заснет от спътник, който е отдалечен на повече от 500 мили в космоса.”

“Това е Сентръл Парк”, заснет от спътник, който е отдалечен на повече от 500 мили в космоса.”

“Това е мъж на една пейка в парка, който чете вестник, заснет от спътник, който е отдалечен на повече от 500 мили в космоса.”

“Това са заглавията на същия вестник, заснети от спътник, който е отдалечен на повече от 500 мили в космоса.”

Датата на вестника бе някъде през 1968 г., а това се случваше, струва ми се, през февруари 1969 г.

Ние обаче не трябваше да разполагаме с този вид технология. Сега аз зная от изследванията, които съм провел, и от документацията си, свързана с Националната разузнавателна служба (National Reconnaissance Office), че ние разполагахме със спътници способни да правят това още през средата на 60-те на миналия век и вероятно даже още по-рано. 

По онова време обаче това не ми бе известно. Аз бях едно невинно дете, което нямаше представа за какво го подготвяха.

Както и да е, завърших училище и срещнах този тип. Познавах го като Джак. Той беше от специалните части – Спец. 5 и работеше за Агенцията за сигурност на американската армия.

И разбира се, бе назначен в Националната агенция за сигурност.

И той каза … Знаеш ли, когато стане време да се прибирам у дома, установих, че билетът ми е откраднат. Чудя се как ще се прибера у дома. Как ще се завърна в моята част. Знаеш какво е да стигнеш до Форт МакКленън, Алабама, както и до Форт Лий, Вирджиния.

И той каза: „Знаеш ли, аз съм тук във Форт Белвоар. Тук съм с моята кола. Аз ще продължа с нея, а ти ела с мен.” И така ние тръгнахме. По пътя говорихме за различни неща – семейство, военните. След това той спомена, че е имал едно преживяване с НЛО. И започна да ме провокира: „Виждал ли си някога НЛО?” Аз му отговорих: „О, виждал съм неща, които не съм могъл да идентифицирам.” Опитвах се да изглеждам безразличен, а той продължава: „Хайде, на мен можеш да кажеш. Ние сме приятели.” Тогава започнах да му разказвам малко повече. 

Той ме остави в моята част. След около две седмици ми позвъни и каза: „Ей, чуй какво ще ти кажа. Ти никога не си бил във Вашингтон, нали? Никога не си посещавал Пентагона и някои от другите интересни места, които посещават туристите.”

Казвам му: „Не съм.”

Той ми отговаря: „Ами защо да не ти изпратя една кола да те вземе?”

Сега, спомнете си, че той е Спец 5. Това е ранг Е-5 при военните. Това е същото като сержант Е-5. Разликата бе, че той бе специалист в своята област без никаква разпоредителна власт. Това да ми изпрати служебна кола бе много необикновено, но аз не се замислих особено. В крайна сметка това е Националната агенция за сигурност, какво зная аз за нея.

И така, в моята част пристига една кола с шофьор и те ме отвеждат за уикенда. И ние отиваме във Форт Белвоар, Вирджиния. Това го зная със сигурност.
И ние отиваме в щаб квартирата на Националната агенция за сигурност и влизаме в неговия офис.

Когато отидохме там, Джак го нямаше. Трябвало да излезе. Имал да изпълни някаква задача, но щял да дойде по-късно.

Тогава един от другите мъже, които бяха там, представящ се за един от приятелите на Джак, ми казва: „Хей, няма проблем. Защо аз да не те заведа в Пентагона, защото разбирам, че никога не си посещавал Пентагона? Защо да не те заведа да видиш какво става там?“
И той ми връчи една значка и ми каза: „Носи тази значка през всичкото време.” На значката имаше някакво изображение и различно оцветени места, които указваха къде имам право да ходя и къде нямам това право. И най-отдолу беше изписано: „Това е много важно, защото това отваря всички врати за теб. Трябва обаче да си винаги с мен.”

Ние отиваме в Пентагона. И когато пристигаме там, влизаме и той ме развежда наоколо, и ми показва някои от кабинетите. Показва ми едно място и казва: „Точно тук имахме пресконференцията на 29-ти юли, 1952 г., по повод НЛО, които се появиха над столицата Вашингтон.”
И той ми казва: „Ти, разбира се, знаеш, че в нощта на 18-ти август 1952 г. над Вашингтон се появиха 68 НЛО?

Аз му отговорих: „О, да, напълно съм наясно с това.”

Тогава той ми казва: „Да знаеш, че макар този случай да получи най-голяма популярност, най-уникалният случай бе през нощта на 19-ти и 20-ти юли. Това бе най-уникалното. Болшинството хора не знаят за това.” И той продължи разговора, като разказа малко по малко за случилото се.

Тогава отиваме до асансьора. И той казва: „Ще ти покажа подземието на това място. Много хора не са го виждали и, разбира се, ние трябваше да го укрепим, което означава да сме сигурни, че хората ще оцелеят в случай на ядрена атака.”

И така ние слизаме надолу … и слизаме надолу … не зная колко бяха подземните етажи. Когато излязохме, видяхме тази малка сребърна кола. Не беше ясно коя бе предната и коя бе задната й част, освен ако не съдех по седалките, които гледаха в една посока. 

Влязохме в това нещо, което изглеждаше като куршум. Влизаме и той казва: „Това се нарича монорелса. То не се движи по релса.” И той ми показа нещо като тунел, по който това нещо се движеше, по електромагнетичен начин.

И така ние влязохме вътре. Не зная колко време пътувахме под земята, но той се опитваше да ми обясни, че Пентагонът е едно много голямо място. Каза ми да не се притеснявам, че няма никакъв водач, защото е известно точно къде отиваме. Сигурен съм, че той имаше някакъв начин, по който да го контролира, но не си спомням нищо конкретно.

Аз бях просто изненадан и удивен, защото за първи път виждах подобно нещо.

Стигнахме до едно място, където имаше една врата. Влязохме през вратата и се озовахме в един дълъг коридор без врати, само дълъг коридор. И това трябваше да бъде под Пентагона. Зная, че пътувахме поне 20 минути.

Вървим ние по коридора и той ми казва: „Да знаеш, че много неща не са такива, каквито изглеждат. Това изглежда просто като един дълъг коридор. Стигаш до края и там няма нищо. Ще трябва да се върнеш назад, защото не можеш да видиш вратата в другия край.”

Питам го: „Какво искаш да кажеш?”

“Ами много неща не са такива, каквито изглеждат.”  Той потупа стената и казва: „Твърда стена, нали?”

Казвам му: „Да.” И преди да кажа нещо друго, той ми казва: „Тя не е задължително твърда” и ме бутна. И аз преминах през стената. Оказа се, че там няма нищо, докато в същото време изглеждаше като солидна стена.

И тъкмо да му кажа: „Какво по дяволите правиш?”, забелязвам, че се намирам в една стая. Обръщам се, оглеждам се наоколо и виждам една малка маса. И зад масата седи нещо, което бих нарекъл типичен Сив.

И отново: хората обикновено се смущават от това, но ще кажа, че той бе висок около метър, даже метър и двадесет сантиметра. Той обаче седи там, поставил ръцете си на масата и гледа право в мен.

От двете му страни … имаше двама души, не бих казал с черни костюми, по-скоро със сиви костюми и черни очила. Те стояха така прави и никой не каза и една дума.

И аз бях този, който обръщайки се ги видях и казах: „Какво по дяволите …?” Помня, че казах точно това, но не довърших, защото моментално почувствах това „бъз-з-з-з“ в главата си. Паднах на колене, след което легнах с лице към пода. Това е последното, което си спомням.

Събуждам се. Отново съм в кабинета на Джак. Казват ми, че нищо не се е случило. Трябва да съм сънувал. Никой не ме е водил никъде. Бил съм тук през всичкото време и изглеждам уморен. И трябва да съм задрямал.

Джак така и не се появи. Качиха ме в служебната кола и ме закараха обратно в частта ми, като ми заявиха, че мисията на Джак вероятно ще продължи цяла седмица и дотогава няма да го има. Толкова за последния ми контакт с Джак.

Мисля, че причината този инцидент да се случи, е, че той бе част от обучението ми, така че да ме накарат да разбера, че има много неща, в които хората не може да се очаква да повярват и които са реалност. Също така, аз щях да играя определена роля във всичко това, независимо дали го желаех, или не.

Така че това бе начинът да ме накарат да го приема и в крайна сметка да получа вътрешна увереност, че го правя за благото на страната си.

И веднага ще ви кажа, че през всичкото време, през което бях забъркан в това нещо, аз наистина чувствах, че правя нещо за доброто на страната си, почти до самия му край. След това, усещането ми бе различно.

* * * * * *

Дейвид Уилкок: Това е нещо доста сериозно. Това е една оригинална история. Не зная за теб, Кори, но когато гледам този клип … всеки, който ще се опита да ми каже, че този човек си съчинява всичко това …

Кори Гууд: Не. От него се излъчва единствено автентичност.

ДУ: Не зная дали ти е известно, но синът на сержант Стоун е умрял, в резултат на това, че баща му е проговорил.

КГ: Да, чул съм това.

ДУ: Този човек не е извлякъл изгода от това, че е разказал своята история. Той се яви като свидетел през 2001 г. на националната конференция на Проект Разкритие, организирана от д-р Стивън Гриър. Той почти не е имал публични изяви оттогава. Той не се опитва да се изявява и да печели слава и популярност. Също така неговата история не се е изменила през 20-те години, откакто се появи в публичното пространство.

КГ: Той не е егоцентричен тип.

ДУ: Не, определено не. Това може ясно да се види в началото на това интервю, когато говори за 1968 г., в разгара на Виетнамската война. Намирам за забележително неговото чувство на лична чест и дълг към родината, когато иска да влезе в армията на мястото на хора, които не желаят, и това, че се е чувствал отговорен за техния живот.

КГ: Да.

ДУ: Мислиш ли, че тези качества на характера му са част от това, което е развило неговата емпатия до степен, в която да провежда тази интуитивна комуникация?

КГ: Това е един от тези въпроси кое е първото – яйцето или кокошката. Дали по-важна е природата, или възпитанието. Този вид личностни характеристики са много търсени и изключително ценни. Той не се изрази по този начин, но той е това, което те наричат интуитивен емпат. Тази вид способност на интуитивните емпати позволява на военните да комуникират със същества, които не използват думи и които са изоставили словото преди векове.

ДУ: Да. Помислих си, че това е едно от наистина удивителните съвпадения между твоите показания и това, което сержант Стоун ни разказва тук. Простият факт, че е такава рядкост извънземните да открият някого, с когото да пожелаят да разговарят.

КГ: Точно така.

ДУ: Той също спомена, че е имал медицински проблем, който го е правел негоден за военна служба. Бих искал да подчертая, че той въобще не спомена какъв е бил този проблем. Това си е негов личен въпрос.

Изглежда обаче, че те са го били набелязали от самото начало.

КГ: Хората от военно-промишления комплекс, както и да ги наречем, проследяват всички тези извънземни кораби, които се появяват. Най-вероятно, когато той е бил малък, един от тези кораби се е появил и го е посетил, и известно време след това той е бил отвлечен повторно, този път от военните, за да бъде разпитван за случилото се.

И от един такъв момент нататък ти си на техния радар. Даже и да не дойдат и да не те отвлекат, те знаят, че си бил посетен (от извънземни).

ДУ: Нека сега поговорим за това как той е бил активиран, когато те го хвърлят в тази много странна длъжност, във Вашингтон. На втория ден се появява това официално лице, което да предположим, че е само с ранг Спец 5, което пристига и се опитва да го заговори относно НЛО. Това много ясно изглежда като подготвен сценарий. Мислиш ли, че цялото му отиване там е било подготвен сценарий?

КГ: Да.

ДУ: Че те са го изпратили там, за да може този човек да се срещне с него?

КГ: Да, точно това е, което се е случило. Те … При военните хората не се появяват просто случайно, за да те попитат: „Ти какво мислиш за НЛО?”

ДУ: Разбирам.

КГ: Точно както при пилотите на самолети. Например в Америкън Еърлайнс няма да видиш пилот да разговаря със свой колега за НЛО. Това е табу.

ДУ: Често срещана практика ли е, ако те искат толкова много да вербуват някого, един човек да се приближи към набелязаното лице със строго секретни документи и да му каже да не се смущава, и че е оторизиран да види тези документи?

КГ: Да. Всичко, което е необходимо, е някой високо в йерархията да реши, че някой може да види тези документи от програма със специален достъп.

ДУ: Разбирам. Запознат ли си с други подобни случаи, когато някой е бил заведен по подобен начин … това е много странно. Военен, който е само с ранг Спец 5 да може да влезе така направо в Пентагона.  И след това цялата тази история със специалната значка, която му дава такъв достъп.

КГ: Да. Той трябва да бъде придружен.

ДУ: Разбирам. И след това, когато слиза бог знае колко надолу с този асансьор и достига … Какво мислиш за това малко превозно средство, което той описва, това подобно на яйце нещо, симетрично от двете страни?

КГ: Това е влак. Транспортна система – подземна транспортна система.

ДУ: Значи това описание съответства на чутото и видяното от теб?

КГ: Да. Това звучи като една от малките транспортни системи, които те използват за придвижване в рамките на едно съоръжение.

ДУ: Значи той пътува по този начин и имаме нещо, което звучи като Платформа 9 ¾ при Хари Потър. Съществува ли някакъв вид холограмна технология, прожекция, която да наподобява стена? Какво мислиш, че е било това?

КГ: Да. Те са използвали холограмна технология и холограми в полета, които те наричат „твърда светлина”, която е всъщност … Ти можеш да почукаш на нея, да я пипнеш. Тя може да бъде програмирана да стане електрическа.

ДУ: Значи това е напълно в границите на твоите преживявания и в действителност тази история може да бъде истинска.

КГ: Нищо от казаното от него не ме учуди.

ДУ: И така, той преминава през тази стена, която изглежда солидна, и се озовава пред един Сив, който той казва, че е бил висок метър, метър и двадесет сантиметра. Ако забеляза, в този момент той проявява известно колебание, като очевидно си мисли, че нашите зрители очакват Сивите да са доста по-ниски от един метър.

КГ: Да. Има много различни видове същества, които доста хора в НЛО обществото наричат „Сиви”. Те изглеждат най-различно. Те идват от най-различни места. Нямат връзка помежду си, но изглеждат подобни едни на други.

ДУ: Той казва, че когато е застанал пред този Сив, с тези двама души от двете му страни, е почувствал много силен звук в главата си, който го е съборил на пода. Мислиш ли, че това е нещо, което този Сив е могъл да му стори по телепатичен път?

КГ: Това ми звучи като опит за насилствен интерфейс. Този Сив не е седял там открит и е показвал, че не е готов да общува. Някои от тези същества са … Те са много, много, много силни психически. Те просто се насочват към теб и грабват ума ти.

ДУ: Едно друго нещо, което ми се видя наистина интересно, бе описанието на този спътник на 500 мили от Земята и на него му показват поредица от снимки, при което зумът на камерата приближава фокуса толкова много, че се виждат заглавията на вестника. Ти знаеш ли да е имало подобна технология за разпознаване на образи през 1960-те?

КГ: О, да. Те разполагат с това отдавна. Спътниците на Тайната космическа програма могат да идентифицират обекти, които са отдалечени на повече от 400 мили от Земята.

ДУ: Разбирам. Значи това съвсем не са геостационарни спътници.

КГ: Не, те могат да бъдат управлявани да отиват на различни места.

ДУ: Добре. Сега ще покажем следващия наистина удивителен клип, пряко свързан с току-що показания. И това е неговият първи случай, в който е видял НЛО в Индиантаун Гяп. Много интересно. Нека го видим.

НЛО В ИНДИАНТАУН ГЯП

Клифърд Стоун: Следващият случай, който е свързан с НЛО … ние се намираме в Индиантаун Гяп и участваме в полево учение.

И така, ние се намираме в Индиантаун Гяп и аз карам моя военен камион.

В камиона бе монтирано моето комутационно телефонно табло. Там бяха и моите полеви телефони, с които се свързвах с различни обекти наоколо. Аз управлявах това телефонно табло.

Двата ми полеви телефона бяха пригодени за носене на гръб. Единият за връзка с батальона, а другият с компанията (?). Имаше изкуствено създаден комуникационен трафик, за да симулира действителна ситуация.

Малко след полунощ получихме обаждане, че е станала самолетна катастрофа в резервацията на Индиантаун Гяп и че вече там има авариен екип, но че те също така се нуждаят от подкрепа.

Аз изключих всички мои полеви телефони, защото нямаше време да ги взема със себе си и ние потеглихме.

Имаше три джипа и четири товарни камиона като моя, доколкото си спомням.

Когато приближавахме, се движехме в пълна тъмнина, с изключени светлини, но тогава видяхме тази област силно осветена от тези – мисля, че ги наричахме тотални светлини, които осветяваха нещо като малък хълм.

И там имаше това тяло с формата на купол, отчасти заровено в земята на 30-40 градуса. Можеше да се  види само задната му част. 

И така, ние се приближаваме и аз се чудя какво може да е това, но те веднага ни казват, че е експериментален летателен апарат.

И докато се приближаваме, аз престанах да се чудя: „Е, може и да е експериментален апарат.” Помислих си: „Това може да е крило на един от тези специални делта самолети или нещо подобно.”

Когато обаче пристигнах на мястото, щом слязох от камиона, към мен се приближи този човек, когото винаги наричах „полковника”, и това бе първата ми среща с него.

Той ме попита: „Синко, имаш ли гайгеров брояч?”

Отговорих му: „Имам един APD 27.”

Той казва: „Това ще свърши работа. Искам да измериш повърхността на този летателен апарат.”

Попитах: „Мислите ли, че там има радиоактивен материал?”

Той ми отговаря: „Имаме основание да вярваме, че има. Искам да се приближиш до апарата. Иди и направи измерване колкото е възможно по-близо до неговата централна част. И на всеки две крачки прави измерване и ми съобщавай на висок глас.”

Казах му: „О кей.”

И докато правя това, аз се приближавам все повече. Отчитанията бяха малко по-високи от фоновата радиация, но не особено. И когато стигнах до височината, където апаратът се бе врязал в земята, погледнах надолу. Видях едно покривало и до него нещо като шлюз, отворен от едната страна. И там наполовина се подаваше това същество. Отново: един типичен Сив.

Не мога да ви кажа дали беше по-малко, или повече от един метър (силно развълнуван). Виждах само половината от тялото му и той бе мъртъв.

И започнах да викам: „Извинете, тук трябва да дойде офицер.”

Той само ми отговори: „Само ми кажи какво виждаш, синко.”

Аз продължавах да настоявам: „Знаете ли какво? Вие не разбирате! Тук трябва да дойде офицер.”

Тогава той каза: „Всичко е наред, синко. Сега се върни обратно.”

И когато се върнах обратно, погледнах право в лицето този, когото наричах „полковник“, и казах: „Какво по дяволите правим ние тук? Там може да има други, които да са ранени.”

Той ми каза: „Ние ще се погрижим за това. Сега се върни в камиона си и се заеми с телефонното табло.”

Никой от телефоните не бе свързан, никой. Аз се върнах в камиона и зная, че беше зима, защото бях облечен с шуба. Беше студено и единственото нещо, което имах, бе един фенер Coleman.

На следващия ден, когато стана светло, погледнах навън и видях как преместваха летателния апарат. Той бе с формата на купол. Поставиха го на един влекач с 18 колела.

Покрихме го с един брезент и те го откараха. Нямам представа къде. Тогава се завърнахме в лагера.

Казаха ни, че това е един експериментален БЕЗПИЛОТЕН апарат. По онова време не бяхме чували за дронове. И това бе краят на тази история, и цялата ситуация бе засекретена. Никой не трябваше да споменава повече за това.

Не всеки е обучен или притежава знания за това какво да прави, когато взаимодейства с „нашите посетители”. И както казах, военните се налага да търсят хората, които могат да контактуват с „посетителите”, сред цивилното население.

Мисля, че аз бях най-удобният човек наблизо, с когото те разполагаха. Затова те ни извикаха, защото имаха нужда от такъв човек и това бях аз.

И виждате ли, човек усеща определени неща. Когато аз се приближих, аз имах много силни усещания. Ето защо … предполагам, че това е причината да съм толкова емоционален. Не бе просто това, че погледнах там долу и видях това малко мъртво същество. Обзе ме това чувство … почувствах болка. Обзе ме чувство на загуба. Почувствах страдание. Почувствах страх. Това обаче не бе обикновен страх, който чувстваш като индивид. Като че ли през ума ми преминаха мигновено 1,000 картини. Обаче емоциите, свързани с тези картини, те бяха важното.

* * * * * *

ДУ: Това бе нещо много емоционално наситено, Кори, Индиантаун Гяп … Това е един резерват, в който предполагам, че има доста широки открити територии, където може да се случи нещо такова. И те могат да направят така, че много малко хора да узнаят за случилото се.

КГ: Те използват някои индиански резервати. Те имат инсталации скрити в различни индиански резервати.

ДУ: Мислиш ли, че е възможно там да е имало една съвместна база между хората и извънземните, или може би някаква съседна извънземна база, на която е принадлежал катастрофиралият апарат?

КГ: Бил съм информиран многократно …

ДУ: О, наистина?

КГ: … Че те имат инсталации в индиански резервати в необитавани местности.

ДУ: Интересно. Така че ето го тук Стоун и някои скептици може да се опитат да го нападнат за това, което казва, или ще си помислят, че той има много силно его или нещо подобно, когато той казва, че причината да повикат допълнителни камиони и войници … Мислиш ли, че причината може да е бил той?

КГ: Това да повикат подкрепление?

ДУ: Да.

КГ: Тази част е била специално организирана заради него.

ДУ: Защо ще изпращат там само едно дете с гайгеров брояч, привидно за да направи измервания, но тогава той отива там и вижда това мъртво тяло. Каква е била целта да му причинят това?

КГ: Те са били проверили радиацията много преди той да се озове там. Те вече са знаели каква е радиацията. Всичко това няма нищо общо с радиацията. Това е било нещо като контролиран тест, за да видят неговата реакция, и също за да видят дали той ще установи присъствието на форми на живот, които са били все още живи.

ДУ: Тогава защо мислиш, че той не престава да вика: „Тук трябва да дойде офицер. Тук трябва да дойде офицер”, че те го карат да докладва какво вижда? Дали те са се опитвали да изпробват неговия стрес и това дали ще рухне психически?

КГ: Да. Така те преценяват колко много стрес той може да понесе. Те отчитат всяко едно нещо, тялото му, всичко свързано с него. Не всички хора, които имат способността за интерфейс, могат да издържат на такова нещо. Някои хора просто не притежават достатъчно силна психика, за да се справят.

Така че това е бил един основен тест, за да видят как реагира той. Как ще се чувства следващите дни. И те са го наблюдавали много внимателно. И ако е отговорил на техните изисквания, тогава те са си казали: „О кей, той вече е наш кадър.”

ДУ: Той също така каза … Той беше много силно развълнуван и каза: „Защо не казваме на хората за това? Ако тези неща са реални, защо не ги знаем?”

КГ: Това е една твърде често срещата реакция.

ДУ: Мислиш ли, че в дните след това те са проверявали дали той ще се разприказва?

КГ: О, да. О, да.

ДУ: Значи те проверяват и дали той може да мълчи?

КГ: Да. Те са го наблюдавали много отблизо и са преценявали всичко, случващо се с хората около него, в контекста на случката с летателния апарат и съществото, което са го накарали да види.

ДУ: Той също така описа, че е видял някакъв проблясък с множество картини. Той спомена за нещо като 1,000 различни мисли, всяка от които е била свързана с много интензивни емоции, в т.ч. болка. Той описва едно много силно, почти нетърпимо преживяване.

КГ: Да. И най-вероятно това същество, което е умряло … Когато някой или едно същество умре, около него има остатъчна енергия. Той може да е регистрирал такова нещо. Всичко, което това същество е почувствало, когато е катастрофирало и след това когато е умирало – много от тази енергия е била все още във въздуха. И той е навлязъл в това остатъчно поле.

ДУ: Ти имал ли си такова визуално преживяване, 1,000 изображения с емоции, каквото той описва?

КГ: О, да. Да. Когато установяваш интерфейс с такива същества, това не става с размяна на думи. Усещаш миризми, вкусове, образи. Искам да кажа, че това е … И ти трябва да сглобиш всичко това, за да можеш да комуникираш и да превърнеш тези сетивни възприятия в думи, за да ги предадеш след това на хората, които разчитат на теб да осъществиш този интерфейс със съществото.

ДУ: Хм-м. Това е само началото на едно толкова голямо съвпадение на показанията на Стоун с твоите показания. Очевидно, както виждаме тук, има много съвпадения.

И отново: аз вярвам, че сержант Клифърд Стоун е бил един от най-емоционалните свидетели на Проекта Разкритие, защото хората винаги казват: „Хайде стига, правителството не забелязва тези НЛО.” Тук обаче определено заземяваме нещата, защото имаме много подробни показания на някого, който в действителност е имал това като част от професионалните си задължения в армията.

Следващият път в Космическо разкритие ще ви предоставим още от тази удивителна информация, която ще изследваме заедно тук. Довиждане до следващия път. Благодаря, че бяхте с нас.

*          *          *

Биографичен очерк на сержант Клифърд Стоун – 11-ти август, 2016

Дейвид Уилкок: Аз съм Дейвид Уилкок и вие ще видите един биографичен очерк на сержант Клифърд Стоун – един човек, който влиза в армията по времето на Виетнамската война. Той наистина си е бил наумил да стане войник, за да служи на своята страна.

Той е нямал представа за дивото приключение, в което ще попадне, свързано с издирване на свалени НЛО, нито как неговите показания сега ще бъдат оповестени от нас, за да валидираме много от нещата, които Кори Гууд разкрива от известно време в нашето предаване, Космическо разкритие.

И така, сега ще можете да хвърлите поглед на невероятния живот на сержант Клифърд Стоун. Вижте сами.

* * * * * * *

Клифърд Стоун: Когато децата се появяваха, те започваха да ми говорят. Те даже ми помагаха да си пиша домашните. Те обаче ме предупреждаваха за едно: „Не казвай на другите за нас, защото те не могат да ни видят.”

Аз можех да ги видя така, както виждам вас и както вие ме виждате. Изглеждаха като обикновени деца – момчета и момичета. Имаше едно малко русо момче, което бе най-близко с мен от всички останали.

Ние се шегувахме взаимно и когато нямаше с кого да си играя, те си играеха с мен. За мен това бяха просто деца.

Майка ми, баща ми и някои други хора казваха: „О, това са твои въображаеми приятели.” Аз знаех разликата между въображаеми приятели и това, което виждах, но си казвах, че възрастните никога няма да могат да разберат.

И така нещата продължаваха и всичко бе наистина прекрасно. Тогава един ден аз намерих това малко птиче, което бе паднало от гнездото си. Грабнах го и го занесох у дома, както би направило всяко друго дете.

Когато бе паднало, птиченцето си бе счупило клюна. То цвърчеше, но аз чувах това като писък от болка.

Ако се порежеш, ти слагаш порязаното под струята на чешмата, за да измие кръвта. Така че аз сложих птичето под струята на чешмата в опит да спра кръвта и естествено го убих. За моя детски ум това означаваше, че съм убил някого. Помислих си, че птичето няма никога вече да види семейството си и майка му и баща му ще се тревожат, защото няма да знаят какво се е случило.

Тогава малкото русо момче се появи. Само че то вече не беше малко момче, а голям мъж, облечен в цял сребърен костюм. Той имаше това шокирано изражение на лицето си, което не изглеждаше човешко. И той ме гледаше, и аз буквално чувах думите му в главата си. Точно както ние с вас си говорим сега.

Той ми казваше: „Защо се чувстваш по този начин? Защо аз не се чувствам така? Защо оплакваш това малко птиче? Това бе само едно малко птиче. Защо се чувстваш по този начин? Защо изпитваш толкова дълбока печал за това?”

Той не харесваше това, което аз чувствах, и каза: „Каква е тази вода в очите ти?” Той не можеше да разбере, че аз плача. Не знаех какво да му кажа, но в този момент не ставаше въпрос за тревогата около птичето, а за някакъв страх, който ме завладя целия. Защото този, когото винаги мислех за малко момче, вече не беше малко момче.

И аз побягнах и се опитах да се скрия. Скрих се зад дивана, защото той бе поставен удобно в ъгъла. Той обаче се показа и там, за да ми покаже: „Ето ме и тук.” Последното място, на което се скрих, бе между умивалника и хладилника. И усетих … мога да ви кажа и хората не харесват това, но хей, истината си е истина – три костеливи пръста и срещу тях един палец ме подраскаха леко по главата, като че ли за да ми кажат: „Ти можеш да бягаш и да се криеш, но не можеш да ми избягаш.”

След това моята леля – по това време майка ми бе в болница – моята леля Лин се грижеше за нас. И тя ме накара да седна на един стол, защото реши, че лудувам прекалено много. Аз обаче не исках да седя на стола, защото трябваше да открия друго място, на което да се скрия.

В крайна сметка моят приятел се появи отново и вече изглеждаше като малко момче, но аз знаех, че той не е малко момче. Вече знаех каква бе истината. Във всичко това имаше нещо повече. 

И много внимателно, много нежно, той се опита да заеме предишното място в живота ми и се опита да ме увери, че не се случва нищо лошо, че няма да ме сполети беда, че те не искат да ме наранят. И той ми обясни: „Виж, ние подбираме отделни хора измежду вашия вид. По време на целия им живот ние ги следим и изучаваме вашата култура чрез житейските събития, които ви се случват. Ние искаме да се учим от теб. И аз съм те избрал.”

„Продължителността на живота ни е повече от 300 години. Аз ще живея, за да оплача смъртта ти. Междувременно обаче ще науча от теб много чудесни неща за вашата култура и за вашите хора.”

Мразя да казвам това, но въпреки това ще го кажа, защото мисля, че е много важно. Той каза: „Има едно нещо, което харесвам в теб. Ти имаш това, което твоите хора наричат сърце.”

За едно дете това звучи налудничаво. Всеки човек има сърце, нали? Той обаче можеше да усети, че аз мога … Аз винаги съм бил такъв. Грижа ме е какво се случва с човека срещу мен и най-малко със самия мен. Много често семейството ми не харесваха това, защото си мислеха, че поставям на последно място и семейството, което наистина не бе така. Те обаче трябваше да разберат, че аз трябва да съм отговорен за случващото се на другите.

И така той ми каза, че ще ме следва през целия ми живот.

В този момент трябваше да взема решение. Можех да продължа и да се боря, и това щеше да ме побърка. Или трябваше да го приема и да се уча от случващото се. И аз избрах второто в много, много ранна възраст. Това не стана обаче преди да помоля родителите ми да ме заведат на лекар, защото лекарят можеше да накара чудовищата да си отидат.

Отново обаче те не ми повярваха и ги обявиха за въображаеми приятели. Тогава аз приех случващото се и ние започнахме един открит диалог. Бях на около седем години. По-малко от два месеца по-късно, списанието Истински (True) излезе с един брой за НЛО.
Разбира се, списанието Истински е считано за списание за мъже. И аз отидох – мисля, че дрогерията се казваше Келсо, и исках да си купя един брой. Когато обаче бях на път да си платя, ми казаха: „Не, не, не, не можем да ти продадем това. Това е списание за мъже.”

Тогава чух зад себе си глас: „Да, и аз се интересувам от НЛО. Ти се интересуваш от НЛО?” Обърнах се. Зад мен стоеше този човек от авиацията в капитанска униформа. Той отиде, взе още един брой, върна се и каза: „Ще взема два броя.” След това ме попита: „Значи ти се интересуваш от НЛО?”

Отговорих му: „Да, господине.”

Той каза: „О кей, нека поговорим малко. Пил ли си някога ягодов шейк? Обичаш ли го?”

Отговорих му: „Не зная. Всъщност никога не съм опитвал.”

Той казва: „Е, ще поръчаме два и ако не ти харесва, не е задължително да го пиеш.”

И така, сервираха ни две безалкохолни бири вместо ягодов шейк. Седнахме, за да разговаряме. Тогава той каза: „Кажи ми какво те накара да се интересуваш от НЛО?”

Той ме подканваше да говоря, като споменаваше за неща, които бяха чужди на детския ми ум, и аз не знаех какво да кажа. Той знаеше неща, които се бяха случили в живота ми. Знаеше за НЛО-то, което бях видял посред бял ден.

Това се бе случило около 10 часа сутринта. Бях отишъл да повикам един мой приятел, името му е Майкъл Юбанкс, и щяхме да играем на топка. Отидох в задния двор, почуках на вратата на жилището му и започнах да го викам по име. Изведнъж чух това пискливо бръмчене – посред бял ден, при чисто синьо небе. Погледнах нагоре, защото изглеждаше, че звукът идва от там. 

От другата страна на алеята, срещу неговата къща, имаше едни складове и изведнъж това бяло тяло във формата на чиния се появи над складовете, прелетя над разстоянието между складовете и къщата на Майкъл и премина директно над къщата.

За мен това бе нещо като Богоявление и защото бях видял такова нещо, аз имах нужда да го споделя с останалия свят.

Преди това аз не вярвах в НЛО. Не вярвах в летящи чинии. Обаче току-що бях видял една такава чинии и исках светът да узнае: „Хей, тези хора, които говорят за тези неща, те не са луди. Тези неща наистина съществуват.”

Отидох и разказах за случилото се на семейството си, но те не ми повярваха. Но ето сега какво се случваше. Аз разговарях с един човек, който е капитан, и той ме слушаше внимателно, и вярваше на думите ми.

Накрая на разговора ни той каза: „Ще ти дам броя на това списание, но преди това трябва да разговарям с родителите ти, за да съм сигурен, че те са съгласни.”

И така ние отидохме у дома и той разговаря с майка ми. Не зная какъв е бил разговорът, защото не ми разрешиха да присъствам. След това, когато баща ми се завърна от работа и това бе малко след 15:00, защото той работеше в стоманодобивния завод на Детройт, капитанът разговаря и с баща ми.

И тогава те се съгласиха, защото капитан Браун бе казал: „Сега вече сме приятели и аз ще идвам да го навестявам от време на време.” И оттогава, на около всеки две седмици, аз срещах капитан Браун, който искаше да узнае дали се е случило нещо ново. Аз го държах в течение на нещата. Това продължи до месец март, 1968 г.

През м. март 1968 г. капитан Браун бе убит в самолетна катастрофа в базата на ВВС Лохлин. След това странните неща продължиха да се случват от време на време, но аз не им обръщах особено внимание. По онова време обаче аз твърдо вярвах в съществуването на НЛО. Аз знаех, че ние не сме сами във вселената.

Край.

.